О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София, 27.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2366/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу решение № 401 от 21.02.2017 г., постановено по в. гр. д. № 4193/2015 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 1103 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 4144/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.163, ал.3 ЗУТ сумата 41 667.84 лв. – обезщетение за имуществени вреди от некачествено извършени СМР в апартамент № 90 и покрита тераса над него, находящи се на шести и седми етаж в сграда на ул. „Д-р Л. Р.” № 6 в [населено място], ведно със законната лихва от 14.05.2013 г. до окончателното плащане и разноски по делото.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е частично недопустимо, тъй като с него е присъдено обезщетение за СМР, които нямат характер на работи за отстраняване на дефекти в строителството, а водят до увеличаване стойността на имота, до промяна в обзавеждането, до осигуряване на материали за текуща поддръжка на имота и са извън обхвата на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ. Навеждат се оплаквания, че решението е постановено по нередовна искова молба, в която не са индивидуализирани констатираните дефекти в строителството и не е посочено кои СМР са некачествено извършени или не са извършени и какви са обема и стойността на труда и материалите за отстраняване на евентуалните дефекти. Излагат се и доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила при допускането, обсъждането и преценката на доказателствата, нарушения на материалния закон – чл.163, ал.3 ЗУТ във вр. с чл.20 и чл.21 от Наредба № 2/31.07.2003 г., при произнасяне по предпоставките за носене на гаранционна отговорност за недостатъци в изпълнението на СМР и необоснованост на фактическите и правни изводи на въззивния съд по съществото на спора.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (ред. ДВ бр.59/2007 г., изм. ДВ бр.47/2009 г.).
Ответникът по касация [фирма] със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 23.06.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК (ред. ДВ бр.47/2009 г.), приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на [фирма], с която са предявени евентуално съединени осъдителни искове срещу [фирма], както следва : Иск за заплащане на сумата 43 514 лв., представляваща компесаторно обезщетение за некачествено извършени СМР в апартамент № 90 (30 398 лв.) и тераса над него (13 116 лв.) в сграда на ул. „Д-р Л. Р.” № 6 в [населено място]; Евентуален иск за заплащане на сумата 30 398 лв. – стойност на некачествено извършени СМР в дневната и терасата над апартамент № 90, дължима на основание чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр. с чл.4.8 и чл.4.11 от предварителен договор за покупко – продажба на недвижими имоти от 02.07.2009 г. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е сключил с ответника предварителен договор за покупко – продажба и впоследствие окончателен договор за покупко – продажба на недвижими имоти, оформен с нотариален акт № 57 от 21.07.2009 г. по н. д. № 565/2009 г. на нотариус И. Д., с който придобил собствеността върху посочения апартамент с покрита тераса над него; С окончателния договор страните уговорили цената за имотите да бъде заплатена, след като ответникът – продавач изпълни задължението си за извършване на СМР съгласно чл.4.8 и чл.4.11 от предварителния договор; На 23.09.2009 г. страните оформили приемо – предавателен протокол за предаване на имотите; С нотариална покана от 05.05.2011 г. ищецът уведомил ответника за проявили се сериозни недостатъци в закупените имоти, а през м. юли 2012 г. установил наличие и на други съществени недостатъци, възникнали в процеса на използване на имотите, за които също уведомил ответника; Поради липса на реакция от страна на ответника ищецът провел производство по обезпечаване на доказателства, в хода на което била изготвена техническа експертиза, установяваща наличието на конкретните недостатъци, причините за тяхното възникване и необходимите за отстраняването им разходи. Въз основа на така изложените обстоятелства и позовавайки се поетата от ответника с чл.4.1 от предварителния договор отговорност за недостатъци по чл.163, ал.3 ЗУТ, ищецът е поискал от съда да осъди ответника да му заплати сумата 43 514 лв., представляваща дължимо по правилата на гаранционната отговорност обезщетение за некачествено извършените СМР в закупените имоти. При условията на евентуалност е поискано осъждане на ответника да заплати сумата 30 398 лв. – стойност на некачествено извършените СМР, дължима по правилата на обективната отговорност за недостатъци по чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД. В т.15.1 – т.15.3 на исковата молба ищецът е изброил конкретни недостатъци в имотите, по повод на които претендира ангажиране на отговорността на ответника, и във връзка с тях е препратил към заключенията на ангажираните от него частни експертизи и експертиза, изготвена в производство по чл.207 ГПК за обезпечаване на доказателства по гр. д. № 7885/2013 г. на Софийски районен съд. При формиране на стойността на исковите претенции ищецът е съобразил експертните заключения и посочените в тях средства, необходими за отстраняване на констатираните недостатъци в изпълнението на работите, като с исковата молба е ангажирал съдебнотехничска експертиза за доказване на претенциите.
Първоинстанционният съд е уважил поддържания като главен иск до размер на сумата 41 667.84 лв., след като е приел, че са налице предпоставките на чл.163, ал.3 ЗУТ за ангажиране на гаранционната отговорност на ответника като изпълнител за недостатъците в закупените от ищеца имоти, проявили се в рамките на приложимия гаранционен срок по чл.20, ал.4 от Наредба № 2/31.07.2003 г. Отхвърлил е главния иск за разликата до пълния претендиран размер от 43 514 лв. поради погасяване на вземането на ищеца чрез извършено от ответника плащане.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Софийски апелативен съд е потвърдил решението на първата инстанция в обжалваната осъдителна част, достигайки до собствени изводи за основателност на главния иск по чл.163, ал.3 ЗУТ. За неоснователни са счетени оплакванията в жалбата за недопустимост на първоинстанционното решение поради нередовност на исковата молба и присъждане на обезщетение за работи, излизащи извън обема на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ. Въззивният съд е преценил, че исковата молба отговаря на изискванията за редовност по чл.127 и чл.128 ГПК и че от изложените в нея обстоятелства следва категоричен извод, че като краен купувач на имотите ищецът е избрал да претендира от ответника, в качеството му на изпълнител на СМР, обезщетение за некачествено изпълнени СМР по правилата на уредената в чл.163, ал.3 вр. с чл.160, ал.3 ЗУТ гаранционна отговорност, която е различна от отговорността по чл.265, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
За да се произнесе по жалбата, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните по делото доказателства и на релевантните за спора факти. Приел е за установено, че ищецът е доказал проявлението на всички недостатъци, за които първоинстанционният съд е присъдил обезщетение и които поради възникването след предаване на закупените имоти имат характер на скрити, като е уведомил за тях ответника в сроковете по чл.20, ал.4 от Наредба № 2/2003 г. При обсъждане на доказателствата въззивният съд е акцентирал върху категоричното мнение на вещото лице В. А. от допуснатата в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, че недостатъците се дължат на некачествено и неправилно извършени от ответника СМР, отразени в 5 бр. актове за установяване на подлежащи на закриване работи, на неудачно избрани и некачествени материали и на недобри архитектурни и технически разрешения по време на изпълнението. Кредитирането на експертните заключения е мотивирано с обосноваността и пълнотата на съдържащите се в тях констатации и със съображения, че некачествено извършените СМР и причините за проявлението на скрити недостатъци са установени от вещото лице след непосредствен оглед в имотите и пълно разкриване на работите. Въззивният съд не е възприел доводите на ответника – жалбоподател за опровергаване на констатациите в експертизата от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели относно състоянието на имотите към момента на изготвяне на възложените от ищеца частни технически експертизи, както и за възпроизвеждане от вещото лице на констатациите в техническата експертиза от производството по обезпечаване на доказателства. Изразил е становище, че показанията на свидетелите установяват конкретни недостатъци, проявили се към 2011 – 2012 г., и не изключват последващото проявление на други недостатъци, които вещото лице е констатирало по време на огледа на 01.03.2013 г. За показанията на част от свидетелите съдът е посочил, че следва да се преценяват съобразно чл.172 ГПК, тъй като свидетелите са работили по отстраняване на недостатъци в процесните имоти след възлагане от страна на ответника. Като неоснователен е преценен и довода на ответника, че претенцията на ищеца обхваща и работи, съставляващи „луксозен основен ремонт” и разширяващи недопустимо обема на гаранционната отговорност. В тази насока съдът е препратил към заключението на вещото лице А., в което са посочени причините за проявилите се недостатъци и необходимите за отстраняването им работи, и с оглед мнението на вещото лице е отрекъл работите за отстраняване на недостатъците да имат характер на подобрения. В резултат на съвкупната преценка на доказателствата въззивният съд е формирал извод, че като изпълнител на СМР в закупените от ищеца имоти ответникът е извършил СМР с недостатъци, описани в исковата молба и в заключението на вещото лице В. А., които носят белезите на скрити недостатъци по смисъла на чл.21 от Наредба № 2/2003 г. и предпоставят ангажиране на гаранционната отговорност на ответника съгласно чл.163, ал.3 във вр. с чл.160, ал.3 ЗУТ.
По отношение на дължимото обезщетение въззивният съд е приел, че неговият размер следва да бъде определен на база установените от техническата експертиза необходими разходи за отстраняване на констатираните недостатъци и представените от ищеца писмени доказателства за заплатени от ищеца на трети лица суми за извършени ремонти, предприети с цел отстраняване на част от недостатъците. След обсъждане на експертните заключения и на относимите писмени доказателства въззивният съд е достигнал до извод, аналогичен на направения от първоинстанционния съд – че за отстраняване на доказаните по делото скрити недостатъци, попадащи в обхвата на отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ, ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на сумата 43 514 лв., изчислена с включване на ДДС върху стойността на материалите по средни пазарни цени, без ДДС върху стойността на труда, и че поради частично погасяване на задължението чрез плащане главният иск с правно основание чл.163, ал.3 ЗУТ следва да бъде уважен за сумата 41 667.84 лв. Въззивният съд е подчертал, че определеното обезщетение покрива само стойността на работите, присъщите за отстраняване на допуснатите от ответника и посочени в исковата молба дефекти, които работи са необходими за осигуряване нормалното използване на имотите в съответствие с изискванията на чл.169, ал.1 ЗУТ. Обърнал е внимание и върху това, че разликата между предложения от вещото лице В. А. размер на необходимите разходи за отстраняване на недостатъците и размера на разходите, посочен в заключението на експертизата от производството за обезпечаване на доказателства, се дължи на факта, че в заключението на вещото лице А. са включени и дефекти по т. нар. скрити работи, които са установени след разкриване на работите и не са взети предвид при изготвяне на експертизата от обезпечителното производство.
По допускане на касационното обжалване :
С касационната жалба касаторът е въвел оплаквания за процесуална недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба и присъждане на обезщетение за СМР, които не са описани в исковата молба и не се включват в обема на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за процесуалната допустимост на въззивното решение Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК, но в конкретния случай от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд решение. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е индивидуализирал всички некачествено извършени работи и дефекти, проявили се в срока на гаранционна отговорност по чл.20, ал.4 от Наредба № 2/2003 г. в закупените от него имоти, и е посочил ясно и точно, че претендира обезщетение за тях по правилата на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ и чл.4.1 от сключения между него и ответника договор. Относно конкретизацията на некачествено извършените СМР и необходимите за отстраняването им работи /вид и стойност/ ищецът е препратил към представените с исковата молба заключения на частни технически експертизи и заключение на техническа експертиза, приета в производство по обезпечаване на доказателства, чрез които преди завеждане на делото са установени проявлението на недостатъците, причините за възникването им и стойността на евентуалния ремонт за отстраняването им. С цел доказване на конкретните недостатъци, на необходимите за отстраняването им работи и на дължимите за това средства, с исковата молба ищецът е ангажирал съдебнотехническа експертиза. Първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са се произнесли по предпоставките на чл.163, ал.3 ЗУТ за носене на гаранционна отговорност от ответника (сега касатор) в очертаните с исковата молба предели и са присъдили обезщетение само за скрити недостатъци при изпълнението на СМР, които са включени в съдържанието на исковата претенция и са приети за доказани на база заключенията на съдебнотехническата експертиза. Твърдението на касатора, че въззивният съд е потвърдил процесуално недопустимо решение на първоинстанционния съд, с което е присъдено и увеличение на стойността на имотите вследствие извършване на СМР по ново строителство, обзавеждане и бъдеща поддръжка, е в разрез с изричния мотив на въззивния съд, че присъденото обезщетение от 41 667.84 лв. включва само стойността на необходимо присъщите разходи за отстраняване на скритите недостатъци, за които ответникът носи отговорност по правилата на чл.163, ал.3 вр. чл.160, ал.3 ЗУТ. Предвид изложеното, съставът на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и не се налага процесуалната му допустимост да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал няколко групи въпроси, определени като значими за изхода на делото, и във връзка с тях е обосновал основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първата група въпроси се отнася до предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ : „Раздел І : 1. Кои са елементите на фактическия състав на имуществената отговорност по чл.163,ал.З от ЗУТ и в чия доказателствена тежест е тяхното установяване; 2. Допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл.20 и чл.21 от Наредба №2/2003 г. респ. ангажиране на гаранционна отговорност по чл.163 ЗУТ за недоговорени и невъзложени СМР; 3. Допустимо ли е уведомяване за наличие на конкретен дефект в строителството да обхване и всички претендирани от ищеца дефекти, за да е доказан този елемент от гаранционната отговорност; 4. Длъжен ли е съдът да посочи ФС на гаранционната отговорност, да конкретизира какви СМР са извършени некачествено и да ги индивидуализира, кои са настъпилите вреди, да разграничи кои СМР са присъщо необходими за отстраняване на скрити недостатъци, чиято стойност за труд и материали да обоснове и размера на обезщетението; Раздел ІІ : 1. Какъв е обхвата на обезщетението – пределите на отговорността по чл.163,ал.3 ЗУТ и законовите критерии при определяне размера на обезщетението за обезвреда; 2. Включват ли се в обезщетението, освен разходи за отстраняване на недостатъци в СМР и допълнителни разходи за подобрения, ново обзавеждане, материали за поддръжка, техника за контрол на инсталации и системи, включени в заключението на вещото лице и потвърдено от съда; 3. Включва ли се в обезщетението и ДДС и в кои хипотези”. За въпросите от раздел І касаторът твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 114/16.09.2013 г. по т. д. № 1075/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., а за въпросите по раздел ІІ – че по тях липсва съдебна практика и са от значение за точното приложение на разпоредбите на чл.163 ЗУТ във вр. чл.21 от Наредба № 2/2003 г.
Въпросът от раздел І.1 е относим към предмета на спора и е значим за изхода на делото, но по отношение на него не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С посоченото от касатора решение № 114/16.09.2013 г. по т. д. № 1075/2011 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност за недостатъци, тъй като двата вида отговорност възникват при различен фактически състав; гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, през който период продавачът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са били спазени изискванията за правилно съхранение на вещта и надлежната й употреба; за разлика от отговорността по чл.264, ал.2 ЗЗД, която предполага незабавно уведомяване на изпълнителя за проявилите се недостатъци и пропускът за уведомяване преклудира възможността за нейното ангажиране, при гаранционната отговорност всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционно задължение за изпълнителя. Към повдигнатия от касатора въпрос е относима и задължителната практика в служебно известното на съдебния състав решение № 579/12.01.2011 г. по гр. д. № 1932/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., с което са изяснени елементите от фактическия състав на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ като е прието, че гаранционна отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ се носи от строителя, който е причинил вреди със свои виновни действия и бездействия. Въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната съдебна практика, тъй като за да уважи предявения срещу касатора главен иск по чл.163, ал.3 ЗУТ, въззивният съд е достигнал до извод, че като строител на закупените от ищеца обекти касаторът е извършил некачествени СМР и в резултат на некачественото изпълнение, в рамките на гаранционния срок по чл.20, ал.4 от Наредба № 2/2003 г., са се проявили дефекти, които са препятствали използването на обектите по предназначение и от които ищецът търпи вреди до размер на средствата, необходими за отстраняване на дефектите. Съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК тежестта за доказване на некачественото изпълнение, на претърпените вреди и на проявлението им преди изтичане на гаранционния срок, на размера на вредите и на причинната им връзка с поведението на строителя, е възложена върху ищеца, т. е. върху страната, претендираща права на основание фактическия състав на чл.163, ал.3 ЗУТ. Съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.163, ал.3 ЗУТ изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол по разглеждания въпрос на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Останалите три въпрос от раздел І са зададени некоректно и не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. В съдържанието им е инкорпорирана тезата на касатора, че въззивният съд недопустимо е разширил обхвата на гаранционната отговорност по чл.163, ал.3 ЗУТ и по отношение на СМР, които не са присъщи за отстраняване на некачественото изпълнение и за осигуряване на нормално функциониране на закупените обекти, а имат характер на подобрения и увеличават стойността на имотите. Тезата на касатора не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд изрично е посочил, че всички вреди, за които е присъдено обезщетение от първата инстанция, са последица от некачественото изпълнение на строителството от страна на ответника (настоящ касатор) и че всички остойностени от вещото лице работи са необходимо присъщи за нормалното използване на обектите, без да представляват подобрения в тях. Дали изводите на въззивния съд в тази насока са обосновани, е въпрос от значение за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на преценка в стадия на производството по чл.288 ГПК. За въпросите по т.2 – т.4 от раздел І не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решението по т. д. № 1075/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., не съдържа произнасяне по тях.
От въпросите по раздел ІІ обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е само първият въпрос – за обхвата на дължимото обезщетение по чл.163, ал.3 ЗУТ и законовите критерии за определяне на неговия размер. Касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че поради липса на съдебна практика този въпрос е от значение за точното прилагане на чл.163 ЗУТ и чл.20 от Наредба № 2/31.07.2003 г. (за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти). Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Разпоредбата на чл.163, ал.3 ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл.21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация (ползване) на строителния обект се появят скрити дефекти на строителния обект, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Двете разпоредби уреждат ясно и точно предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството, без да визират критерии за определяне на размера на дължимото от строителя обезщетение. Размерът на обезщетението се определя във всеки конкретен случай в зависимост от вида на констатирания скрит дефект, като остойностяването на дефекта и на разходите за неговото отстраняване, респ. на пропусната по причина на него полза, обичайно се извършва с помощта на вещо лице. Касаторът не е изложил аргументи по какъв начин касационното разглеждане на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на дадените от ОСГТК на ВКС разяснения по прилагането на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и предвид изложените съображения следва да се приеме, че в конкретния случай основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице.
Вторият въпрос от раздел ІІ е формулиран с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд е присъдил обезщетение и за допълнителни разходи за подобрения, които не са необходимо присъщи за отстраняване на недостатъците по изпълнените от него СМР. Доколкото въззивният съд изрично е отбелязал в мотивите на решението си, че присъденото обезщетение обхваща само разходи за отстраняване на дефекти, причинени от поведението на строителя, поправянето на които е необходимо за осигуряване нормалното използване на закупените от ищеца имоти, въпросът не може да бъде подведен под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК. Третият въпрос от раздел ІІ не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и по него съдът не е формирал правни изводи, а само е възприел заключението на съдебнотехническата експертиза, в което обезщетението по чл.163, ал.3 ЗУТ е изчислено с включване на ДДС върху стойността на материалите за отстраняване на дефектите, но без ДДС върху стойността на труда. Възприемането на заключението е от значение за правилността на обжалваното решение, поради което въпросът дали обезщетението се дължи с или без ДДС не предпоставя допускане на решението до касационен контрол. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да се произнася по наличието на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка.
Втората група включва процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, които имат значение за крайните правни изводи по съществото на спора, и да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства по реда на чл.235 във вр. с чл.12 ГПК, както и на всички правнорелевантни факти, като посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани с цел надлежно мотивиране на съдебния акт. Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК, тъй като не е извършил преценка на събраните доказателства в тяхната взаимовръзка, а формално се е позовал на експертните заключения и без конкретни мотиви е възприел правните аргументи за ангажиране на неговата гаранционна отговорност. Касационно обжалване по така поставените въпроси не може да се допусне, тъй като по същността си те представляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, а не към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Не е доказано и твърдението на касатора за разрешаване на въпросите в противоречие със задължителната практика на ВКС за правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и за съдържанието на мотивите към въззивното решение. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на относимите към спора доказателства, установил е релевантните за фактическия състав на отговорността по чл.163, ал.3 ЗУТ факти и на тази база е формирал собствени правни изводи за основателност на предявения главен иск, съвпадащи с изводите на първоинстанционния съд. Мотивите към обжалваното решение отразяват осъществяването на самостоятелна решаваща дейност от страна на въззивния съд, а не формално позоваване на доказателства и възприемане на правни аргументи на една от страните, респ. на първата инстанция. Поради изложеното няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпросите от третата група са означени като „въпроси, свързани с приложението на чл.201 и чл.202 ГПК”, а допускането на касационно обжалване по тях е обосновано с твърдения за разрешаването им от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 3, и от постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС : „1. Обвързан ли е съдът от заключение на СТЕ, приета в производство по чл.207 ГПК, и конкретно в хипотезата, когато гражданското дело по обезпечение на доказателствата не е заявено от ищеца и не е прието като доказателство по делото по основния иск и в установените преклузивни срокове; Допустимо ли е въззивният съд служебно да изисква и прилага делото по обезпечаване на доказателствата в доказателствения материал при процедиране по процесуалноправни въпроси за допускане на експертиза; 2. Длъжен ли е съдът служебно да следи и да изложи мотиви дали представеното заключение от вещо лице е пълно, ясно и обосновано, дали отговаря на поставената задача и то във връзка с доказване на правнорелевантни факти и дали е работило въз основа на годни и неоспорими доказателства; Длъжен ли е съдът да постави на преценка заключение на вещо лице, прието по реда на чл.207 ГПК, доколко констатациите на вещото лице са обективни, правдиви и могат да послужат безпристрастно за изясняване на спора по делото; Може ли съдът да ползва устно обяснение на вещо лице по въпроси /за включен ДДС в цените на труд и материали/, без да има данни и разграничение на тези цени в общото заключение, посочени като обща сума; 3. Следва ли съда да приеме или да отрече доказателствената стойност на заключение на вещо лице, прието по реда на чл.207 ГПК, поради особения ред, по който е заявена и приета експертизата, в хипотезата, когато в заключението се дава оценка за компетентност и обоснованост на частни експертизи /възложени от ищеца/, повтаря констатациите на частните експертизи и ги ползва като приложения към собственото си заключение, както и да се произнесе по основанията за оспорването му; Следва ли съдът да изложи собствени мотиви защо възприема и кредитира заключения на вещо лице, дублиращи и основани по съдържание, констатации и мнения на частни експертизи, възложени от ищеца по делото; 4. Следва ли съдът да обсъди в тяхната взаимовръзка заключенията по всички експертизи и следва ли съдът да подложи на преценка и приложенията към експертизите и доказателствената годност на документите, въз основа на които се е произнесла експертизата /частни документи/ и с оглед въведения предмет на правния спор; 5. Длъжен ли е въззивният съд да допусне допълнително заключение на вещо лице, заявено във въззивната жалба, както и да мотивира отказа си със законови критерии; Може ли въззивният съд да обуслови допускане или отказ на поискана с въззивната жалба експертиза след служебно прилагане във въззивното производство на делото на СРС по обезпечаване на доказателствата, за установяване на факта дали ответното дружество е било редовно призовано в това производство”.
Поставените въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По-голямата част от въпросите са насочени към оспорване правилността на преценката, която въззивният съд е извършил по отношение на заключението на вещото лице В. А., и на отказа на въззивния съд да допусне допълнителна/повторна експертиза във въззивното производство. Другата част от въпросите представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при приобщаване към делото на гр. д. № 7885/2013 г. на Софийски районен съд, в рамките на което се е развило производството по обезпечаване на доказателства, както и при обсъждането на приетото в това производство експертно заключение. Процесуалните нарушения при разглеждане на делото и обсъждането на доказателствата са от значение за правилността на обжалваното решение, поради което дори да са допуснати от въззивния съд, не могат да бъдат взети предвид в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК и да предпоставят допускане на решението до касационно обжалване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на третата група въпроси не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е аргументирано искането за достъп до касационно обжалване. Отказ