О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр. София, 08.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3005/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Л. спорт 74” Е. – гр. София, срещу решение № 1421 от 07.06.2018 г., постановено по т. д. № 2320/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 329 от 15.02.2018 г. по т. д. № 2173/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Л. спорт 74” Е. против „Академика 2011” ЕАД евентуално съединени искове с правна квалификация чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 46 000 лв. – част от вземане в размер на 184 000 лв., представляващо мораторна неустойка по чл.16 от сключен на 23.07.2014 г. договор, начислена за периода 01.06.2015 г. – 31.08.2015 г., и чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв. – пропуснати ползи от неизпълнение на договора за два сезона, а именно 01.05.2015 г. – 30.11.2015 г. и 01.05.2016 г. – 30.11.2016 г., и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ответника „Академика 2011” ЕАД.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на исковете съобразно условията, при които са съединени, и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е преценил уговорената в договора неустойка като нищожна, изхождайки единствено от нейната обезщетителна функция, без да изследва санкционната й функция и обезпечителната функция, на която страните са придали водещо значение. Навежда оплаквания, че решението е постановено в пряко противоречие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, тъй като съдът е приел неустойката за свръхпрекомерна по причина, че е уговорена без краен предел и фиксиран срок. Излага и оплаквания, че мотивите към решението относно критериите за нищожност на неустойката са повърхностни и формални, както и че изводите на съда за неоснователност на евентуалния иск с правно основание чл.82 ЗЗД са необосновани и изградени в нарушение на материалния закон.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол е въведена и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Академика 2011” ЕАД – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД. В частта относно евентуалния иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска не надхвърля предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела – 20 000 лв., поради което в тази част касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Производството по т. д. № 2320/2018 г. е образувано пред Софийски апелативен съд по въззивна жалба на „Л. спорт 74” Е. срещу решение по т. д. № 2173/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от „Л. спорт 74” Е. против „Академика 2011” ЕАД иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 46 000 лв., претендирана като част от вземане за мораторна неустойка с размер 184 000 лв. по чл.16 от сключен на 23.07.2014 г. договор, начислена за периода 01.06.2015 г. – 31.08.2015 г.
Въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че с договора от 23.07.2014 г. ответникът „Академика 2011” ЕАД в качеството на концесионер на морски плаж „Р. – Академика”, общ. Н., е възложил на ищеца „Л. спорт 74” Е. възмездното предоставяне на чадъри и шезлонги, осигуряването на спортни, водни и други видове услуги, експлоатацията на съществуващи търговски обекти и поддържането на плажната ивица и морето с осигуряване на необходимите за посетителите санитарно – хигиенни съоръжения. В чл.3, ал.1 и ал.2, чл.4 и чл.5 от договора страните са уговорили, че изпълнителят ще събира от името и за сметка на възложителя приходите от възложените за изпълнение дейности, като се задължава да ги организира и осъществява по начин, осигуряващ на възложителя сезонна печалба в размер най-малко на 40 000 лв. на сезон /от 05.05 до 30.11 на всяка календарна година/; При постигане на сезонна печалба в размер на 40 000 лв. изпълнителят има право на възнаграждение в размер на 10 000 лв. с ДДС, а при постигната на печалба в размер на 40 000 лв. на сезон преди данъчното облагане – на възнаграждение в размер на 40 % върху реализираната печалба над размера от 40 000 лв. С клаузата на чл.16 от договора ответникът – възложител се е задължил да предаде обекта на ищеца за осъществяване на предвидените дейности в срок до 31.10.2014 г., като е постигната договореност при неизпълнение на така поетото задължение възложителят да заплаща неустойка в размер на 2 000 лв. за всеки ден неизпълнение. Ответникът не е изпълнил задължението за предаване на обекта в уговорения срок, а и към датата на предявяване на иска, и по тази причина ищецът не е започнал фактическото изпълнение на договора.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от „Л. спорт 74” Е. против „Академика 2011” ЕАД частичен иск за заплащане на неустойка по чл.16 от договора за периода 01.06.2015 г. – 31.08.2015 г., Софийски апелативен съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че съдържащата се в чл.16 на договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и не е породила целените от страните правни последици.
При разрешаване на спора за валидност на неустоечната клауза въззивният съд е изходил от предмета на сключения между страните договор – възлагане изпълнението на дейности в концесионен обект плажна ивица. С оглед на тази цел съдът е приел, че възложителят има интерес да получи в срок и с необходимото качество възложените за изпълнение дейности, а изпълнителят – да получи уговореното възнаграждение, което предполага предаване на обекта за осъществяване на дейностите. Според съда, конкретната икономическа цел на договора е реализиране на сезонна печалба от възложителя в размер на поне 40 000 лв., представляваща база за определяне на възнаграждението на изпълнителя, като получаването на възнаграждението е обвързано единствено с достигането на тази минимална печалба и ако тя не бъде осигурена, възнаграждение не се дължи. Като е съобразил посочените специфики на договора и е подложил на тълкуване клаузата на чл.16, съдът е достигнал до извод, че уговорена в нея неустойка има обезщетителен и обезпечителен характер, доколкото предназначението й е едновременно да стимулира възложителя да предаде своевременно обекта на изпълнителя и да обезщети последния за евентуалните вреди от неизпълнението на това задължение. Относно икономическия интерес на изпълнителя съдът е счел, че той се свежда до получаване на уговореното възнаграждение, което обаче не е безусловно, а е поставено в зависимост от сбъдването на предвидените в чл.4 и чл.5 условия – достигане на печалба за възложителя в минимален размер. Съобразявайки обстоятелството, че ищецът – изпълнител се е съгласил да не получи възнаграждение, ако не бъде постигната печалба най-малко от 40 000 лв. на сезон, въззивният съд е преценил, че уговорената от страните неустойка от 2 000 лв. на ден без краен предел дава възможност за една година неустойката да достигне размер от 730 000 лв., надвишаващ 73 пъти уговореното годишно възнаграждение на изпълнителя. Предвид горното съдът е направил извод, че неустойката излиза извън присъщата й обезщетителна функция като надвишава многократно очакваните от неизпълнението вреди.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил и валидността на неустоечната клауза от гледна точка на указанията в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които уговарянето на неустойка без краен предел на начисляване не обосновава само по себе си нищожност на клаузата за неустойка. Изложил е съображения, че в конкретния случай неустойката е нищожна не поради липсата на краен срок и предел за начисляване, а защото уговореният начинът за нейното формиране (на ден за цяла година, въпреки уговарянето от страните на период за определяне на печалбата от 01.05 до 30.05 на съответната календарна година) предвижда заплащане на обезщетение под формата на неустойка и за период, за който страните изначално са се съгласили да не очакват реализиране на печалба и оттук – получаване на възнаграждение от изпълнителя, поради невъзможността за ползване на обекта. Предвид специфичните условия на договора съдът е приел, че вредите на изпълнителя от непредаването на обекта могат да се изразят единствено в неполучаването на възнаграждение в размер на 10 000 лв., поради което неустойката по чл.16, която надвишава 73 пъти това възнаграждение, излиза не само извън присъщата й обезщетителна функция, но и извън нейната санкционна функция, доколкото се явява много тежка санкция за изпълнителя и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на възложителя.
В заключение въззивният съд е формирал извод, че уговорената в чл.16 от договора между страните неустойка противоречи на добрите нрави, което я прави нищожна. Д. на ищеца – жалбоподател, че преценката за нищожност на неустойката следва да бъде направена единствено към момента на сключване на договора, е преценен като неоснователен с мотив, че уговарянето на неустойка, чийто размер за 5 дни се равнява на уговореното възнаграждение на изпълнителя за една година, пряко противоречи на принципите за добросъвестност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че в нарушение на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2009 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС въззивният съд не е изследвал въпроса „Дали уговорената неустойка по търговска сделка изпълнява и трите основни функции на тази правна фигура (обезщетителна, обзепечителна и санкционна)”, както и че изводите на съда за нищожност на неустоечната клауза са в пряко противоречие с разрешенията, дадени в решение № 112/02.12.2013 г. по т. д. № 426/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 132/28.01.2015 г. по т. д. № 1846/2013 г. на ВКС, І т. о. Касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос не може да се допусне, тъй като решаващите изводи на въззивния съд за нищожност на уговорената от страните клауза за неустойка не противоречат на посочената задължителна и казуална практика на ВКС. За да прецени клаузата за неустойка като нищожна поради противоречие с добрите нрави, въззивният съд е изследвал спецификата на конкретния договор и преследваните с него икономически цели на всяка от договарящите страни. В зависимост от съдържанието и целите на договора съдът е направил извод, че поради предвидения начин за нейното формиране неустойката излиза извън присъщите й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като надхвърля гаранциите за изпълнение на договора, надвишава многократно евентуалните вреди на възложителя от неизпълнението на договора и санкционира тежко изпълнителя чрез създаването на предпоставки възложителят да се обогати неоснователно за негова сметка. Изводът, че след като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, неустойката накърнява добрите нрави и е нищожна, е в съответствие със задължителните указания в т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и кореспондира с разрешенията, възприети в решенията по т. д. № 426/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и т. д. № 1846/2013 г. на ВКС, І т. о. Поради това искането на касатора за допускане на обжалваното решение до касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно по отношение на въпросите : „Следва ли съдът да изследва въпроса дали уговорената неустойка по търговска сделка изпълнява и трите основни функции на тази правна фигура (обезщетителна, обезпечителна и санкционна) при преценката на противоречието й с добрите нрави; Към кой момент (момента на сключване на договора, момента на невъзможност за реално изпълнение и т. н.) съдът следва да преценява дали уговорена неустойка за неизпълнение на основно договорно задължение по търговска сделка противоречи на добрите нрави; Допустима ли е въобще преценка на съда за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност, когато неустойката в търговския договор е уговорена без краен предел и/или фиксиран срок; Доколкото търговското право забранява намаляването на неустойката поради прекомерност, то винаги ли в този случай тя ще се обявява от съда за нищожна като противна на добрите нрави”. Поставените въпроси са относими към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, но не са обуславящи за отхвърлянето на иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е признал неустойката за нищожна като накърняваща добрите нрави вследствие на извода, че с оглед начина, по който е уговорена при сключване на договора тя излиза извън присъщите й три функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. В мотивите към решението съдът изрично е посочил, че неустойката е нищожна не защото е уговорена без краен предел и срок за начисляване, а защото начинът на формирането й предпоставя многократно надхвърляне на евентуалните вреди за възложителя от договорното неизпълнение и неоснователно обогатяване на последния за сметка на изпълнителя. Въпросът дали неустойката е свръхпрекомерна не е изследван от съда, тъй като – както поддържа и самият касатор, двустранният търговски характер на договора е пречка неустойката да бъде намалена в случай на прекомерност. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е и обстоятелството, че касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложи каквито и да било съображения в какво се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
По изложените съображения решението по т. д. № 2320/2018 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи, които се припокриват с релевираните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението. За да се произнесе по доводите за очевидна неправилност, съставът на ВКС следва да извърши проверка дали изводите на въззивния съд са формирани законосъобразно и дали са обосновани, а тази проверка изисква провеждане на производство по реда на чл.290 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1421 от 07.06.2018 г., постановено по т. д. № 2320/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 329 от 15.02.2018 г. по т. д. № 2173/2017 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от „Л. спорт 74” Е. против „Академика 2011” ЕАД иск с правна квалификация чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 46 000 лв. – част от вземане в размер на 184 000 лв., представляващо мораторна неустойка по чл.16 от сключен на 23.07.2014 г. договор, начислена за периода 01.06.2015 г. – 31.08.2015 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Л. спорт 74” Е. с ЕИК[ЕИК] – [населено място], срещу частта от решение № 1421 от 07.06.2018 г. по т. д. № 2320/2018 г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 329 от 15.02.2018 г. по т. д. № 2173/2017 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от „Л. спорт 74” Е. против „Академика 2011” ЕАД евентуален иск с правна квалификация чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв. – пропуснати ползи от неизпълнение на договора за сезоните 01.05.2015 г. – 30.11.2015 г. и 01.05.2016 г. – 30.11.2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :