О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
гр. София, 15.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 3161/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Уникредит Лизинг” ЕАД – гр. София, срещу определение № 3143 от 15.10.2018 г. по в. т. д. № 1753/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което по реда на чл.248 ГПК е изменено постановеното по делото решение № 1645 от 29.06.2018 г. в частта за разноските и е осъдено „Уникредит Лизинг” ЕАД да заплати на А. С. Д. разноски в размер на 3 000 лв.
В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Поддържа се оплакване, че въззивният съд е приел за доказани претендираните от ответника А. Д. разноски въз основа на привиден договор за правна помощ и съдействие, който не се ползва с доказателствена стойност относно плащането на уговореното адвокатско възнаграждение. Излагат се доводи, че изводът за реално плащане на възнаграждението не кореспондира с доказателствата по делото и с процесуалното поведение на ответника, който е поискал да бъде освободен от държавна такса поради материално затруднение и липса на средства за плащане на таксата.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което не следва да се обсъжда, тъй като частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК (т.24 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС) и произнасянето по основателността й не е обвързано с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника А. С. Д. от [населено място], който изразява становище за неоснователност на частната жалба и за потвърждаване на обжалваното определение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна.
За да приеме, че с оглед изхода на спора във въззивното производство ищецът „Уникредит Лизинг” ЕАД дължи на ответника А. Д. разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 3 000 лв., Софийски апелативен съд се е позовал на представения пред първоинстанционния съд договор за правна защита и съдействие от 25.03.2015 г., сключен от двамата ответници по иска А. Д. и „Ник-Ади Транс” ЕООД с процесуалния им представител по делото адв. В. Т.. В договора е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по делото в размер на 6 000 лв. и е вписано, че цялата сума на възнаграждението е платена в брой при подписване на договора. Като е съобразил, че договорът не съдържа уговорка кой от доверителите каква част от възнаграждението дължи, съдът е направил извод, че задължението за плащане на възнаграждението е поето при условията на разделност и че всеки от доверителите е заплатил сума в размер на 3 000 лв.
Въззивният съд не е възприел доводите на „Уникредит Лизинг” ЕАД, че договорът за правна помощ е привиден и не доказва реално плащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Изложил е съображения, че договорът служи като разписка за платеното възнаграждение и че твърдението за привидност се опровергава от съдържанието на договора.
Обжалваното определение е правилно.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението; В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка.
При разглеждане на делото пред Софийски градски съд ответникът А. Д. е направил своевременно искане за присъждане на разноски в случай на отхвърляне на предявените срещу него искове на „Уникредит Лизинг” ЕАД. За доказване на претенцията за разноски в съдебно заседание на 25.03.2015 г. пълномощникът на ответника адв. В. Т. е представила договор за правна помощ и съдействие, в който е вписано, че за защита по делото е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв., платимо от А. Д. и „Ник-Ади Транс” ЕООД, и че към момента на подписване на договора адв. Т. е получила в брой цялото уговорено възнаграждение. Процесуалният представител на ищеца „Уникредит Лизинг” ЕАД не е оспорил съдържанието на договора и достоверността на извършеното в него вписване, че цялото уговорено възнаграждение е заплатено реално в брой от доверителите на пълномощника им – адвокат. Предвид съдържанието на договора и указанията в т.1 от цитираното по-горе тълкувателно решение, правилно въззивният съд е приел, че договорът има характер на разписка и доказва реално заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв. (Ѕ част от сумата 6 000 лв.) от ответника А. Д..
Възражението на „Уникредит Лизинг” ЕАД, че договорът за правна помощ е привиден, е релевирано за пръв път в развилото се пред въззивната инстанция производство по чл.248 ГПК и въззивният съд не е имал задължение да се произнася по него. Независимо от това настоящата инстанция намира за правилна преценката на въззивния съд за неоснователност на възражението. От съдържанието на договора не може да се направи извод, че вписването за реално извършено плащане на адвокатското възнаграждение е „фиктивно”, както твърди частният жалбоподател. Заявеното от ответника искане да бъде освободен от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК би могло да се разглежда като индиция за недостиг на парични средства за плащане на възнаграждението, но произнасянето на съда дали ответникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение е обусловено от доказателствата по делото, а не от индиции и предположения. След като плащането на възнаграждението е удостоверено в договора, чието съдържание не е опровергано с насрещни доказателства, правилен е изводът на въззивния съд, че ответникът има право на разноски в размер на платеното възнаграждение.
По изложените съображения обжалваното определение на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3143 от 15.10.2018 г., постановено по в. т. д. № 1753/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :