2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София, 31.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1616/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по подадени от ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” – София, касационна жалба вх. № 12728/18.07.2017 г. и касационна жалба вх. № 6559/11.04.2018 г.
С първата касационна жалба е обжалвано решение № 1148 от 19.05.2017 г. по т. д. № 600/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1800 от 06.11.2015 г. по т. д. № 3793/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” против „Евромаркет кънстракшън” АД искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликите съответно над 10 903.31 лв. до 39 114.95 лв. и над 338.16 лв. до 1 567.61 лв. В жалбата се излагат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и присъждане на претендираните с исковете суми в пълен размер, ведно с разноските. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
С втората касационна жалба е обжалвано решение № 424 от 20.02.2018 г. по т. д. № 600/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД за поправка по реда на чл.247 ГПК на постановеното по делото решение № 1148 от 19.05.2017 г. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и се прави искане за неговата отмяна и за уважаване на молбата по чл.247 ГПК. Като основание за допускане на решението до касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Евромаркет кънстракшън” АД – София, който изразява становище за недопускане на постановените от въззивния съд решения до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
С решение № 1148 от 19.05.2017 г. по т. д. № 600/2016 г. Софийски апелативен съд е отменил частично решение по т. д. № 3793/2012 г. на Софийски градски съд и е осъдил „Евромаркет кънстракшън” АД да заплати на „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп” АД на основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.) сумата 10 903.91 лв., представляваща част от застрахователно обезщетение за вреди от застрахователно събитие, настъпило на 15.07.2009 г. на строителен обект „В.”, в размер на разходите, необходими за възстановяване на щетите, описани в таблица към раздел 8, т.2-7 от авариен протокол № 09/031/14.09.2009 г., която сума е изплатена от ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” на „Хидрострой П” ЕООД по застрахователна полица от 03.12.2008 г. и добавък от 05.03.2010 г., включваща и част от разходите за инспекция и анализ от 262.21 лв .и обичайните ликвидационни разходи от 6.96 лв., ведно със законната лихва от 08.06.2012 г. до окончателното плащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 338.16 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 10 903.91 лв. за периода от 19.02.2012 г. до 07.06.2012 г., заедно с разноски по чл.78, ал.1 ГПК; потвърдил е решението на първоинстанционния съд в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените от ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД против „Евромаркет кънстракшън” АД искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД за разликите над сумите 10 903.91 лв. и 338.16 лв. до претендираните 39 114.95 лв. и 1 567.61 лв., като е присъдил на ответника разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
Въззивният съд е преценил като безспорни следните правнорелевантни факти :
Със застрахователна полица № 3304080200R00576 от 03.12.2008 г. между ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” и „Хидрострой П” ЕООД е сключен договор за застраховка срещу строително – монтажни рискове на обект „Строителство на офисна сграда” в УПИ VV/724, кв. 59, София, съгласно договор за строителство от 03.11.2008 г. между „Каза Шик” АД и „Хидрострой П” ЕООД, със срок на застрахователното покритие 12 месеца, считано от 01.09.2010 г. В договора е уговорена застрахователна сума в размер на 52 507 960 лв. и разноски за почистване 7 876 194 лв., при самоучастие 2 %, но не по-малко от 10 000 лв. за всяка щета. Съгласно условията на застрахователната полица, застрахователят е поел задължение да обезщети застрахования за внезапна и непредвидима загуба или повреда на застрахованото имущество, посочено в спецификация, вследствие настъпване на събитие, което не е измежду изрично изключените. В полицата е предвидено, че застрахователният договор покрива и отговорността на застрахования за причинени от негови служители и вещи вреди от унищожаване и повреждане на имущество, принадлежащо на трети лица, съгласно посочени в нея условия.
С договор за покупко – продажба от 30.01.2009 г. „Хидрострой П” ЕООД е закупило от „Евромаркет кънстракшън” АД техническо оборудване, представляващо кулокран „Потен”, модел „М. 88”, срещу платена в пълен размер цена от 180 00 евро. Закупеното оборудване е предадено от продавача на купувача с протокол от 16.01.2009 г. и с протокол за първоначален пуск от 03.01.2009 г., подписан от представител на купувача, е констатирано, че кулокранът е доставен с инструкция за експлоатация, издигнат е в съответствие с техническата документация, преминал е успешно изпитания, построен е в съответствие с товарната диаграма и се намира в работещо положение. Между страните по договора за продажба е сключен и договор от 30.01.2009 г., с който купувачът е възложил на продавача сервизната поддръжка на кулокрана.
На 15.07.2009 г., около 18.30 ч., по време на издигане на кулокрана от работници на „Евромаркет кънстракшън” АД на строителен обект „В.” в София, е настъпила авария, при която е увредено намиращо се на обекта имущество. По случая е образувана щета в ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” и след извършване на необходимите действия застрахователното дружество е изплатило с преводно нареждане от 05.03.2010 г. на „Уникредит Булбанк” АД, посочено в добавък № 2 към застрахователната полица от 03.12.2008 г. като бенефициер по сключената от „Хидрострой П” ЕООД имуществена застраховка, сумите 38 138.33 лв. – застрахователно обезщетение, 951.60 лв. – разходи за инспекция и анализ, и 25 лв. – обичайни ликвидационни разходи.
От съдържанието на въззивната жалба и на отговора по чл.263 ГПК въззивният съд е направил извод, че между страните има спор относно причините за аварията, релевантни за ангажиране на регресната отговорност на ответника „Евромаркет кънстракшън” АД като възложител на работата, при изпълнението на която са причинени покритите от застрахователя вреди. След като е обсъдил заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи и показанията на ангажираните от двете страни свидетели съдът е направил извод, че причина за настъпване на аварията е нарушаването на техническите и технологични правила при изпълнение на работата от страна на служителите на ответното дружество, изразяващо се в неосигуряване на необходимия, но възможен, баланс на съоръжението. При обосноваване на причинната връзка между поведението на изпълнителите и настъпилите вреди, за които ищецът е изплатил обезщетение, съдът е посочил, че с оглед на доказателствата по делото всички други възможни причини за настъпване на аварията са изключени. Вследствие на извода, че аварията е причинена от поведение на служители на „Евромаркет кънстракшън” АД, въззивният съд е приел, че са установени предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност на ответника за вреди, респ. че решаващият извод на първоинстанционния съд за недоказаност на причините за възникване на аварията е необоснован.
За да се произнесе по иска с правно основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.), Софийски апелативен съд е изходил от разбирането, че възникването на регресно право за застрахователя по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) спрямо делинквента и отговорните по чл.49 ЗЗД лица възниква тогава, когато застрахователят е изплатил застрахователно обезщетение на увреденото лице по силата на валидно възникнало застрахователно правоотношение за вреди, причинени в резултат на покрит от застраховката риск.
Въз основа на представената от ищеца застрахователна полица съдът е направил извод, че е доказано валидното възникване на застрахователното правоотношение, в рамките на което ищецът е изплатил застрахователно обезщетение в размер на претендираната с иска сума. Като неоснователно е преценено възражението на ответника за нищожност на застрахователния договор поради липса на съгласие и на предмет. Съдът е изложил е съображения, че от съдържанието на застрахователната полица се установява по категоричен начин постигнато между страните по застрахователния договор съгласие за застраховане на конкретно имущество и на отговорността на „Хидрострой П” ЕООД като изпълнител на строително – монтажни работи към трети лица, произтичаща от телесни увреждания и материални загуби на имущество на трети страни, настъпили в пряка връзка със строителството и монтажа на застрахования обект. С аргумент, че застраховането на отговорността на изпълнителя на строителните работи за вреди, причинени на трети лица от унищожаване или повреждане на чуждо имущество при изпълнение на строителните работи, не представлява застраховане на чуждо имущество, съдът е отрекъл и основателността на поддържаното от ответника възражение за нищожност на застрахователния договор поради липса на правен интерес.
Относно съдържанието на регресното право по чл.213, ал.1 (отм.) КЗ въззивният съд е съобразил, че според представените от ищеца доказателства – авариен протокол от 14.09.2009 г. и доклад по щета, по повод на събитието от 15.07.2009 г. е изплатено застрахователно обезщетение за две категории вреди – обезщетение в размер на средствата за демонтиране на авариралия кран и за възстановяване на обекта от повредите, нанесени при падането на конструкцията, и обезщетение за унищожаване и повреждане на вещи (производствен инвентар и оборудване), принадлежащи на трети лица. С отговора на допълнителната искова молба ответникът е възразил, че част от разходите по аварийния протокол, включени в обезщетението за първата категория вреди, не са извършени от „Хидрострой П” ЕООД. След анализ на доказателствата въззивният съд е приел, че към датата на изплащане на застрахователното обезщетение не е съществувала подлежаща на възстановяване вреда в патримониума на застрахования в размер на разходите за разчистване на строителната площадка от падналите елементи на крановата конструкция, поради което за ищеца – застраховател не е възникнало регресно вземане по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) за сумата, изплатена като застрахователно обезщетение за вреди в размер на тези разходи. Отречено е и възникването на регресно вземане за застрахователя за обезщетение, изплатено на застрахования за увреждане имущество на трети лица (унищожени кофражни елементи и повредена стационарна помпа). Позовавайки се на съдържанието на застрахователния договор, въззивният съд е мотивирал извод, че обезщетение в размер на паричната стойност на увреденото имущество и на средствата за неговото възстановяване се дължи на третите лица – собственици на имуществото, а не на застрахованото лице, доколкото няма доказателства то да е удовлетворило увредените собственици на имуществото – чл.229 КЗ (отм.). Претенцията по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) е счетена за основателна само за сумата 10 631.74 лв., съответстваща на изплатеното застрахователно обезщетение за щетите по строителния обект и строителната площадка, описани в т.2 – т.7 от аварийния протокол, и за съответните на нея разходи за инспекция и анализ – 265.21 лв., и обичайни ликвидационни разноски в размер на 6.96 лв., или общо 10 903.91 лв. Съдът е посочил, че щетите на стойност 10 631.74 лв. са причинени вследствие покрит от застраховката риск, поради което са подлежали на обезщетяване от ищеца – застраховател и с изплащане на обезщетение за тях за последния е възникнало регресно вземане по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) към ответника като носител на гаранционно обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД.
В зависимост от изхода на спора по иска с правно основание чл.213, ал.1 КЗ (отм.) въззивният съд е уважил частично и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД до размер на сумата 338.16 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата 10 903.91 лв. за периода от 19.02.2012 г. – датата, на която ответникът е изпаднал в забава по отношение на регресното вземане на ищеца, до датата на исковата молба – 07.06.2012 г.
С решение № 424 от 20.02.2018 г. Софийски апелативен съд е оставил без уважение молбата на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД за поправка по реда на чл.247 ГПК на очевидна фактическа грешка в решението от 19.05.2017 г. по съществото на правния спор.
Въззивният съд е преценил, че не е налице нито една от хипотезите, с които доктрината и съдебната практика свързват понятието „очевидна фактическа грешка” – несъответствие между формираната в мотивите към решението действителна воля и външно изразената в диспозитива на решението воля относно размера на регресното вземане на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД, за което искът по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) е основателен, и грешка в пресмятането, довела до такова несъответствие. Съдът е изяснил, че в мотивите към основното решение са формирани изводи за неоснователност на исковата претенция по отношение на изплатеното застрахователно обезщетение в размер на средствата за разчистване на строителна площадка и извозване на отпадъци, както и на обезщетението, изплатено на застрахования за унищожено и повредено имущество с производствено предназначение, собственост на трети лица; Сумата, за която искът е приет за основателен, е определена съгласно чл.162 ГПК като съотношение между общо заплатеното застрахователно обезщетение и стойността на подлежащите на обезщетяване вреди и с диспозитива на решението тази сума е присъдена на ищеца.
По искането на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД за допускане на касационно обжалване на решение № 1148 от 19.05.2017 г. :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК застрахователното дружество – касатор е посочило като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси :
„І. 1. Може ли въззивният съд да се произнася извън изложените във въззивната жалба и отговора й оплаквания и искания; 2. Следва ли при предявен иск по чл.213, ал.1 КЗ (отм.), при определяне на правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, и възраженията на ответника, в доклада по делото съдът да посочи всички нормативни разпоредби (фактически състави), от които произтича регресното право на застрахователя по имуществена застраховка срещу причинителя на вредите (в т. ч. – относно застрахователното правоотношение, във връзка с което е изплатено застрахователно обезщетение /напр. чл.201 от КЗ (отм.) при застраховане на чуждо имущество или чл.229 – при застраховане на гражданска отговорност/, както и относно основанието за ангажиране на отговорността на причинителя на вредата или на обезпечително отговарящите за него лица /напр. чл.45 от ЗЗД – при вреди от непозволено увреждане, или чл.79 от ЗЗД – при вреди от неизпълнение на договорно задължение/, както и да укаже на ищеца конкретните обстоятелства, включени във всеки от фактическите състави, свързани с основанието на суброгационното му право по чл.213, ал.1 от КЗ (отм.), за кои от тях и от възраженията на ответника носи тежестта за доказването или опровергаването им и за кои от тях не сочи доказателства; 3. Как следва да процедира въззивният съд, когато в доклада по делото не е посочено изчерпателно правната квалификация на претендираните права и направените възражения, а само общо – чл.213, ал.1 КЗ, не са указани всички обстоятелства от фактическите състави, свързани с възникването или погасяването на суброгационното право по чл.213, ал.1 КЗ, как се разпределя доказателствената тежест за тях и за кои от тях не са посочени доказателства, а същевременно в първоинстанционното решение не са изложени мотиви във връзка с тези обстоятелства, поради което въззивната жалба не съдържа оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с докладването на делото (непълнота на доклада), тъй като в първоинстанционното производство тези обстоятелства изобщо не са били включени от съда в предмета на спора и доказателствата за тях не са били предмет на обсъждане (нито в доклада, нито в мотивите към първоинстанционното решение); 4. Следва ли в посочената хипотеза на непълен доклад, когато страните не са имали повод и възможност да изложат такива оплаквания, въззивният съд да им даде указания относно подлежащите на доказване факти, необходимостта и тежестта за тяхното доказване, съответно – за кои от тях не сочат доказателства;
ІІ. Споразумението между увредения застрахован и делинквента за поправяне на вредите в натура поражда ли последици спрямо застрахователя по имуществена застраховка, пред който е заведена претенция за обезщетение на настъпилите вреди, и основание ли е за невъзникване на регресното му право спрямо делинквента след изплащане на застрахователното правоотношение
ІІІ. За предпоставките и обема на тълкуване на сключен договор в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД;
ІV. За задълженията на съда, произтичащи от чл.12 вр. с чл.236, ал.2 от ГПК.”
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд е разрешил формулираните в изложението въпроси в противоречие с посочена константна и задължителна практика на ВС и ВКС. При условията на евентуалност за въпросите по т.І. 2 – 4 се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че предвид значителния обем и разнообразие на регресни претенции по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) и липсата на съдебна практика, изясняването на въпросите ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този въпрос, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на исковата молба, и е обусловил формирането на решаващата правна воля на съда по конкретното дело. Преценени съобразно указанията в тълкувателното решение, поставените от касатора въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първата група въпроси, формулирани в т.І. 1 – 4, не кореспондират с извършените от страните и от въззивния съд процесуални действия при разглеждане и решаване на делото. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на ищеца – сега касатор, ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” в която са наведени оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за отсъствие на основание по чл.49 ЗЗД за носене на гаранционно – обезпечителната отговорност на ответника „Евромаркет кънстракшън” АД като предпоставка за основателност на предявения иск по чл.213, ал.1 КЗ (отм.). В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на жалбата, в който е изложил възражения и доводи (поддържани и пред първоинстанционния съд) както срещу наличието на предпоставките от фактическия състав на чл.49 ЗЗД, така и срещу обема на причинените вреди и съдържанието на регресното вземане на ищеца (стр.5 от отговора). Предметът на въззивното производство е очертан с въззивната жалба и с отговора, а от мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд се е произнесъл в рамките на определения от страните спорен предмет. Поради това първият въпрос „може ли въззивният съд да се произнася извън изложените във въззивната жалба и отговора й оплаквания и искания” не е от значение за изхода на въззивното производство. Вторият въпрос е напълно хипотетичен и дори да бъде разгледан след допускане на касационно обжалване, неговият отговор не би могъл да доведе до друг резултат от делото. Правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото са изяснени подробно в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според т.2 от тълкувателното решение, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото; В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността за предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; Когато въззивният прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В конкретния случай при разглеждане на делото от Софийски апелативен съд не е била налице нито една от хипотезите по т.2 от тълкувателното решение, в които въззивният съд дължи изготвяне на нов доклад и даване на указания до страните за попълване на делото с нови доказателства, от което следва, че третият и четвъртият въпрос също нямат значение за изхода на въззивното производство и за формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на правния спор. Произнасянето на въззивния съд относно размера на регресното вземане на ищеца – касатор е обусловено от преценка на фактите и доказателствата, а не от непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад, препятствала страните да ангажират доказателства за установяване на защитните си тези в процеса. Предвид изложеното, въпросите за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол и е безпредметно да се обсъждат поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
За да отхвърли частично иска по чл.213, ал.1 КЗ (отм.), въззивният съд не се е позовавал на споразумение между увредения застрахован и делинквента. Изводът, че за ищеца не е възникнало регресно вземане в размер на сумата, съответстваща на разходите за разчистване на строителната площадка, не е обоснован със споразумение между увредения застрахован и ответника, а с представените от ответника доказателства, че разчистването е извършено от него и за негова сметка. На базата на тези доказателства съдът е приел, че увреденият застрахован не е извършил разходите, за които е изплатено застрахователно обезщетение, т. е. че в патримониума му не е настъпила вреда, съизмеряваща се с тези разходи и подлежаща на обезщетяване по силата на застрахователния договор. При произнасяне по основателността на иска въззивният съд не е констатирал наличие на неясни или спорни клаузи в застрахователния договор, които да предпоставят тълкуване на договора съобразно критериите на чл.20 ЗЗД. В мотивите към решението съдът е изложил съображения, че застрахователният договор съдържа ясни уговорки относно предмета на застраховане, покритите от застраховката рискове и предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя. С оглед мотивите към обжалваното решение въпросите по т.ІІ и т.ІІІ от изложението също не могат да послужат като общо основание за допускане на решението до касационен контрол. Предвид обстоятелството, че въззивният съд не е обсъждал дали споразумението между увредения застрахован и делинквента за поправяне на вредите в натура поражда последици спрямо застрахователя по имуществена застраховка (въпрос ІІ) и не е тълкувал застрахователния договор (въпрос ІІІ), по отношение на разглежданите въпроси не е осъществена и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.
Въпросът по т.ІV „за задълженията на съда, произтичащи от чл.12 вр. с чл.236, ал.2 от ГПК” е поставен във връзка с твърдението на касатора, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъдил и съобразил приетите по делото договори за наем на унищожените кофражни елементи, чиито клаузи предвиждат, че при увреждане на наетите кофражни платна застрахованият строител дължи заплащане на тяхната парична равностойност на наемодателите. Аргументацията в изложението насочва към оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, което би било от значение за проверката на правилността на решението в случай на допуснато касационно обжалване, но не подлежи на преценка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Освен това, дори твърдението на касатора да е вярно, необсъждането на договорите за наем не е обусловило частичното отхвърляне на иска по чл.213, ал.1 КЗ (отм.), тъй като въззивният съд е мотивирал извода си за неоснователност на исковата претенция с разпоредбата на чл.229 КЗ (отм.) и с липсата на доказателства застрахованият строител да е заплатил стойността на увреденото имущество на третите лица – негови собственици. Решението на въззивния съд е постановено след съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за основателността на иска по чл.213, ал.1 КЗ (отм.) факти, поради което не е изпълнено и допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – разрешаване на въпроса по т.ІV в противоречие с практиката на ВКС в решение № 296/05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1148 от 19.05.2017 г. по т. д. № 600/2016 г. на Софийски апелативен съд.
По искането на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД за допускане на касационно обжалване на решение № 424 от 20.02.2018 г. :
В изложението, обективирано в касационната жалба срещу решението, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд е допуснал грешки в пресмятането, намерили отражение едновременно в мотивите и в диспозитива на основното решение по спора, и че отказвайки да отстрани тези грешки по реда на чл.247 ГПК с позоваване на чл.162 ГПК, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката в решение № 38/01.02.2012 г. по гр. д. № 343/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 164/24.04.2015 г. по гр. д. № 5934/2014 г. на ВКС, І. г. о., решение № 184/28.07.2017 г. по т. д. № 3298/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 517/05.08.2010 г. по гр. д. № 1795/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 155/10.06.2013 г. по гр. д. № 898/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 64/04.04.2011 г. по гр. д. № 1748/2009 г. на ВКС, І. г. о., решение № 107/08.10.2015 г. по т. д. № 2226/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 75/05.04.2016 г. по гр. д. № 4880/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., по въпросите „за отстраняване на очевидна фактическа грешка, изразяваща се в неправилно пресмятане, и основанията за това; кога е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК и допустимо ли е в мотивите към решението по чл.247 от ГПК съдът да допълва мотивите си по съществото на правния спор; за предпоставките за прилагане на чл.162 от ГПК – кога са налице тези предпоставки и допустимо ли е съдът да приложи чл.162 от ГПК и да определи размера на претенцията по своя преценка, когато по делото са събрани достатъчно доказателства за този размер”.
Въпросът кога е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК е изяснен в правната доктрина и в практиката на ВКС, на част от която се е позовал касаторът. В обжалваното решение от 20.02.2018 г. Софийски апелативен съд е направил извод, че при постановяване на основното решение по спора не е допуснал грешка в пресмятането, равнозначна на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК. Правилността на този извод не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и евентуалната му необоснованост не е основание за допускане на касационно обжалване. Разясненията в мотивите към решението, че размерът на регресното вземане по чл.213, ал.1 КЗ (отм.), за който е уважен искът на касатора, е определен съобразно разпоредбата на чл.162 ГПК, не променят по същество произнасянето в мотивите и диспозитива на основното решение по спора. В мотивите към основното решение съдът е приел, че касаторът има регресно вземане към ответника до размер на сумата 10 903.91 лв. и с диспозитива на решението е осъдил ответника да заплати същата сума на ищеца. Съобразявайки мотивите към решението по чл.247 ГПК, настоящият състав на ВКС не констатира противоречие на решението с цитираната в изложението практика на ВКС по въпроса за очевидната фактическа грешка и предпоставките за отстраняването й, поради което намира, че няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отговорността на страните за разноски :
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 2 011.60 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено в договор от 23.10.2016 г. и заплатено по банков път с преводно нареждане от 31.10.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1148 от 19.05.2017 г. и на решение № 424 от 20.02.2018 г., постановени по т. д. № 600/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” с ЕИК 000694286 да заплати на „Евромаркет кънстракшън” АД с ЕИК 131433890 сумата 2 011.60 лв. (две хиляди и единадесет лв. и шестдесет ст.) – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :