О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
гр. София, 18.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 340/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. А. от [населено място] – чрез адв. С. Т. от САК, срещу решение № 1478 от 14.06.2018 г., постановено по т. д. № 5202/2017 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 3793 от 10.05.2016 г. по гр. д. № 17377/2013 г. на Софийски градски съд е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на вземане на „Х. А. Р. А. България” О. /с предишно наименование „Х. А. – А. – А.”/ към А. В. А. за сумата 13 381.40 евро, представляваща неплатена главница по запис на заповед, издаден от „М.” О. на 08.08.2007 г. за сумата 37 910.16 евро с падеж 01.09.2010 г., авалиран от А. А., ведно със законната лихва от 09.09.2013 г. до окончателното плащане, за което вземане са издадени заповед за изпълнение по чл.417 и чл.418 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 37559/2013 г. на СРС, и са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК на ищеца „Х. А. Р. А. България” О..
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на направените по делото разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Х. А. Р. А. България” О. със седалище в [населено място] – чрез юрк. Р. Р., който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да отмени частично решението по гр. д. № 17377/2013 г. на Софийски градски съд и да признае по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Х. А. Р. А. България” О. /с предишно фирмено наименование Х. А. – А. – А.”/ има парично вземане към А. В. А. за сумата 13 381.40 евро, произтичащо от издаден на 08.08.2007 г. запис на заповед с падеж 01.09.2010 г., за което вземане е проведено заповедно производство по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на авалист ответникът А. А. е задължен за плащане на сумата по записа на заповед, солидарно с издателя „М.” О., до размер на непогасените 13 381.40 евро с левова равностойност 26 171.75 лв.
Въззивният съд е приел, че записът на заповед е действителен, като по повод възражението на ответника за нищожност на записа на заповед поради порок във формата – липса на реквизит „място на плащане”, е препратил към мотивите в отменителното решение по т. д. № 3949/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., в които е направен извод, че записът на заповед притежава всички изискуеми от чл.535 ТЗ реквизити и не е нищожен.
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответника, че не е пасивно легитимиран да отговаря по иска, тъй като няма качеството на авалист по записа на заповед. Анализирайки съдържанието на менителничния ефект, съдът е достигнал до несъмнен извод, че ответникът е авалирал лично, а не като управител на „М.” О., задължението по записа на заповед. Посочил е, че полагането на печат на дружеството, което е издател на записа на заповед, не изключва отговорността на ответника като авалист, чието задължаване е действително съгл. чл.461 ТЗ.
Относно възражението на ответника за погасяване на вземането по записа на заповед чрез плащане, извършено в изпълнение на сключени между издателя и ищеца договори за финансов лизинг, обезпечени със записа на заповед, въззивният съд е изразил принципно виждане, че доколкото не е страна по договорите за лизинг и нито твърди, нито доказва недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на издателя при придобиване на ефекта, ответникът не е легитимиран да противопоставя възражения, основани на евентуалните каузални правоотношения. Въпреки това, предвид разкритата по повод твърденията на ищеца връзка между записа на заповед и сключен с „М.” О. договор за финансов лизинг от 08.08.2007 г., съдът се е позовал на заключението на съдебносчетоводната експертиза за непогасени задължения на лизингополучателя „М.” О. и е направил извод, че ответникът дължи солидарно с дружеството сумата 13 381.40 евро, чието плащане е гарантирал като авалист.
С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил и възражение за изтекла погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ, което също е счетено за неоснователно от въззивния съд. След като е съпоставил датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и датата, на която е настъпил падежът на менителничното задължение, съдът е формирал извод, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен преди изтичане на давността за менителничното вземане.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за достъпа до касационно обжалване предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено е, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, за обсъждането и преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд и за законосъобразността на неговите изводи, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило уважаването на предявения срещу него иск по чл.422, ал.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 3/28.12.2005 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и с практиката в решение № 610/09.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г. на ВКС, І т. о., и с оплаквания за неправилна преценка от страна на въззивния съд на фактите относно качеството, в което касаторът е положил подписа си под текста на записа на заповед, и за неизпълнение от страна на въззивния съд на задължението да извърши проверка дали записът на заповед притежава всички изискуеми от чл.535 ТЗ реквизити. Обосновано по този начин, основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предполага служебно извеждане на въпроса по чл.280, ал.1 ГПК от състава на ВКС, което противоречи на принципа на диспозитивното начало и е недопустимо с оглед указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.210 г. на ОСГТК на ВКС. Относно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е посочил като „съществен въпрос” недостатъчното изясняване в обжалваното решение „на правния статут на авалиста, в какъв размер и до каква степен е неговата отговорност”. Дадената формулировка не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящ допускане на въззивното решение до касационен контрол. Конкретен правен въпрос не е поставен и във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, което се поддържа в неприложима /с оглед датата на подаване на касационната жалба – 27.07.2018 г./ редакция, предхождаща изменението на чл.280 ГПК от ДВ бр.86/2017 г.
Поради отсъствие на посочен в изложението правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК въззивното по т. д. № 5202/2017 г. на Софийски апелативен съд не може да се допусне до касационно обжалване. В този смисъл е и становището на ответника по касация, който е възразил изрично в отговора по чл.287, ал.1 ГПК, че касаторът не е изпълнил задължението да обоснове приложното поле на касационното обжалване с конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в максималния размер от 450 лв. е неоснователно и не следва да бъде уважено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1478 от 14.06.2018 г., постановено по т. д. № 5202/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. В. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.В, ет.2, ап.23, да заплати на „Х. А. Р. А. България” О. с[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :