О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 12.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 994/2015г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 715 от 25.11.2014г., постановено по в.т.д. № 1176/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 65 от 09.07.2014г., постановено по т.д. № 127/2013г. по описа на Окръжен съд- Хасково в частта му, с която са били частично уважени исковете на касатора по чл. 208 КЗ и по чл.86 ал.1 ЗЗД съответно за сумата 10 023,96 лв. и за сумата 1 773.48 лв. С обжалваното решение предявените искове са отхвърлени изцяло.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Касаторът твърди, че в противоречие с процесуалните правила не са обсъдени всички негови твърдения и доводи, направени пред въззивната инстанция, което процесуално нарушение се приравнява на липса на мотиви. Сочи се, че съдът е постановил решението си в противоречие с доказателствата по делото и с установеното от тях действително фактическо положение, което е довело до неправилното приложение на императивни материалноправни разпоредби- чл.199а, ал.1, изр.1 КЗ и чл. 22, ал.1 ЗЗД. Претендира разноски за трите съдебни инстанции.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Поставени са следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.„Отменим ли е отказа и нареждането за плащане на застрахования от трето ползващо се лице по договора за имуществена застраховка на имот във връзка с банков кредит и представлява ли такава отмяна последващи изявления и становището, по делото с което се признава, че застрахования е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетението и признанието на иска, единствено поради мотивите за това?”;2.„Длъжен ли е съдът в този случай да се съобрази с процесуалното поведение и изявленията на третото лице, което признава, че застрахованият е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетението и признанието на иска, и налице ли е в този случай такава легитимация, като се има предвид и изпратеното преди процеса писмо от третото лице до застрахователя да изплати на третото лице цялото застрахователно обезщетение?”; 3.„Представлява ли писмото на третото лице до застрахователя да се заплати цялото обезщетение на застрахования отказ от уговорката в негова полза, нареждане за плащане на застрахования и легитимира ли застрахования да получи това обезщетение, като се има предвид и процесуалното поведение на третото лице, което признава иска и правото на ищеца да получи това обезщетение?”; 4.„Относно правата на застрахования по договор за застраховка на ипотекирано имущество, във връзка с договор за кредит, сключен в полза на трето лице, и по-конкретно, когато клаузата в полза на трето лице бъде отменена, респ. при отказ на третото лице да получи облагата, и когато третото лице в заведеното дело признава това право за сключващия застраховка и иска му за това против застрахователя, дали сключващият договор за застраховка /обещател/ може сам да получи застрахователно обезщетение?” и 5.„Налице ли е в някой от тези случаи хипотезата на чл. 199а, ал.1,т.1, изр.1 КЗ и чл. 22, ал.1 ЗЗД, както е приел въззивният съд?”
Допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК е обоснована с твърдението, че поставените въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в Решение по т.д. № 3174/2013г. на ВКС, ТК I т.о. и Решение № 219/14.02.2012г. по т.д. № 837/2010г. на ВКС, ТК. Същевременно касаторът поддържа, че в нарушение на постановките в Решение № 358/18.06.2010г. по гр.д.№1183/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 217/9.06.20121г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г.о, въззивният съд не е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, както и че не е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните.
В отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба ЗАД [фирма] – [населено място], поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Твърди, че посочените в изложението въпроси не са коректно зададени, тъй като не кореспондират с фактите по делото. Същевременно излага съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, определено по чл.9 ал.3 от Наредба №1/9.06.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С исковата молба от 28.10.2013г. ищецът е предявил срещу ЗАД [фирма] при условията на обективно кумулативно съединяване, иск по чл. 208 КЗ за сумата от 26 235,87 лв. и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата от 4 641, 41 лв. Претенцията на ищеца произтича от сключен с ответника Договор за застраховка на имущество – сгради, машини, съоръжения и оборудване, съгласно застрахователна полица № 11 350 0802 С 001988/ 03.09.2011г. , със срок на действие от 00.00 ч.на 04.09.2011г. до 24.00 ч. на 03.09.2012г. По делото е прието за безспорно, че на 06.02.2012г. около 10.00 ч. в [населено място] е настъпило застрахователно събитие, покрито от застрахователната полица – наводнение, предизвикано от проливен дъжд и преливане водите на р. „Х.” над дигите, при което били засегнати машини, сгради, съоръжения и оборудване на ищеца, както и че застрахователят е изплатил на ищеца обезщетение в размер на 14 529. 91 лв. Договорът за застраховка, въз основа на който се основава исковата претенция, е сключен в полза на трето лице – „Р. /България/” ЕАД – [населено място], конституиран в първата инстанция като трето лице помагач на ответника.
За да уважи частично исковете по чл.208 ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД до размерите съобразно заключението на вещите лица по извършената комплексна техническа експертиза, съответно за сумата 10 023,96лв. и за сумата 1 773.48лв., първоинстанционният съд е приел, че ищецът е активно легитимиран да претендира да му бъде присъдена разликата между заплатеното обезщетение по образуваната при ответника щета и дължимото обезщетение за действителните вреди. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.22 ал.1 ЗЗД с оглед обстоятелството, че третото лице – бенефициент „Р. /България/” ЕАД се е отказал от уговорката в негова полза. Съдът е приел, че е налице отказ от уговорката в полза на третото лице, позовавайки се на изричното съгласие, дадено от „Р. /България/” ЕАД, обективирано в писмо изх.№517-53от 5.06.2012г. за заплащане на определеното обезщетение от 14 529. 91 лв. по сметка на фирмата на ищеца. Първоинстанционният съд е посочил, че в същата насока е и представения от третото лице писмен отговор на исковата молба от 14.03.2014г., с който се „обосновава наличието на материалноправната легитимация на ищеца”.
Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта , с която ЗАД [фирма] е осъдено да заплати на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 10 023, 96 лв. , ведно със законната лихва, считано от 28.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 773, 48 лв., представляващи мораторна лихва, като вместо това е отхвърлил изцяло предявените от ищеца искове. Въззивният съд е приел, че ищецът не е активно легитимиран да претендира исковите суми за себе си, посочвайки че по делото липсват доказателства, че третото лице „Р. /България/” ЕАД като бенефициент и кредитор по договора се е разпоредил със своето вземане чрез нареждане дължимата му се сума, да бъде изплатена на [фирма]. В тази връзка въззивният съд е посочил, че в писмото на Р. /България/” ЕАД, изх.№517-53 от 5.06.2012г. няма съгласие /нареждане/ за плащане в полза на ищеца на суми над 14 521.91 лв., както и че в становището на „Р. /България/” ЕАД, депозирано във връзка с исковата молба, третото лице-помагач изрично е подчертало, че „банката, в качеството си на трето ползващо се лице, има право да получи застрахователното обезщетение”. Приемайки, че нито с писмото от 5.06.2012г., нито със становището си по предявения иск, бенефициентът не се е отказал от правото си да получи разликата между заплатеното и дължимото обезщетение, въззивният съд е стигнал до извода, че ищецът /уговорител/ не може да иска присъждане от ответното застрахователно дружество /обещател/ на дължимото обезщетение за себе си. В мотивите е посочено, че уговорителят, както бенефициентът, разполагат с иск за реално изпълнение. В случая, правото на уговорителя е да иска от обезщателя реално изпълнение на задължението му да заплати дължимото обезщетение на бенефициента.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Нито един от поставените от касатора пет материалноправни и процесуалноправни въпроса не може да бъде включен в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Т..решение №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос по чл.280 ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, с обжалваното решение въззивният съд не е оспорил становището на първоинстанционния съд, което се застъпва и в поставените въпроси, че отказът на третото лице-бенефициент от уговорката в негова полза, обуславя възможност за ищеца -уговорител сам да получи застрахователното обезщетение. Както бе посочено по-горе разликата в извода за основателност, респ. за неоснователност на предявените искове между първоинстанционното и въззивното решение е резултат на различното възприемане от двата съда на волята на третото лице, обективирана в писмото на Р. /България/” ЕАД, изх.№517-53 от 5.06.2012г. и в становището на Р. /България/” ЕАД, депозирано във връзка с исковата молба.
В първите четири въпроса: 1.„Отменим ли е отказа и нареждането за плащане на застрахования от трето ползващо се лице по договора за имуществена застраховка на имот във връзка с банков кредит и представлява ли такава отмяна последващи изявления и становището, по делото с което се признава, че застрахования е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетението и признанието на иска, единствено поради мотивите за това?”;2.„Длъжен ли е съдът в този случай да се съобрази с процесуалното поведение и изявленията на третото лице, което признава, че застрахованият е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетението и признанието на иска, и налице ли е в този случай такава легитимация, като се има предвид и изпратеното преди процеса писмо от третото лице до застрахователя да изплати на третото лице цялото застрахователно обезщетение?”;3.„Представлява ли писмото на третото лице до застрахователя да се заплати цялото обезщетение на застрахования отказ от уговорката в негова полза, нареждане за плащане на застрахования и легитимира ли застрахования да получи това обезщетение, като се има предвид и процесуалното поведение на третото лице, което признава иска и правото на ищеца да получи това обезщетение?”и 4.„Относно правата на застрахования по договор за застраховка на ипотекирано имущество, във връзка с договор за кредит, сключен в полза на трето лице, и по-конкретно, когато клаузата в полза на трето лице бъде отменена, респ. при отказ на третото лице да получи облагата, и когато третото лице в заведеното дело признава това право за сключващия застраховка и иска му за това против застрахователя, дали сключващият договор за застраховка /обещател/ може сам да получи застрахователно обезщетение? касаторът предпоставя доказано по делото твърдение /възприето от първоинстанционния съд/, че с писмото на Р. /България/” ЕАД, изх.№517-53 от 5.06.2012г. и със становището на Р. /България/” ЕАД, депозирано във връзка с исковата молба, е налице отказ на бенефициента от цялостно изпълнение на уговорката в негова полза /следва да се има предвид, че както писмото от 5.06.2012г., така и становището на третото лице по предявения иск /л.422/, съдържат неяснота относно волята на третото лице за действието на уговорката в негова полза/. Въпросите на касатора обаче не са съобразени с обстоятелството, че въззивният съд е приел за установено, че липсва отказ от страна на бенефициента от уговорката в негова полза и в този смисъл въпросите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не обуславят крайните изводи на съда.
От изложеното следва, че поставените въпроси от касатора са пряко свързани с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд след обсъждането на събраните по делото доказателства и становища на страните – въпроси, които са свързани с обосноваността, а оттам и със законосъобразността на обжалваното решение. Правилността и обосноваността на въззивното решение не са предмет на производството по чл.288 ГПК и не могат да обосноват допускането на касационно обжалване. Отделен е въпросът, че в случая не са налице твърдените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Посочените решения на ВКС /решение по т.д. № 3174/2013г. на ВКС, ТК I т.о. и Решение № 219/14.02.2012г. по т.д. № 837/2010г. на ВКС/ се отнасят до друга фактическа обстановка, различна от тази, приета за установена от въззивния съд /в цитираната практика отказът на бенефициента от уговорката в негова полза е ясно деклариран за цялото вземане/. Не е налице противоречива, неясна съдебна практика по приложението на чл.22 ал.1 ГПК доколкото въззивният съд е приел за установено, че по конкретното дело липсва отказ от страна на бенефициента,
Последният въпрос .„Налице ли е в някой от тези случаи хипотезата на чл. 199а, ал.1,т.1, изр.1 КЗ и чл. 22, ал.1 ЗЗД, както е приел въззивният съд?”, няма самостоятелно значение за допустимостта на касацията, тъй като въпросът е изцяло свързан с отговорите на предходните въпроси и не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. Не може да обуслови допускане на касационно обжалване и твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил всички доказателства и доводи на страните, което е в противоречие с Решение № 358/18.06.2010г. по гр.д.№1183/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 217/9.06.20121г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г.о. По отношение на оплакването за допуснати процесуални нарушения във връзка с приложението на чл.12 и чл.235 ГПК, касаторът не е поставил конкретен въпрос като задължителна обща предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК .
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 и чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ЗАД [фирма] сумата 663 лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Не е основателно възражението на касатора за прекомерност на възнаграждението, тъй като претендираното юрисконсултско възнаграждение е в минималния размер по чл.9 ал.3 от Наредба №1/9.06.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №715 от 25.11.2014г., постановено по в.т.д. № 1176/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд,
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] вх.Б ет.5 ап.13 да заплати на ЗАД [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 663лв. /шестстотин шестдесет и три лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: