О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 666
гр. София, 26.11.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3745/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. К. от [населено място] против въззивно решение № 230 от 01.08.2014 г., постановено по в. т. д. № 304/2014 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 278 от 17.03.2014 г. по т. д. № 1464/2013 г. на Варненски окръжен съд, с което В. Н. К. е осъден на основание чл.145 ТЗ да заплати на [фирма] сумата 25 100 лв. – частичен иск от 70 482.32 лв., представляваща разлика между отчетена от продажба на МПС в [фирма] сума от 41 000 лв. без ДДС и минималната стойност за продажба на собствените на дружеството МПС, уговорена с решение на общото събрание № 5 от 06.08.2010 г. в размер на 111 482.31 лв. без ДДС, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради което се иска неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Във връзка с недопустимостта се твърди, че въззивният съд е разгледал иск по чл.145 ТЗ, за предявяването на който не е имало надлежно взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ от общото събрание на съдружниците в [фирма], и е потвърдил недопустимо решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по иск по чл.145 ТЗ на основание, различно от въведеното с исковата молба. Относно неправилността се излагат доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разпределяне на доказателствената тежест по чл.154 ГПК, при обсъждането и преценката на доказателствата и при установяване на фактическата обстановка по спора, както и доводи за нарушение на материалния закон – чл.82 ЗЗД, при формиране на извода на въззивния съд за настъпила вреда в патримониума на дружеството – ищец, подлежаща на обезщетяване на основание чл.145 ТЗ.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с поддържаната в жалбата процесуална недопустимост на въззивното решение и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, подробно аргументирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 24.11.2014 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 1464/2013 г. на Варненски окръжен съд е образувано по предявен от [фирма] срещу В. Н. К. частичен иск с правно основание чл.145 ТЗ за заплащане на сумата 25 100 лв. В обстоятелствената част на исковата молба, конкретизирана с допълнителна молба от 28.08.2015 г., са изложени твърдения, че в периода 19.05.2005 г. – 25.06.2013 г. ответникът В. К. е бил управител на [фирма]; на 06.08.2010 г. общото събрание на съдружниците взело решение № 1 за продажба на дружеството или само на активите му, представляващи четири превозни средства, при предварително определени параметри на продажбата; на събранието било взето и решение № 5, с което общото събрание предоставило на управителя В. К. да организира продажбата на превозните средства като договаря продажна цена, подписва предварителни договори и приема капаро в размер до 20 % от договорената сума, при определена минимална цена за продажба на транспортните средства в размер на не по-малко от 17 500 евро за брой за всеки от двата влекача и не по-малко от 11 000 евро за всяко от двете ремаркета, или обща минимална цена за четирите превозни средства 57 000 евро без ДДС, равностойни на 111 482.31 лв. без ДДС или 133 778.77 лв. с ДДС; в решението било предвидено, че въпреки евентуалното си отсъствие от страната съдружниците ще предоставят на управителя 72-часова обратна връзка с цел предоговаряне в случай на поява на видимо изгоден и платежоспособен купувач, но неотговарящ на зададените в протокола рамки; на 29.10.2010 г. управителят К. сключил договор, с който продал на [фирма] собствените на дружеството четири превозни средства за обща цена 49 200 лв. с ДДС, без да е получил изрично разрешение за извършване на продажбата от общото събрание на дружеството; с извършената продажба ответникът причинил на дружеството вреда в размер на 70 482.32 лв., съставляваща разлика между получената от продажбата цена и задължителната минимална стойност за продажба, определена в решението на общото събрание от 06.08.2010 г., евентуално – между получената цена и действителната пазарна цена /стойност/ на превозните средства. Във връзка с така въведените фактически твърдения в петитума на исковата молба е заявено искане за осъждане на ответника да заплати на дружеството – ищец част от дължимото обезщетение в размер на сумата 25 100 лв., формираща цената на предявения частичен иск. При завеждане на делото е представено решение от 29.07.2013 г., взето от Й. Й. в качеството му на едноличен собственик на капитала на [фирма], за предявяване на иск срещу бившия управител В. К. за търсене на отговорност за причинени на дружеството вреди от продажбата на преводни средства. С определение № 4979 от 27.11.2013 г. съдията – докладчик от Варненски окръжен съд е констатирал, че към датата на предявяване на иска Й. Й. е единствен съдружник в [фирма], поради което е преценил, че независимо от липсата на предприети от съдружника действия за вписване в Търговския регистър на настъпилата промяна в правноорганизационната форма на дружеството от О. в Е., решението е взето от компетентен орган и изпълнява изискването на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ.
С решение № 278 от 17.03.2014 г. Варненски окръжен съд е осъдил В. К. да заплати на [фирма] претендираната с частичния иск сума в размер на 25 100 лв., представляваща обезщетение за причинена на дружеството вреда от разлика между отчетената от продажбата на превозните средства цена и минималната стойност за продажба на превозните средства, уговорена с решение на общото събрание № 5 от 06.08.2010 г.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Варненски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение като допустимо и правилно.
Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията на ответника – жалбоподател за недопустимост на решението поради предявяване на иска по чл.145 ТЗ без надлежно взето решение на общото събрание на съдружниците в [фирма] по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ и поради разглеждане на иска на основание, различно от въведеното с исковата молба. Относно първото оплакване е споделен извода на първоинстанционния съд, че доколкото към датата на предявяване на иска Й. Й. е вписан като единствен съдружник и притежател на дяловете в [фирма], взетото от него еднолично решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ срещу бившия управител В. К. е достатъчно за допустимостта на иска от гледна точка на изискването на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ. Във връзка с второто оплакване са изложени съображения, че първоинстанционният съд се е произнесъл по очертания с исковата молба предмет на спора, като е уважил иска поради направен въз основа на доказателствата извод за причинена на дружеството вреда, произлязла от деликтното поведение на ответника в качеството му на бивш управител, изразяващо се във виновно и противоправно неизпълнение на решенията на общото събрание от 06.08.2010 г. Изразено е становище, че въпросът в какво се изразява проявлението на вредата и дали първоинстанционният съд е следвало да обвързва вредата с невъзможността получената от продажбата цена да послужи за погасяване на задължения на дружеството към съдружниците във връзка с допълнителни парични вноски по чл.134 ТЗ, е от значение за правилността на обжалваното решение, не и за неговата допустимост.
По съществото на правния спор Варненски апелативен съд е приел, че с действията си по продажба на превозните средства ответникът е нарушил решенията на общото събрание от 06.08.2010 г., даващи му правомощия само да договаря цени и да сключва предварителни договори за продажба, не и да продава превозните средства и то при параметри, различни от зададените от събранието. Като допълнителен аргумент за извода, че с поведението си ответникът се е отклонил от решенията на общото събрание, е посочено и неизпълнението на поставеното условие при необходимост от сключване на предварителен договор за продажба при цени, по-ниски от предварително определените от събранието, ответникът да съгласува условията на продажбата с останалите съдружници или поне със съдружника Й. Й., който се е намирал в страната непосредствено преди сключване на договора. След анализ на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е приел за доказано, че като последица от несъобразеното с решенията на общото събрание поведение на бившия управител е настъпила вреда в патримонуима на [фирма], съизмеряваща се с разликата между уговорената в договора за продажба цена и минималните цени за продажба на превозните средства, определени от общото събрание. Като се е позовал на заключението на съдебнотехническата експертиза по делото, според което визираните в решението минимални продажни цени са близки до действителните пазарни цени на превозните средства в състоянието, установено от показанията на свидетелите П. и П., съдът е направил извод, че превозните средства са били продаваеми срещу предварително определените от общото събрание цени и че намаляването на тези цени по лично усмотрение на бившия управител, без съгласуване с останалите съдружници, е довело до реално увреждане на дружеството. Съобразявайки решенията на общото събрание, съдът е направил и извода, че след като съдружниците отнапред са уговорили, че действия на управителя извън зададените от събранието параметри и цени за продажба на превозните средства не са в интерес на дружеството и биха го увредили, то разликата между цената, по която е извършена продажбата, и определената от общото събрание минимална продажна цена, близка до действителната пазарна стойност на превозните средства, съставлява вреда за дружеството под формата на пропуснато увеличение на неговото имущество. Възражението на ответника, че не е налице вреда по чл.145 ТЗ, тъй като с получената от продажбата сума дружеството е могло да погаси задълженията си към съдружниците във връзка с допълнителни парични вноски по чл.134 ТЗ, е преценено като неоснователно. Съдът е посочил, че уреждането на отношенията по повод на допълнителните вноски е ирелевантно за вредата, произлязла от пропуска да се увеличи имуществото на дружеството, включително чрез предприемане на осребряване на актив под действително възможната негова стойност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с доводи за процесуална недопустимост на решението, за която Върховният касационен съд е задължен да следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката на данните по делото обаче не насочва към вероятна недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол.
Преди да пристъпи към разглеждане на правния спор, с който е бил сезиран, въззивният съд е констатирал, че е представено решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ на общото събрание на дружеството – ищец, формирано от единствения към момента на завеждане на делото съдружник, за предявяване на иска по чл.145 ТЗ. При направена от съда констатация за изпълнение на особеното изискване на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ няма основание да се предполага, че въззивното решение, с което е разгледан искът по чл.145 ТЗ, е процесуално недопустимо, респ. че решението е постановено в противоречие със сочената в изложението задължителна практика по чл.290 ГПК в решение № 41/29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на ВКС, І т. о., и решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., по въпроса за обусловеността на иска по чл.145 ТЗ от решение на общото събрание по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ. Правилността на извършената от въззивния съд преценка, че представеното решение изпълнява функциите на решение на общото събрание по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, не е предмет на проверка в настоящото производство и не може да бъде ревизирана в стадия за допускане на касационното обжалване.
Неоснователни са доводите на касатора, че с решението си въззивният съд е потвърдил недопустимо решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по иска по чл.145 ТЗ на основание, различно от предявеното с исковата молба. Предметът на въведения с иска по чл.145 ТЗ правен спор е очертан с основанието и петитума на исковата молба. Видно от исковата молба, уточнена по реда на чл.129, ал.1 ГПК, чрез предявения иск дружеството – ищец е поискало да бъде осъден ответникът /сега касатор/ да му заплати обезщетение за претърпяна вреда, причинена с действията му на управител, изразяващи се в неизпълнение на решения на общото събрание на съдружниците по повод продажбата на собствени на дружеството превозни средства. Според уточнението на исковата претенция, вредата се съизмерява с разликата между цената, срещу която ответникът е продал превозните средства без предварително съгласие на съдружниците, и определените в решението на общото събрание по-високи минимални продажни цени, евентуално – действителните пазарни цени на превозните средства. Макар в мотивите си да е изследвал и факти, които въззивният съд е преценил като ирелевантни за съдържанието на проявената вреда, с диспозитива на решението си първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинена вреда, представляваща разлика между получената от продажбата на превозните средства цена и определената в решението на общото събрание минимална продажна цена на превозните средства, т. е. за същата вреда, за която е претендирано обезщетение с иска по чл.145 ТЗ. Произнасяйки се по този начин, първоинстанционният съд не е подменил фактическото основание на иска, което е мотивирало въззивния съд да направи извод, че постановеното по иска решение не е процесуално недопустимо. Обсъждането в първоинстанционното решение на възможността получената от продажбата цена да се използва за погасяване на задължения на дружеството към съдружниците във връзка с допълнителни парични вноски по чл.134 ТЗ е извършено в отговор на възраженията на ответника – касатор и както е приел въззивният съд, има значение за правилността на решението, не и за неговата процесуална допустимост.
Поради изложеното не се налага допускане на касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК.
Касационно обжалване не следва да се допуска и по формулираните в изложението въпроси, за които се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК : „1. Чия е доказателствената тежест и кой следва да проведе първо главно доказване с оглед твърденията си при иск по чл.145 ТЗ и следва ли съдът да приеме за настъпила онази правна последица, чиито юридически факт е недоказан – чл.154, ал.1 ГПК; 2. Може ли въззивният съд да приеме за доказан отрицателен факт, за който не е било наведено твърдение от някоя от страните в процеса – чл.143, ал.3 ГПК, чл.154 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК; 3. Следва ли, в съответствие с чл.236, ал.2 ГПК и чл.272 ГПК, въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички доказателства по делото поотделно и във връзка едно с друго, както и доводите на страните, за да формира доказателствените си, съответно правни изводи; 4. Когато се претендира заплащане на обезщетение под формата на пропусната полза по чл.82 ЗЗД, може ли същата да бъде презюмирана или следва да бъдат установени сигурност и реалност за увеличаване на имуществото на ищеца чрез нея, съответно кои са критериите за преценка на тази реалност и сигурност.”
Първите три въпроса са поставени във връзка с твърденията на касатора, че въззивният съд е приел за доказана вредата, за която е присъдено обезщетение по чл.145 ТЗ, без ищецът да е ангажирал доказателства по делото за нейното проявление и без да е провел пълно главно доказване за настъпването й; че съдът е приел за доказан отрицателен факт, който не е твърдян от страните в процеса – неполагане на усилия от управителя да установи контакт с останалите съдружници, преди да пристъпи към продажба на превозните средства, и е изградил върху него извода си за неизпълнение от управителя на решенията на общото събрание; че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си всички доказателства по делото и доводите на касатора, че не е установена действителната пазарна цена на превозните средства, предвид тяхното състояние към момента на продажбата и отсъствието на пазарни налози за тях към момента на извършването й, че не е налице пропусната полза поради липсата на реалност и сигурност в реализирането й и че няма пряка причинна връзка между пропускането на ползата и поведението на ответника. Преценени от гледна точка на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, така формулираните въпроси нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано уважаването на иска по чл.145 ТЗ, не е обусловено от разрешаването им. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че проявлението на вредата със съдържанието, очертано в исковата молба /разлика между цената, срещу която са продадени превозните средства, и определените от общото събрание минимални цени за продажба, близки до действителните пазарни стойности на превозните средства/, е доказано от ищеца посредством събраните в хода на делото доказателства. Правилността на извода за доказаност на вредата не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което твърдението на касатора, че ищецът не е провел пълно главно доказване на факта на увреждането не предпоставя допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е обуславящ за изхода на делото и втория въпрос, доколкото изводът на въззивния съд за деликтно поведение на управителя не е обоснован единствено с неполагането на усилия от управителя да съгласува предварително продажбата на превозните средства с другите съдружници. Видно от мотивите към въззивното решение, съдът е преценил като деликтно поведение на управителя извършването на продажбата на превозните средства в нарушение на зададените в решенията на общото събрание параметри, а неполагането на усилия от управителя да съгласува предварително продажбата с другите съдружници е посочено само като допълнителен аргумент за несъобразеното с дружествените решения негово поведение. В мотивите към решението са обсъдени подробно всички факти и доказателства, имащи значение за произнасянето дали от несъобразеното с решенията на общото събрание поведение на управителя е произлязла вреда за дружеството, подлежаща на обезщетяване при предпоставките на чл.145 ТЗ. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза съдът е направил извод, че превозните средства имат действителна пазарна стойност, близка до минимално определените от общото събрание минимални продажни цени, а след преценка на останалите доказателства по делото е достигнал до извод, че от поведението на управителя е произлязла пряка вреда за дружеството под формата на пропуснато увеличение на имуществото му с разликата между цената, по която е извършена продажбата, и определените от общото събрание минимални продажни цени, по които е било възможно да се продадат превозните средства. Сигурното реализиране на увеличението е аргументирано със съдържанието на дружествените решения, с които – според преценката на въззивния съд, е уговорено отнапред, че всяка продажба на дружественото имущество на цена, по-ниска от определената в решенията, ще съставлява вреда за дружеството. Фактическите и правни изводи на въззивния съд, намерили отражение в мотивите към обжалваното решение, сочат, че съдът е обсъдил релевантните и относими към спора факти и доказателства, поради което третият въпрос в изложението също не може да се разглежда като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Доводите на касатора срещу обосноваността на възприетите от съда изводи и срещу процесуалните действия по обсъждане и преценка на доказателствата имат отношение към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Отсъствието на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да се произнася по твърдението на касатора, че въззивният съд е разрешил въпросите по п.1 – п.3 в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 235/15.04.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г. на І г. о., решение № 467/07.07.2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ІV г. о., решение № 25/27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на ІV г. о. и решение № 183/23.07.2010 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на ІІІ г. о. /за първия въпрос/; решение № 162/26.09.2010 г. по гр. д. № 504/2009 г. на ІІ г. о. и решение № 394/18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ІІІ г. о. /за втория въпрос/; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ІІІ г. о. и решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ІІ т. о. /за третия въпрос/. Независимо от горното следва да се отбележи, че съпоставени с произнасянето в цитираните решения, решаващите изводи на въззивния съд по иска с правно основание чл.145 ТЗ и процесуалните действия на съда при установяване на фактическата обстановка по спора и при обсъждането и преценката на доказателствата не сочат на отклонение от задължителната практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид съдържанието на вредата, предмет на търсеното с иска по чл.145 ТЗ обезщетение, четвъртият въпрос в изложението е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не са осъществени поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За да присъди обезщетение на основание чл.145 ТЗ, въззивният съд е приел, че вследствие несъобразеното с решенията на общото събрание поведение на ответника – управител дружеството – ищец е претърпяло вреда, изразяваща се в пропуск да увеличи имуществото си с разликата между получената от продажбата на превозните средства цена и по-високата минимална продажна цена, определена в решенията. Аргументирайки се с доказателства по делото, съдът е изразил становище, че продажбата срещу зададените в решението минимални цени е била обективно възможна, т. е. че получаването на разликата е било сигурно, и че пропускът тя да бъде получена представлява вреда за дружеството. Сигурността да се увеличи имуществото на дружеството с разликата до отнапред определените от общото събрание минимални продажни цени е изведена и от конкретното съдържание на дружествените решения, с които – както бе посочено по-горе, съдружниците са предвидили предварително, че всяка продажба на по-ниска цена ще увреди имуществото на дружеството. С възприемане на посоченото разрешение въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС в решение № 195/19.11.2013 г. по т. д. № 988/2011 г. на ІІ т. о. и в решение № 77/26.07.2013 г. по т. д. № 936/2012 г. на І т. о., според която за да е налице пропусната полза, увеличението на имуществото на ищеца трябва да е било реално и сигурно, като реалността и сигурността на увеличението не трябва да се презумира, а следва да бъде доказана. Практиката в цитираните решения е съобразена със задължителните указания в Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса необходимо ли е при претенция за обезщетение за пропуснати ползи да е налице реалност и сигурност на същите. Наличието на задължителна практика по посочения въпрос, на която въззивното решение не противоречи, прави неоснователно искането на касатора за допускане на решението до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 304/2014 г.
Ответникът по касация е поискал разноски, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 230 от 01.08.2014 г., постановено по в. т. д. № 304/2014 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :