О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 19.02. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1656/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК „Л. И.” АД със седалище в [населено място] срещу решение № 529 от 05.03.2019 г., постановено по в. гр. д. № 3236/2018 г. на Апелативен съд – София. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 28 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 41/2017 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 56 от 23.04.2018 г., е осъдена ЗК „Л. И.” АД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на Г. Х. Ш. сумата 36 000 лв. – обезщетение за претърпени при пътно – транспортно произшествие на 12.08.2016 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.08.2016 г., както и в частта за осъждане на ЗК „Л. И.” АД да заплати на процесуалния представител на ищеца адв. С. Ч. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска.
В касационната жалба се сочат основания за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна и за отхвърляне на предявения иск за разликата над сумата 15 000 лв. до присъдените 36 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивният съд немотивирано е определил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не кореспондира със събраните по делото доказателства относно действително претърпените от ищеца болки и страдания и не отговаря на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Навежда оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд във връзка с механизма на реализиране на произшествието и причиняването на травматични увреждания на ищеца, съобразно които е определено процентното изражение на приноса по чл.51, ал.2 ЗЗД. Позовава се на нарушение на материалния закон при произнасяне по претенцията за законни лихви върху обезщетението за неимуществени вреди.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С касационната жалба са въведени и оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта относно присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, но в тази част касационната жалба има характер на молба за изменение на решението в частта за разноските и след приключване на производството по чл.288 ГПК делото следва да бъде върнато на въззивния съд за разглеждането й по реда на чл.248 ГПК.
Ответникът по касация Г. Х. Ш. от [населено място], общ. Котел, представляван от адв. С. Ч., е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски, отразени в приложен списък по чл.80 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – София е приел, че с влязлата в сила част на първоинстанционното решение, с която ЗК „Л. И.” АД е осъдена да заплати на Г. Ш. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 12.08.2016 г. в размер на 15 000 лв., е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество – ответник за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на произшествието от 12.08.2016 г. Предвид оплакванията във въззивните жалби, съдът е преценил, че спорът във въззивното производство е концентриран върху размера на дължимото обезщетение (за разликата над присъдените с влязлата в сила част на първоинстанционното решение 15 000 лв. до претендираните с исковата молба 50 000 лв. – част от обезщетение с твърдян общ размер 100 000 лв.) и върху приноса на ищеца за настъпване на вредите като предпоставка за намаляване на обезщетението съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД.
От заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза въззивният съд е приел за установено, че в резултат на произшествието от 12.08.2016 г. ищецът е получил две травматични руптури (разкъсвания) на чернодробния паренхим, които са предизвикали масивен кръвоизлив в коремната кухина – разстройство на здравето, временно опасно за живота. Непосредствено след произшествието ищецът е постъпил в лечебно заведение в състояние на травматичен шок, подложен е на оперативна интервенция и е лекуван медикаментозно в продължение на 12 дни. Лечебният и възстановителният период са продължили след това за още около 45 дни. По повод на травмите ищецът е търпял болки и страдания, които са били значителни в началото и постепенно са намалели. Като е съобразил броя и тежестта на получените травми, възникналата от тях непосредствена опасност за живота на пострадалия ищец и неговата възраст към момента на произшествието – 32 години, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания и обществено – икономическите условия в страната по време на проявление на вредите, въззивният съд е формирал извод, че ищецът има право на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД в размер на 40 000 лв.
След преценка на доказателствата въззивният съд е приел за основателно поддържаното от ответника възражение за наличие на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение поради принос на ищеца за настъпване на вредите. Като форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД съдът е квалифицирал поведението на ищеца, изразяващо се в неизползване на предпазен колан по време на пътуване в единия от автомобилите, участвали в произшествието. Приносът е счетен за доказан по несъмнен начин от показанията на свидетеля – очевидец П. И., който е обяснил, че към момента на настъпване на произшествието нито един от пътуващите в автомобила, вкл. ищецът, не е бил с поставен предпазен колан, както и от заключението на съдебномедицинската експертиза. Според това заключение, травматичното разкъсване на черния дроб е получено вследствие на силен удар с/върху твърд предмет с широка повърхност, довел до ударна деформация на коремната кухина и притискане на черния дроб между травмиращия предмет и гръбначния стълб, което може да се наблюдава при удар в облегалката на предната седалка на автомобила или в арматурното табло; При поставен предпазен колан биха се наблюдавали контактни увреждания по кожата и гърдите на пострадалия, каквито не са описани в медицинската документация на ищеца; Засягането на черния дроб е било възможно и в случай на използване на предпазен колан, но не до степен на разкъсване. Съобразявайки установените факти, въззивният съд е направил извод, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД съразмерно на степента, в която ищецът е допринесъл за собственото си увреждане като е нарушил изискването на чл.137а, ал.1 ЗДвП за използване на предпазен колан.
Относно степента на конкретния принос въззивният съд е изложил съображения, че за определянето й е от значение и причината за настъпване на деликта. От влязлата в сила присъда срещу водача, чиято гражданска отговорност е обезпечена от ответника ЗК „Л. И.” АД, съдът е направил извод, че първопричина за увреждането на ищеца е противоправното поведение на водача, който не е преценил правилно пътната обстановка, предприел е маневра „изпреварване” в условията на намалена видимост и по този начин е реализирал челен удар с насрещно движещ се лек автомобил, при който ищецът е получил травмите. Като е съпоставил приноса на всеки от участниците в произшествието и е акцентирал върху мнението на вещото лице – лекар, че при поставен предпазен колан ищецът също би могъл да получи травма на черния дроб, но без разкъсвания с последваща бърза и обилна кръвозагуба, създаваща опасност за живота, съдът е направил извод, че чрез своето противоправно поведение ищецът е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес с 1/10 за собственото си травматично увреждане. В зависимост от така направения извод въззивният съд е редуцирал определеното обезщетение за неимуществени вреди с 1/10, т.е. с 4 000 лв., и след частична отмяна на първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част е осъдил ответника – застраховател да заплати на ищеца допълнително обезщетение (над присъдените от първоинстанционния съд 20 000 лв.) в размер на 16 000 лв., а в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 36 000 лв. до 50 000 лв., е потвърдил решението.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на постановеното от Апелативен съд – София въззивно решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът ЗК „Л. И.” АД се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по „основен за изхода на делото въпрос, а именно относно предпоставките за определяне и конкретното изражение на приноса на пострадал от деликт за настъпване на заявените като предмет на правния спор вреди” в противоречие с разрешенията в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано и с твърдения, че „произнасянето на въззивния съд с определяне на конкретен процент на съпричиняване” осъществява „предпоставката, визирана от разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като формираните от въззивния съд изводи за превес на поведението на водача на МПС за травми, обусловени от липсата на предпазен колан и липсата на конкретен критерий, който да обосновава приетия размер (на съпричиняване), е въпрос от значение за точното прилагане на закона, а и за развитието на правото, доколкото неговото обсъждане би довело до еднаквост в разбирането по приложение на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД”. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси :
„1. Необходимо ли е при формиране на извода за наличие или за липса на принос на пострадал при транспортен инцидент и за определяне неговото съотношение /процентно изражение/ спрямо деликта да се даде обсъждане на въпроса дали възникналите вреди в тяхната съвкупност и тежест със сигурност ще настъпят, ще настъпят по начин, идентичен с начина, при който са настъпил при процесното произшествие, и ще се проявят по начина и с последиците като при конкретното събитие и как следва да се определи тежестта на елементите от поведението на пострадалия за формиране на извода относно процентното изражение на приноса;
2. В случаите на конкретно поведение на пострадалото лице, което не съответства на предписаното от закона, което поведение е установено като пряка и непосредствена причина за настъпване на произлезлите вреди и без който принос не би се стигнало до осъществяване на вредоносния резултат в конкретната му проява кои са елементите от поведението на пострадалия, основни за определяне на конкретното изражение на неговия принос, и каква е тяхната тежест при оценката на обстоятелствата, при които са настъпили вредите;
3. Кои обстоятелства налагат да бъде приета по-голяма тежест на поведението на пострадалия в причинния процес, довел до неговите увреждания и относно критериите за съпоставянето на същите спрямо деликтното поведение, съответно – с каква тежест при тази преценка са проявлението и морфологичните признаци, броя и вида на травмите, обусловени от собственото неправомерно поведение на пострадалото лице”.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, ако по отношение на същия е осъществена някоя от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, за обсъждането и преценката на доказателствата и за възприемане на фактическата обстановка по спора от въззивния съд, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Поставеният в изложението въпрос относно предпоставките за определяне на принос на пострадалия от деликт за настъпване на вредите, за които се претендира обезщетение, е от значение за изхода на делото по смисъла на 280, ал.1 ГПК, тъй като неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило размера на обезщетението, което касаторът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.). По отношение на този въпрос обаче не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно – противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Според задължителните указания в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, намаляването на обезщетението за вреди от непозволено увреждане на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, независимо дали това поведение е виновно. Във формираната при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. практика на ВКС е прието, че причинна връзка по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на вредоносното събитие и за проявлението на вредите или е улеснил механизма на тяхното настъпване, респ. когато поведението на пострадалия е станало причина за действията на прекия причинител на вредите или по някакъв начин е повлияло върху тях; За да определи степента на приноса, съразмерно на която се намалява обезщетението, съдът трябва да съпостави поведението на прекия причинител и на пострадалия, да съобрази извършените от тях нарушения на правилата за движение и с оглед на конкретния механизъм на реализиране на увреждането да се произнесе в каква степен всеки един е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат (решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. – цитирано в изложението, и др.). При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил посочената практика и е постановил решението си в съответствие с нея като е приел, че от доказателствата по делото е установена причинна връзка между поведението на пострадалия ищец като пътник в лекия автомобил и получените в резултат на произшествието телесни травми, която предпоставя намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Конкретната степен на съпричиняване на вредите, т. е. процентното изражение на приноса, е определена в зависимост от преценката на доказателствата и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по спора (конкретно – механизъм на реализиране на произшествието и поведение на всеки от участниците в него). Поради това изводът на въззивния съд, че ищецът е допринесъл за уврежданията си с 1/10, е от значение за обосноваността и законосъобразността на обжалваното решение, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, а и от мотивите към решението не може да се приеме, че при формиране на този извод съдът се е отклонил от практиката в Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС. Предвид изложеното, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпросите, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаят определения от въззивния съд процент на принос (съпричиняване), с който касаторът не е съгласен. Произнасянето по процентното изражение на приноса, както бе посочено по-горе, е обусловено от извършената от въззивния съд преценка на фактите и доказателствата, чиято правилност не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Дори въззивният съд необосновано да е определил по-нисък процент на приноса, както поддържа касаторът, това би било основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение като неправилно при условие, че същото бъде допуснато до касационен контрол, но не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и отсъствието на допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че разрешеният с обжалваното въззивно решение правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, която урежда приноса на пострадалия като основание за намаляване на дължимото обезщетение за вреди от деликт, съществува трайна и непротиворечива практика на ВС и ВКС (в т. ч. и задължителна, цитирана от касатора), която не се нуждае от промяна и/осъвременяване. При наличието на тази практика основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да намери приложение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3236/2018 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски в размер на 1 392 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 28.06.2019 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 529 от 05.03.2019 г., постановено по в. гр. д. № 3236/2018 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 28 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 41/2017 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 56 от 23.04.2018 г., е осъдена ЗК „Л. И.” АД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на Г. Х. Ш. сумата 36 000 лв. – обезщетение за претърпени при пътно – транспортно произшествие на 12.08.2016 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.08.2016 г.
ОСЪЖДА ЗК „Л. И.” АД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Г. Х. Ш. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], общ. Котел,[жк], сумата 1 392 лв. (хиляда триста деветдесет и два лв.) – разноски по делото.
ДА СЕ ВЪРНЕ делото на Апелативен съд – София за провеждане на производство по чл.248 ГПК във връзка с доводите в касационната жалба на ЗК „Л. И.” АД за неправилно присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА с постановеното по в. гр. д. № 3236/2018 г. решение № 529 от 05.03.2019 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :