Р Е Ш Е Н И Е
№ 109
гр. София, 12.08.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 636/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.290 вр. чл.386, ал.3 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на „Профи кредит България” ЕООД със седалище в [населено място] срещу решения на Софийски апелативен съд, постановени по т. д. № 3802/2017 г.
С касационна жалба вх. № 10790/08.06.2018 г. е обжалвано решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1109 от 03.05.2018 г., в частта, с която е потвърдено решение № 2958 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 12486/2014 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.12.5.3, чл.12.5.5 и част от клаузите на чл.13.1 и чл.13.3 и за задължаване на „Профи кредит България” ЕООД да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение по посочения в него начин, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявеният от „Сдружение за правна помощ на потребителите” колективен иск по чл.186, ал.1 вр. ал.2, т.2 ЗЗП като е осъдено „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит Версия 01/21.07.2014 г. клаузи с посочена номерация и съдържание чл.7.1.1, т.1 в частта „…. е длъжен да уведоми писмено…”, чл.7.1.1, т.2 в частта „… не по-късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”, и в частта, с която „Профи кредит България” ЕООД е осъдено да заплати на „Сдружение за правна помощ на потребителите” разноски за въззивното производство.
С касационна жалба вх. № 23023/21.12.2018 г. е обжалвано решение № 2800 от 29.11.2018 г., с което по реда на чл.247 ГПК е поправена очевидна фактическа грешка в решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г. като е постановено в осъдителната част от диспозитива на решението да се чете „клаузата на чл.7.1.2, т.1” вместо „клаузата на чл.7.1.1, т.1” и „клаузата на чл.7.1.2, т.2” вместо „клаузата на чл.7.1.1, т.2”.
В касационната жалба срещу основното решение се прави искане за обезсилване на решението в обжалваните части като недопустимо, евентуално – за отмяната му като неправилно и за отхвърляне на предявения колективен иск с присъждане на разноски за всички инстанции.
Недопустимостта на решението е аргументирана с довод, че въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, е разгледал недопустим иск, поддържан въпреки отпадането на правния интерес от търсената съдебна защита като последица от извършена след предявяването му отмяна и изменение на оспорваните като неравноправни/нищожни клаузи в общите условия Версия 01/21.07.2014 г. Касаторът поддържа, че в резултат на промените в общите условия, за които потребителите са уведомени, но не са изразили несъгласие с тях и/или воля за продължаване действието на общите условия в редакцията преди промяната, общите условия във версията от 21.07.2014 г. (действала към момента на завеждане на делото) не се прилагат нито към заварени договори за потребителски кредит, нито към договори за потребителски кредит, сключени след изменението/отмяната на оспорваните клаузи. Навежда оплаквания, че изводите на въззивния съд за допустимост на исковете противоречат на общата разпоредба на чл.16, ал.3 ЗЗД и на специалната разпоредба на чл.147б, ал.2 ЗЗП, уреждащи правилата за обвързване на насрещната страна от изменението на приложими към договорното правоотношение общи условия. Наред с доводите за липса на правен интерес, в жалбата са развити и доводи за недопустимост на решението в частта, с която е уважен колективният иск по отношение на клаузите на чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2 от общите условия. Според касатора, въззивният съд се е произнесъл относно неравноправния характер на тези клаузи и е разпоредил премахването им от общите условия, без да е бил сезиран с искане за това от ищеца.
Неправилността на решението е обоснована с доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон при формиране на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузите, за които е разпоредено да бъдат изключени от общите условия на „Профи кредит България” ЕООД. Водещото оплакване на касатора е, че в противоречие с разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд не е взел предвид настъпилите след предявяване на иска промени в съдържанието на общите условия към договорите за потребителски кредит и е квалифицирал като неравноправни клаузи, които в действащата към датата на постановяване на решението редакция не предвиждат условията, релевирани в исковата молба като фактическо основание на иска по чл.186 ЗЗП. Останалите оплаквания са насочени към оспорване на законосъобразността на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на отделните клаузи, които касаторът е осъден да премахне от общите си условия.
Касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК съдържа оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението и искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици.
Относно недопустимостта на решението касаторът поддържа доводи, идентични на доводите в касационната жалба срещу основното решение – отпадане на правния интерес от поддържане на колективния иск след извършената в хода на делото промяна в съдържанието на общите условия Версия 01/21.07.2014 г. Като основания за неправилност на решението касаторът сочи нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, изразяващо се в несъобразяване на новите редакции на клаузите на чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2 към датата на приключване на устните състезания, и противоречие с материалния закон на изводите за неравноправен характер на клаузите, обуславящ тяхната нищожност и неприложимост в отношенията с потребителите, сключили договори за потребителски кредит.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори на касационните жалби от ответника по касация „Сдружение за правна помощ на потребителите” със седалище в [населено място], който изразява становище за неоснователност на жалбите и за потвърждаване на обжалваните решения и претендира разноски. В отговорите е направено искане за произнасяне относно неравноправния характер на оспорваните клаузи съобразно всички въведени с исковата молба основания по чл.143 ЗЗП, но тъй като при осъществяване на проверката по чл.290, ал.2 ГПК касационната инстанция е ограничена от мотивите към обжалваното решение и от заявените касационни основания, това искане не може да бъде удовлетворено.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото и на поддържаните касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Производството по гр. д. № 12486/2014 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявен от „Сдружение за правна помощ на потребителите” – квалифицирана организация с правомощия да предявява искове за преустановяване или за забрана на търговски практики, които са в нарушение на интересите на потребителите, против „Профи кредит България” ЕООД иск за преустановяване на действие, с което се нарушават колективни интереси на потребителите чрез включване в Общите условия на „Профи кредит България” ЕООД към договор за потребителски кредит (действащи във версия 01/21.07.2014 г.) изброени в исковата молба клаузи, определени от ищеца като неравноправни (с оглед изложени в молбата фактически основания) и нищожни по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП.
Ответникът „Профи кредит България” ЕООД е оспорил иска като неоснователен с възражения и доводи, подробно аргументирани в отговора на исковата молба. В открито съдебно заседание на 28.04.2016 г. ответникът е направил възражение за недопустимост на иска поради отпадане на правния интерес от неговото поддържане с оглед извършени след предявяването му и разгласени по предвидения за това начин промени в общите условия от 21.07.2014 г. Във връзка с възражението са наведени твърдения, че в резултат на промяната част от оспорваните като неравноправни клаузи са изцяло отменени, а друга част са изменени и съдържанието им в действащата актуална Версия 05/29.01.2016 г. не покрива сочените от ищеца критерии за неравноправност; че действалите до промяната общи условия от 21.07.2014 г. няма да се прилагат занапред нито към заварени, нито към сключени впоследствие договори с потребители.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.186, ал.1 вр. ал.2, т.1 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП вр. чл.379 ГПК и се е произнесъл по него с решение, с което е признал за нищожни – изцяло или частично, част от посочените в исковата молба клаузи; Осъдил е „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на общите условия към договорите за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.13.1 и чл.13.3 – в признатите за нищожни техни части, и изцяло клаузите на чл.12.5.3 и чл.12.5.5; Задължил е „Профи кредит България” ЕООД да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение по указания за това начин; Отхвърлил е иска по отношение на други клаузи, съдържащи се в Общи условия към договор за потребителски кредит Версия 01/21.07.2014 г., в т. ч. и по отношение на оспорените като неравноправни части от клаузите на чл.7.1.2, т.1, чл.7.1.2, т.2 и чл.13.1; Присъдил е разноски на страните съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Възражението на ответника за недопустимост на иска е преценено от първоинстанционния съд като неоснователно с мотив, че искът по чл.186 ЗЗП предпоставя произнасяне и по действителността на прилаганите от ответника клаузи от общите условия, поради което интересът от установяване на неравноправния им характер не отпада с приемането на нови общи условия в хода на процеса, доколкото потребителите могат в рамките на давностния срок да предявят индивидуални искове за защита на увредените си права като се позоват на влязлото в сила решение за уважаване на колективен иск. Наличието на правен интерес от успешно провеждане на иска е аргументирано и с невъзможността да се установи по категоричен начин – предвид обема на сключваните от ответника договори, че всички потребители са уведомени за промяната в общите условия по реда на чл.147б ЗЗП. Изложени са и съображения, че дори да се приемат за изпълнени изискванията на чл.147б ЗЗП, измененията в общите условия имат действие занапред и не обхващат вече възникнали права и задължения на страните по договорите за потребителски кредит, респ. евентуалната отговорност на ответника за причинени на потребителите вреди от прилагане на неравноправните клаузи.
Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от двете страни с въззивни жалби, по повод на които е образувано т. д. № 3802/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд.
С решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г. Софийски апелативен съд е обезсилил решението на Софийски градски съд в частта, с която са признати за нищожни посочените в диспозитива на решението клаузи в общите условия на „Профи кредит България” ЕООД Версия 01/24.07.2014 г. (по съображения, че съдът не е бил сезиран с установителен иск за нищожност на клаузите, предявяването на какъвто иск е извън правомощията на сдружението – ищец); Потвърдил е решението в частта за осъждане на „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.12.5.3, чл.12.5.5., чл.13.1 и чл.13.3 (в съответните им части, посочени в диспозитива на решението) и за задължаването му да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение; Отменил е частично решението и е осъдил „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на общите условия Версия 01/21.07.2014 г. клаузите на чл.7.1.1, т.1 в частта „… е длъжен да уведоми писмено”, чл.7.1.1, т.2 в частта „… не по-късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”. В зависимост от изхода на спора във въззивното производство с решението си въззивният съд е преразпределил и отговорността на страните за разноски по чл.78 ГПК. След обявяване на решението съдът е констатирал, че е допуснал очевидна фактическа грешка като е пропуснал да отрази в диспозитива формираната в мотивите воля за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по отношение на част от спорните клаузи и е поправил грешката с решение № 1109 от 03.05.2018 г.
В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по поддържаното във въззивната жалба на ответника оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която е разгледан по същество въведеният с колективния иск правен спор. Въззивният съд не е възприел възражението на ответника за отпадане на правния интерес от целената с иска защита вследствие извършеното в хода на делото изменение на общите условия. Изложил е мотиви, че предмет на иска са конкретните общи условия Версия 01/21.07.2014 г. и докато е налице възможност действалият им вариант да се прилага към сключени до изменението договори за потребителски кредит, поддържаният от ищеца иск във варианта, в който е предявен, е допустим и постановеното по повод на него решение не е недопустимо. При извършване на преценката за допустимост на иска съдът е съобразил липсата на доказателства, опровергаващи приложимостта на общите условия в актуалната към момента на завеждане на делото редакция спрямо вече сключени договори за кредит, и е споделил довода на ищеца, че промяната на общите условия в хода на разглеждане на иска е форма на шиканиране на процеса.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която „Профи кредит България” ЕООД е осъдено да преустанови прилагането и използването на клаузи от общите условия, Софийски апелативен съд е приел, че :
Клаузата на чл.12.3 е неравноправна и нищожна по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП в частта „В случай, че КЛ/СД (клиентът/солидарният длъжник) просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни. настъпва автоматично прекратяване на ДПК (договора за потребителски кредит) и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо КР (кредиторът) да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие или други.”, тъй като в разрез с императивното правило на чл.87, ал.4 ЗЗД отнема на потребителя възможността за преценка дали неизпълнената част от задължението, с оглед на която се предвижда настъпване на предсрочна изискуемост и прекратяване на договора за потребителски кредит, е значителна или незначителна от гледна точка на интереса на кредитора. Невъзможността за извършване на такава преценка, която е гарантирана от общата нормативна уредба, обуславя неравноправен характер на клаузата и води до нейната нищожност съгласно чл.146 ЗЗП. По аналогични съображения е неравноправна и нищожна клаузата на чл.12.5.3, според която „Кредиторът има право да прекрати едностранно ДПК и да го обяви за предсрочно изискуем, като изиска незабавно погасяване на всички задължения на клиента/солидарния длъжник по ДПК, в случай че КЛ/СД са посочили невярна информация, в която и да е от декларациите, предоставени във връзка с ДПК”.
Неравноправна и нищожна е клаузата на чл.12.4 в частта „след прекратяване на ДПК остава в сила задължението на КЛ/СД да заплатят всички дължими суми, в това число и задълженията по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси”. Изводът за неравноправен характер на клаузата произтича от обстоятелството, че с прекратяване на договора длъжникът губи преимуществото на срока, а едновременно с това и правото да ползва предоставения му паричен ресурс през времето, за което при действието на договора би могъл да го ползва и срещу което ползване дължи цена под формата на възнаградителна лихва. Няма основание след прекратяване на договора потребителят да дължи възнаграждение за „нещо”, правото върху което е изгубено като последица от прекратяването на договора и изгубването на преимуществото на срока.
Предявеният иск е основателен по отношение на клаузата на чл.13.1 в частта „СД се съгласяват и упълномощават КЛ да получи екземпляр от ДПК и горепосочените приложения, както и всякакви други документи на тяхно име”. Клиентът и солидарният длъжник отговарят солидарно за задълженията на клиента по договора при уговорените условия и макар отношенията помежду им да са основани на доверие и близост, на определен етап от действието на договора и особено в случай на неизпълнение от клиента е възможно интересите им „да се окажат противоречиви”. Предвид различните последици, които възникват от неизпълнението за клиента и за солидарния длъжник, последният има собствен интерес да бъде гарантирано от договора правото му да получава в лично качество и на самостоятелно основание всички адресирани до него съобщения на кредитора във връзка с договора и то на посочен от него отделен адрес, различен от адреса на клиента.
Клаузата на чл.13.3 в частта „Всяко известие, инструкция, въпрос или документ въз основа или във връзка с ДПК се считат за получени и узнати от КЛ/СД, ако бъдат изпратени на адреса за кореспонденция, посочен в т. III на ДПК, както и ако са изпратени по факс или e-mail адрес, или съобщени по телефон, посочени от КЛ/СД в ДПК или последно декларирани от тях” също покрива критериите за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП. От една страна тя предвижда възможност за кредитора да се изпраща всякакви съобщения до клиента и солидарния длъжник на посочения в т.ІІІ адрес и в случаите, когато те са посочили друг адрес по реда на чл.8.2 ОУ. От друга страна въведената с нея фикция, че всяко изпратено по указания начин съобщение ще се счита в отношенията между страните и за получено, независимо дали има реално получаване и дали са изчерпани нормативно установените начини за връчване, „замества уредените в обективния правов ред начини и възможности за връчване на съобщения между субектите по правоотношението с изначално, пълно и безусловно освобождаване на кредитора от каквото и да било задължение да положи грижата на добрия търговец за връчването на съобщения, свързани с ДПК, на клиента/солидарния длъжник и доказването на опитите за такова връчване с простото изпращане на съобщенията по някой от установените в ОУ начин, без при това кредиторът да е длъжен дори да се увери в какъвто и да било поне опит за реално връчване”. Установената фикция влошава положението на потребителя в сравнение с общата нормативна уредба за връчване на съобщения и изявления на страните в гражданските правоотношения и „е в явен ущърб на правото на потребителя да бъде своевременно и надлежно уведомяван за изявленията на противната страна по ДПК”.
Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение, след като е достигнал до изводи за неравноправен характер и на още три клаузи, посочени в мотивите към въззивното решение с номерация и текст съобразно съдържанието на общите условия във версията им от 21.07.2014 г. : чл.7.1.2, т.1 в частта „….. да уведоми писмено……”, чл.7.1.2, т.2 в частта „…., но не по късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”. За да счете за неравноправна клаузата на чл.13.1 в съответната й част, съдът е изходил от разбирането, че в процеса на развитие на правоотношението клиентът или солидарният длъжник могат да променят първоначално посочения в договора адрес за кореспонденция и след като уведомят кредитора за промяната, той следва да съобрази това и с оглед правилата за добросъвестност и за полагане на грижата на добрия търговец да изпраща занапред всички писмени документи на съобщения актуален адрес, а не на посочения в т.ІІІ на договора първоначален адрес. Предвиждането в чл.13.1 за изпращане на писмените документи на първоначално посочения в т.ІІІ адрес за целия период на действие на договора създава предпоставки за увреждане на правата на потребителя, доколкото не държи сметка за последния адрес, на който потребителят може реално да бъде намерен и да получи изпратените му документи, което характеризира клаузата (в разглежданата част) като неравноправна. По отношение на клаузата с посочена номерация чл.7.1.2, т.1 съдът е приел, че лексическото тълкуване на употребения в текста й израз „… да уведоми писмено …” насочва към извод, че под задължение на потребителя „да уведоми” кредитора (а не „да изпрати уведомление” до него) се разбира осъществяване на уведомяването не само чрез изпращане, но и чрез осигуряване на реално достигнало до кредитора уведомление, т. е резултативно уведомяване, тежестта за чието осъществяване пада върху потребителя. Като е съобразил императивната разпоредба на чл.29, ал.2 ЗПК, предвиждаща, че за отказ от договора е достатъчно потребителят да изпрати уведомление до кредитора, съдът е счел, че клаузата въвежда за потребителя „значително утежняващ режим чрез използването на изискващия резултат обективно довеждане на отказа до знанието на кредитора” („уведоми”, а не „изпрати уведомление”), с което накърнява принципа за засилена защита на потребителя и попада в хипотезата на чл.143 ЗЗП. Неравноправният характер на клаузата, означена като чл.7.1.2, т.2, в частта „… но не по късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” е аргументиран със съждения, че въпреки императивните законови забрани за накърняване правата и интересите на потребителя, при едни и същи условия и по един и същи повод – с оглед осигуряване на възможност за потребителя да се откаже от договора, без да се съобразява с трудно предполагаеми, разбираеми и осъществими предпоставки или да понася необосновани и значително обременяващи го последици, е уреден различен режим в полза на кредитора и във вреда на потребителя. Посочено е, че за една и съща цел – усвояване и връщане на средствата по кредита, в полза на кредитора се въвежда фикция за усвояване на предоставения кредит най-късно на следващия работен ден след дебитиране на сметката му, дори сметката на потребителя да не е реално заверена (без да се държи сметка за възможни препятстващи усвояването причини), докато за потребителя се приема, че е върнал сумата, но не при същите условия, а само при реално заверяване на сметката на кредитора и от датата на заверяването. В съответствие с възприетите разрешения въззивният съд е уважил иска и по отношение на цитираните три клаузи, но в диспозитива на решението е означил първите две с номерация „чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2”, която не кореспондира със съдържанието на общите условия във версията от 21.07.2014 г.
С решение № 2800 от 29.11.2018 г. въззивният съд е допуснал по реда на чл.247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение като е постановил клаузите с посочена в диспозитива номерация чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2 да се четат като чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2. За да извърши поправката, съдът се е позовал на явното несъответствие между изводите в мотивите към решението за неравноправен характер на клаузите на чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2 и изразената в диспозитива воля за осъждане на ответника да преустанови използването в общите си условия на клаузи със същото текстово съдържание, но с погрешно изписана номерация.
Решенията на Софийски апелативен съд са валидни, допустими и правилни.
Неоснователно е оплакването в касационните жалби за недопустимост на решенията като постановени по недопустим иск, поддържан след отпадане на правния интерес от търсената съдебна защита.
Сключването на договор с потребител при действието на общи условия е подчинено на специални правила, уредени в чл.147а и чл.147б (ДВ бр.61/25.07.2014 г.) ЗЗП. За общи условия, приети преди влизане в сила на разпоредбите на чл.147а и чл.147б ЗЗП, приложение намират общите правила на чл.16 ЗЗД и чл.298 ТЗ. Съгласно чл.147а, ал.1 и ал.2 ЗЗП, при сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях чрез полагане на подписа си. Разпоредбата на чл.147а ЗЗП възпроизвежда правилата на чл.16, ал.1 ЗЗД и чл.298, ал.1, т.1 ТЗ за обвързване на насрещната страна от предложение за сключване на договор при общи условия, предпоставящи обвързването с общите условия от изразяване на писмено съгласие за приемането им. Аналогично на общото правило на чл.16, ал.3 ЗЗД, че изменението или замяната на приетите при сключване на договора общи условия има сила за насрещната страна само ако й е било съобщено и тя не е заявила в предоставения срок, че го отхвърля, в чл.147б, ал.1 ЗЗП е предвидено задължение за търговеца да уведоми потребителя за всяко изменение в общите условия по сключения договор в 7-дневен срок на посочен телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция, а с чл.147б, ал.2 вр. ал.4 ЗЗП на потребителя е предоставено правото да прецени дали да приеме променените общи условия или да ги отхвърли като се откаже от договора или продължи да го изпълнява при действащите преди изменението общи условия. Отхвърлянето на измененията в общите условия, т. е. несъгласието те да се прилагат към възникналото при действиео на други общи условия правоотношение, следва да бъде направено с изрично писмено изявление на потребителя до търговеца, освен в случаите по чл.147б, ал.3, изр.2 ЗЗП.
Предявеният от „Сдружение за правна помощ на потребителите” иск по чл.186, ал.1 ЗЗП е насочен към защита на колективния интерес на потребители, сключили/сключващи договори за потребителски кредит с ответника „Профи кредит България” ЕООД. В исковата молба са изложени твърдения, че искът се предявява по повод констатирано в кръга на правомощията на ищеца по ЗЗП нарушение на потребителски права и интереси чрез включване и прилагане в отношенията с потребителите на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП в предлаганите от ответника Общи условия към договор за потребителски кредит, действащи към датата на завеждане на делото във Версия 01/21.07.2014 г. Очертан е условно и кръгът на засегнатите потребители – всички физически лица, които извън рамките на своята търговска и професионална дейност са сключили с ответното дружество договори за потребителски кредит в периода след приемане на общите условия от 21.07.2014 г. като са се съгласили и са приели изрично съдържащите се в тях клаузи съгласно чл.16, ал. ЗЗД, както и тези, които са сключили договори за потребителски кредит преди датата 21.07.2014 г. и не са заявили, че отхвърлят общите условия във версията им от 21.07.2014 г. по реда на чл.16, ал.3 ЗЗД. Твърденията в исковата молба обосновават несъмнен правен интерес от предприетата съдебна защита като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и този интерес не е отпаднал вследствие извършената в хода на делото промяна в съдържанието на общите условия. Ответникът не е оспорил факта, че е сключил договори за потребителски кредит с потребители при действието на общите условия във версията от 21.07.2014 г. Обвързването на потребителите от промените в общите условия след 21.07.2014 г., включително от последната представена пред първоинстанционния съд тяхна версия 05/29.01.2016 г., е обусловено от изпълнение на формалностите по чл.16, ал.3 ЗЗД, респ. чл.147б ЗЗП. Дори да се приеме, че ответникът е довел изменението на общите условия до знанието на всички потребители, страни по сключени при действието на общите условия от 21.07.2014 г. договори, това не е достатъчно да се отрече правния интерес от поддържане на иска. Поради неограничения кръг на потребителите, за защита на чиито интереси е предявен искът, ищецът обективно не би могъл да разполага с информация и да проведе доказване на положителния факт, че има потребители, които в предвидения за това срок са отхвърлили измененията в общите условия по указания в чл.147б, ал.4 вр. ал.2 ЗЗП начин. При невъзможност да се установи категорично, че всички потребители, приели общите условия от 21.07.2014 г., са се съгласили с последващите промени в съдържанието им, няма основание правният интерес – така, както е обоснован в исковата молба, да се счете за отпаднал като последица от промяната в съдържанието на общите условия. Аргумент за наличието на правен интерес и оттук – за допустимост на разгледания от инстанциите по същество иск, е и обстоятелството, че промените в общите условия не засягат всички оспорени като неравноправни клаузи, а една несъществена част от тях.
Настоящият състав на ВКС не възприема довода в касационните жалби, че за отсъствие на правен интерес от търсената защита сочи липсата на заявени след разгласяване на делото искания от страна на потребители за участие в инициирания с колективния иск съдебен процес. Предявяването на иск по чл.186 ЗЗП от овластен за това правен субект гарантира в достатъчна степен защитата на колективния потребителски интерес, засегнат от оспорените като неравноправни клаузи в общите условия на дружеството – ответник. Участието на потребителите в процеса зависи от свободната им преценка и взетото от тях решение да се доверят на предприетите в защита на интересите им действия, без да участват лично или чрез упълномощен представител в производството за разглеждане на колективния иск, не може да бъде аргумент за липса на правен интерес.
Предвид изложеното съставът на ВКС приема, че като е разгледал по същество правния спор, въззивният съд е постановил допустими решения и няма основание те да бъдат обезсилвани съгласно чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК.
С оглед допуснатите от въззивния съд поправки на очевидни фактически грешки в основното решение по отношение на клаузите с номерация чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2, оплакването на касатора за недопустимост на решението в частта, с която е уважен искът по отношение на тези клаузи, е безпредметно и не следва да се обсъжда.
Като неоснователни съставът на ВКС преценява доводите в касационните жалби за постановяване на обжалваните решения при съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.3 ГПК, задължаващи съда да съобрази настъпилите след предявяване на иска факти от значение за спорното право. Безспорно е, че в хода на първоинстанционното производство ответникът – сега касатор, е променял неколкократно съдържанието на общите условия, действали към датата на предявяване на иска във Версия 01/21.07.2014 г., но несъобразяването от въззивния съд на тези промени не представлява процесуално нарушение по чл.235, ал.3 ГПК. Както правилно е посочил въззивният съд, предмет на иска по чл.186, ал.1 ЗЗД са конкретни клаузи от общите условия със съдържанието им към датата на неговото предявяване, които обвързват кръг от потребители, сключили договори за потребителски кредит при тяхното действие или възприели приложението им към сключени преди приемането им договори. С оглед невъзможността да се установи с категоричност неприложимостта на общите условия във версията от 21.07.2014 г. спрямо всички обвързани от тях потребители произнасянето по основателността на иска е обусловено от преценка дали колективният интерес на потребителите е нарушен чрез прилагане на оспорваните като неравноправни клаузи в съдържанието, с което те са действали към датата на завеждане на делото. Следва да се има предвид и това, че при съпоставка на общите условия от 21.07.2014 г. с последната представена по делото версия от 29.01.2016 г. не се констатира съществено различие в текста на клаузите, които въззивният съд е счел за неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, с изключение на клаузата на чл.7.1.2, т.2, чийто текст е приведен в съответствие с разпоредбата на чл.29, ал.4 ЗПК, и изр.2 от клаузата на чл.13.1 относно изпращането на документи, адресирани до солидарния длъжник. Промяната на останалите клаузи не премахва условията, с оглед на