О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
гр. София, 09.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3137/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Мирково – [населено място], обл. Софийска, срещу постановеното от Софийски апелативен съд решение № 1009 от 26.04.2018 г. по т. д. № 4541/2017 г. в частта, с която е потвърдено решение № 51 от 21.04.2017 г. по т. д. № 163/2016 г. на Софийски окръжен съд в частта за осъждане на Община Мирково да заплати на „И.” Е. в качеството му на партньор в Консорциум „И. транс уотър” Д. сумата 187 384.47 лв. – дължимо възнаграждение (с включен ДДС) по договор № 7/10.03.2011 г. с предмет изпълнение на СМР на обект „Водоснабдяване на [населено място] – реконструкция и модернизация – първи етап”, за което е издадена фактура № [ЕГН]/22.10.2012 г., ведно със законната лихва от 30.09.2016 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК, и на ищеца „И.” Е. са присъдени разноски за производството пред въззивната инстанция. В производството за разглеждане на иска е конституиран ДФ „Земеделие” като подпомагаща страна на страната на ответника Община Мирково.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения срещу Община Мирково осъдителен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетно е посочено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на решението – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението са наведени и доводи, че в решението липсва указание относно участието във въззивното производство на ДФ „Земеделие” като подпомагаща страна.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „И.” Е. – [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Препис от касационната жалба е връчен на подпомагащата страна ДФ „Земеделие”, която не е депозирала отговор.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За потвърди решението по т. д. № 163/2016 г. на Софийски окръжен съд в частта за осъждане на Община Мирково да заплати на „И.” Е. сумата 187 384.47 лв., Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на възложител по договор № 7/10.03.2011 г., сключен по реда на ЗОП, ответникът Община Мирково дължи на ищеца „И.” Е. посочената сума, представляваща възнаграждение за извършени в изпълнение на договора и приети без възражение СМР, за стойността на които е издадена фактура № 8/22.10.2012 г.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че след проведена процедура по ЗОП общината – ответник е възложила на Консорциум „И. транс уотър” Д., в който ищецът „И.” Е. участва като съдружник (партньор), извършването на СМР на обект „Водоснабдяване на [населено място] – реконструкция и модернизация – първи етап”, финансиран със средства по Програмата за развитие на селските райони за програмен период 2007 – 2013 г. В договора е уговорено възнаграждението на изпълнителя да се заплаща след приключване на всички дейности и издаване на разрешение за ползване.
След анализ и преценка на доказателства и препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е счел за установено, че : В изпълнение на договора ищецът е извършил СМР, установени по вид и количество с двустранно подписани протоколи. Реалното изпълнение на отразените в протоколите СМР е доказано с помощта на назначена във въззивното производство съдебнотехническа експертиза. За обекта е издадено разрешение за ползване от ДНСК на 28.12.2011 г. Ищецът – изпълнител е съставил фактури за дължимото възнаграждение, които са платени от ответника с изключение на остатъка по фактура № 8/22.10.2012 г. По посочената фактура е извършено частично плащане в размер на 338.57 лв., след което е истанало дължимо възнаграждение за реално извършени (според експертното заключение) СМР на стойност 187 384.47 лв.
Съобразявайки установените по делото правнорелевантни факти, въззивният съд е направил извод за частична основателност на иска за заплащане на възнаграждение до размер на сумата 187 384.47 лв. Преценил е като неоснователно възражението на ответника, че поради неточно изпълнение на възложените СМР от страна на ищеца на Община Мирково е наложена финансова санкция под формата на редукция на субсидията, която съгл. чл.12 от договора между възложителя и изпълнителя следва да се понесе от ищеца. Въззивният съд е посочил, че ищецът основава претенцията си на договора за възлагане на СМР и тъй като изпълнителят по него не участва като страна в договора между възложителя и ДФ „Земеделие”, той не е обвързан от произтичащите от този договор права и задължения. Независимо от този извод съдът е приел, че наложената на ответника санкция под формата на редукция на предоставената субсидия не следва да се възлага в тежест на ищеца – изпълнител, тъй като по делото не е представен властнически акт на държавен орган, установяващ извършено и санкционирано по някакъв начин нарушение при изпълнението на реализираните от ищеца СМР.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото (чл.280, ал.1 ГПК) следните въпроси :
„1. Допустимо и необходимо ли е изслушване на допълнителна експертиза по въпроси, възникнали след приемане на основното заключение, когато това е от значение за изясняване на качествено и количествено изпълнение на СМР и когато основното заключение е допуснато за пръв път от въззивната инстанция; Допустимо и необходимо ли е пред въззивната инстанция, при поискване от страна, да бъдат представени четливи копия на вече представени, но неприети от първата инстанция документи;
2. При противоречие между констатациите на оторизираните органи и служители на ДФЗ и между актовете, издавани в рамките на процеса на строителство – констативен акт образец 15 и протокол обр.16, кой от тях следва да се приеме като годно доказателство за извършените дейности, подлежащи на закриване;
3. Договорите с изпълнителите, сключени с възложители – бенефициенти по програми с финансиране от ЕС за период 2007 – 2013 г., намират ли се в причинна връзка и изпълнението им обусловено ли е от договорите за отпускане на финансова помощ на ползвателя – община; Спрямо договорите с изпълнителите приложими ли са действащите към момента на сключване на договора за финансова помощ наредби – в конкр. случай Наредба № 25 от 29.07.2008 г.; Подлежат ли на контрол изпълнителите от страна на компетентните органи по договора за отпускане на финансова помощ ; При констатирани несъответствия от възложителя по договора за отпускане на безвъзмездна финансова помощ – ДФЗ, между заложеното и изпълненото и съответно налагане на редукция на помощта в отношенията между ползвателя и изпълнителя редукцията има ли характер на санкция и кой следва да я понесе;
4. При неизпълнение на задължението за уведомяване на възложителя от страна на изпълнителя, че последният е подменил заложените материали по проекта, ако от това неизпълнение за възложителя последва имуществена вреда, допустимо ли е това неизпълнение да се субсумира в хипотезата на чл.265, ал.3 ЗЗД – съответно намаляване на цената със стойността на вредата от неизпълнението на задължението на ищеца;
5. Съставлява ли доказателство за извършена работа, обуславяща заплащането й, фактура – неприета, неподписана и неосчетоводена от получателя – платец, несъдържаща съществените елементи на конкретна сделка и непосочваща извършена работа като вид, количество и качество”.
Допускането на касационно обжалване по формулираните в т.1 и т.3 въпроси се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 185/26.01.2018 г. по т. д. № 154/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и в решение № 92/01.09.2014 г. по т. д. № 83/2013 г. на ВКС, І т. о. За въпроса по т.3 се твърди бланкетно, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е решен противоречиво в решение № 228/25.03.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на Софийски апелативен съд и в определение № 23/2010 г. по т. д. № 731/2009 г. на ВКС, І т. о. По отношение на останалите въпроси се сочи бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване е релевирана и очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която касаторът е обосновал с оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, въведените с касационната жалба като основания по чл.281, т.3 ГПК.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на значимия за всяко дело правен въпрос е задължение на касатора, в чиято тежест е и обосноваването на специфичните за достъпа до касационно обжалване предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено е, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за законосъобразността на неговите изводи, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска.
Въпросите по т.1 и т.3 от изложението не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на тях не е доказана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е назначил във въззивното производство съдебнотехническа експертиза за установяване реалния обем на извършените СМР, за които е претендирано възнаграждение с предявения по делото иск. При обсъждане на заключението в проведеното открито заседание съдът е преценил, че то е достатъчно пълно и обосновано и с оглед на тази преценка е оставил без уважение исканията на ответника за назначаване на допълнителна експертиза и за събиране на писмени доказателства във връзка със задачите към експертизата. При постановяване на решението си по съществото на спора въззивният съд е основал изводите си върху експертното заключение и не е формирал изводи по въпроси, по които не притежава специални знания и които са от компетентността на вещо лице, изискващи експертиза. Процесуалните действия на въззивния съд по назначаване на експертизата и преценката на заключението й не противоречат, а са в съответствие с практиката на ВКС в цитираното от касатора решение № 185/26.01.2018 г. на ВКС, ІІ т. о., поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулираните в т.1 въпроси.
Въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, обусловени от произнасяне по поставените в т.3 въпроси, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Неоснователността на възражението на ответника, че възнаграждението за изпълнени СМР следва да се редуцира съразмерно на сумата, наложена от органите на ДФ „Земеделие” като санкция за нарушение на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, е мотивирана от въззивния съд с извод, че не е доказано нарушение при изпълнението на СМР от страна на ищеца – изпълнител, което да е констатирано с акт на компетентния орган и да бъде вменено в отговорност на изпълнителя. При така направения извод, правилността на който не е предмет на производството по чл.288 ГПК, разглежданият въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Същевременно, доколкото произнасянето на въззивния съд по възражението за редуциране на възнаграждението е предпоставено от извършена преценка на доказателствата, не би могло да съществува противоречие между обжалваното решение и практиката в решение № 92/01.09.2014 г. по т. д. № 83/2013 г. на ВКС.
В мотивите към обжалваното решение не се съдържат изводи за установено противоречие между актовете, съставени в процеса на строителството (протоколи за установяване и предаване на СМР), и актове на органите на ДФ „Земеделие”, което означава, че въпросът по т.3 е неотносим към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по този въпрос е и отсъствието на надлежно обоснована допълнителна предпоставка по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросите по т.4 и т.5 също не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е установявал неизпълнение на задължение на изпълнителя за уведомяване на възложителя, което е релевантно за упражняване на правата по чл.265, ал.3 ЗЗД. Изводът на съда за приемане на извършената работа като предпоставка за дължимост на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД е мотивиран с наличието на двустранно съставени и подписани от възложителя и изпълнителя протоколи за извършени СМР и с издаването на разрешение за ползване на обекта от компетентния орган – ДНСК, а не със съображения, изведени от съдържанието на изходящата от изпълнителя фактура за сумата на възнаграждението. С оглед решаващите изводи на въззивния съд няма основание обжалваното решение да се допуска до касационен контрол по посочените в т.4 и т.5 въпроси. Дори въпросите да отговарят на критерия по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не би могло да се допусне поради липса на изложени от касатора аргументи в какво се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
По изложените съображения решението по т. д. № 4541/2017 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на производството по чл.290, ал.2 ГПК касационна проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил решението си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, идентични с въведените с касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението. Основателността на поддържаните доводи не може да бъде преценена единствено въз основа на мотивите към обжалваното решение. За да се произнесе по тях, касационната инстанция следва да извърши проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК на материалната и процесуална законосъобразност на решението, а необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и не намира основание да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Пропускът на въззивния съд да отбележи в диспозитива на решението си, че то е постановено при участие на подпомагаща страна, е извън предмета на произнасяне в стадия за селекция на касационните жалби и поради това не следва да се обсъждат заявените в тази насока доводи в изложението.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 6 332.28 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено в договор за правна защита и съдействие № И-02/23.10.2018 г. и платено по банков път с преводно нареждане от 24.10.2018 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1009 от 26.04.2018 г., постановено по т. д. № 4541/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Община Мирково – [населено място], Софийска област, да заплати на „И.” Е. с ЕИК[ЕИК] – [населено място], бул. „Ал. Стамболийски” № 130 – 132, сграда „А”, офис 1, сумата 6 332.28 лв. (шест хиляди триста тридесет и два лв. и двадесет и осем ст.) – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :