О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
гр. София, 07.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 817/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 1914 от 12.11.2014 г., постановено по в. гр. д. № 2199/2014 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1671 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 4621/2013 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 11 938 лв., представляваща незаплатена продажна цена за доставка на стоки по данъчна фактура № 8528/13.08.2012 г., сумата 272.90 лв. – лихва за забава за периода от 13.08.2012 г. до 02.11.2012 г., и сумата 974.10 лв. – разноски по делото, и на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 900 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при нередовна искова молба, в която не са конкретизирани видовете и количествата стоки, чиято цена се претендира с предявения по делото иск. Навеждат се оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил верността на фактура № 8528/13.08.2012 г. като частен свидетелстващ документ, оспорена с възражение за липса на извършена доставка на подлежащи на заплащане стоки; че съдът не е обсъдил задълбочено свидетелските показания, установяващи механизма на извършване на доставки в рамките на трайните търговски отношения между страните, и не е взел предвид обясненията на вещото лице от счетоводната експертиза за липса на възможност за частично осчетоводяване на фактура за доставка на стоки; че съдът не е обсъдил доводите му, че самото осчетоводяване на фактурата не е основание за възникване на задължение за плащане на цена на доставени стоки, ако не е доказана реална доставка на стоките; че съдът е постановил решението си в нарушение на материалния закон – чл.327 ТЗ, осъждайки го да заплати цена на доставени стоки по едностранно изготвена от ищеца – продавач фактура, без да е доказано реално предаване и получаване на стоките.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], обл. Г., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 18.02.2015 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Пловдивски районен съд в обжалваната от [фирма] част, с която дружеството – жалбоподател е осъдено на основание чл.327, ал.1 ТЗ да заплати на [фирма] сумата 11 938 лв., представляваща неплатена цена на доставени стоки по данъчна фактура № 8528/13.08.2012 г., заедно с обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 13.08.2012 г. до 13.08.2012 г. в размер на 272.90 лв., Пловдивски окръжен съд е приел, че от доказателствата по делото се установява съществуването на непогасено задължение на ответника – купувач за заплащане на цената на доставени от ищеца – продавач млечни продукти, отразени по вид и количество в съдържанието на посочената фактура.
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част поради нередовност на исковата молба, с която е предявен искът по чл.327, ал.1 ТЗ. След преценка на съдържанието на исковата молба, уточнена от ищеца по реда на чл.129, ал.1 ГПК, съдът е направил извод, че в същата са изложени всички необходими за индивидуализиране на исковата претенция обстоятелства, касаещи вида и количеството на доставените стоки, за които се търси плащане, и датата на извършване на доставката – 13.08.2012 г. Позовал се е и на препращането в исковата молба към издадената по повод на доставката фактура, съдържаща подробни данни за количеството и цената на доставените стоки.
Разглеждайки спора по същество в пределите на въззивна проверка по чл.269 ГПК, Пловдивски окръжен съд е приел, че в съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК ищецът – продавач е доказал сключването на договор за търговска продажба с ответника – купувач и извършената в изпълнение на договора доставка на млечни продукти на стойност, съответстваща на търсената с иска сума. Въззивният съд не е възприел поддържаното и във въззивното производство възражение на ответника за недължимост на претендираната цена поради липса на реално осъществена доставка на млечни продукти. Преценил е, че извършването на доставката е установено от данъчната фактура и от заключението на счетоводната експертиза. Изложил е съображения, че макар фактурата да не е подписана от представител на купувача, тя служи като доказателство за извършване на доставката и за възникване на задължението за плащане на цената на доставените стоки, предвид констатацията на вещото лице за осчетоводяването й от двете страни, за включването й от ответника в дневника за покупки и за упражнено от ответника право на приспадане на данъчен кредит въз основа на нея.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК : 1. Допустимо ли е въззивният съд при нередовна искова молба да даде указания за поправяне на нередовностите на същата, когато те касаят хипотезите на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК; 2. Допустимо ли е обстоятелствата, съставляващи фактическо основание на исковата претенция, да се посочват чрез препращане към приложени към исковата молба писмени доказателства; 3. Длъжен ли е в решението си въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях; 4. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства или части от тях, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 5. Допустимо ли е да се установява самостоятелно с всички доказателствени средства невярното съдържание на осчетоводена данъчна фактура, вписана в дневника за покупки и в месечната декларация по ЗДДС на оспорващата страна; Съставлява ли подобно осчетоводяване безусловно и неопровержимо постфактум признание за истинността на посочените по фактурата обстоятелства, което задължава съда да приеме, без оглед на другите доказателства, че отразената по фактурата стопанска операция е осъществена.
Първите два въпроса са свързани с доводите в касационната жалба за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради нередовност на исковата молба, с която е предявен искът с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ. Съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд е задължен да следи служебно за допустимостта на въззивното решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК и ако констатира вероятност решението да е недопустимо, следва да го допусне до касационен контрол за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК. В изпълнение на горните указания и след преценка на данните по делото настоящият състав на ВКС намира, че от същите не може да се направи обосновано предположение за недопустимост на въззивното решение. В подадената пред Пловдивски районен съд искова молба дружеството – ищец е изложило обстоятелствата, на които основава исковите си претенции, като е посочило, че претендира заплащане на непогасения остатък от цената на доставени млечни продукти по фактура № 8528/13.08.2012 г. В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания ищецът е конкретизирал исковата си претенция като е уточнил за кои видове и количества стоки, включени в съдържанието на фактурата, претендира плащане на сумата 11 938 лв. Направеното уточнение е дало основание на първоинстанционния съд, а впоследствие и на въззивния съд, да счетат исковата молба за редовна и отговаряща на изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК и да се произнесат по съществото на въведения с нея правен спор. Становището на касатора, че инстанциите по същество са се произнесли по нередовна искова молба, не предпоставя допускане на въззивното решение до касационен контрол, след като данните по делото не сочат на нередовност на исковата молба като основание за недопустимост на обжалваното решение. Поради отсъствие на данни за вероятна недопустимост на решението формулираните в п.1 и п.2 от изложението процесуални въпроси не могат да се приемат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК изключва необходимостта от обсъждане на твърденията в изложението за противоречие на въззивното решение със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивния съд при констатирана във въззивното производство нередовност на исковата молба и с практиката в определение от 27.03.2013 г. по гр. д. № 2297/2013 г. на Пернишки районен съд и определение от 03.09.2010 г. по гр. д. № 431/2010 г. на Смолянски окръжен съд, с които са върнати искови молби поради неотстраняване на нередовностите им по чл.127, ал.1, т.4 ГПК.
Касаторът е обяснил значението за изхода на делото на въпроса по п.3 с твърдения, че при разрешаване на спора въззивният съд не е обсъдил оборването на верността на фактурата като частен свидетелстващ документ, съдържанието на представената по делото стокова разписка от 13.08.2012 г., едностранния характер на фактурата, изготвена и подписана само от продавача, оплакването във въззивната жалба за игнориране от първоинстанционния съд на дадените от вещото лице обяснения относно счетоводния начин на коригиране на грешно съставена фактура чрез данъчно кредитно известие и заключението на счетоводната експертиза във връзка с другите доказателства по делото. С въпроса по п.3 е свързан и формулирания в п.4 въпрос дали съдът може да основе изводите си само на избрани от него доказателства или части от тях, без да ги обсъди в пълнота и да изложи съображения за отхвърлянето им. Разгледани в аспекта на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така поставените въпроси не могат да се определят като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да уважи иска по чл.327, ал.1 ТЗ, въззивният съд е приел, че доставката на стоките, за които се претендира плащане на цена, е доказана от заключението на счетоводната експертиза и от съставената по повод на нея данъчна фактура, която макар да е изготвена и подписана едностранно от продавача, е осчетоводена от ответника – купувач, включена е във водения от него дневник за покупки и въз основа на нея същият е ползвал данъчен кредит. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд очевидно е преценил фактурата за достоверна, а доставката на стоките – за доказана /реално извършена/, като по този начин е отговорил на доводите и оплакванията във въззивната жалба на настоящия касатор. Несъгласието на касатора с изводите за достоверност на фактурата и за доказаност на материализираната в съдържанието й доставка не е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол. Евентуалната необоснованост на тези изводи е от значение за правилността на въззивното решение, която според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК не е предмет на производството по чл.288 ГПК. В мотивите към въззивното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по иска с правно основание чл.327, ал.1 ГПК. Съпоставени със съдържанието на въззивната жалба, мотивите не сочат на отклонение от визираната в изложението задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС – т.19, решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., по въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички искания, доводи и възражения на страните в рамките на правомощията си на втора инстанция по съществото на правния спор. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулираните в п.3 и п.4 въпроси.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване и по петия въпрос в изложението, свързан с извода на въззивния съд относно правните последици от осчетоводяването на фактурата от купувача и ползването на данъчен кредит въз основа на нея. Въпросът инкорпорира в съдържанието си защитната теза на касатора, че поради липса на реално извършена доставка на стоки фактурата е документ с невярно съдържание, поради което включването й в счетоводните му книги и ползването на данъчен кредит по ЗДДС не съставляват доказателство за дължимост на претендираната с иска по чл.327, ал.1 ТЗ цена. С оглед извода на въззивния съд за доказаност на доставката поставеният въпрос не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е насочен към проверка на правилността на въззивното решение, която не може да бъде преценявана в стадия на производството по чл.288 ГПК.
Дори да се приеме, че въпросът по п.5 отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. При действието на чл.290 ГПК е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, имаща задължителен характер за долустоящите съдилища, по въпроса за доказателственото значение на осчетоводената от купувача фактура, въз основа на която е ползван данъчен кредит, относно сключването на договора за търговска продажба на стоки и възникването на задължение за плащане на цената на закупените стоки. В решение по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 47/2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че поради неформалния характер на договора за търговска продажба преценката за сключването му не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на съставената по повод на него фактура, а трябва да се направи с оглед на всички доказателства по делото, включително и на тези за предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, каквито са вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея. В много други решения по чл.290 ГПК – напр. решение № 46/23.07.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 44/31.03.2009 г. по т. д. № 447/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 252/01.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на І т. о., Върховният касационен съд е изразил становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката – вид на закупената стока, стойност и начин на плащане, имена на купувача и продавача, време и място на сключване на продажбата; Ако фактурата не съдържа някои от необходимите реквизити, в т. ч. и подпис на купувача, или ако е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото, включително с поведението на оспорващата страна във връзка с вписване на фактурата в дневниците за покупки и за продажби, отразяването на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит; във всички случаи вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея следва да се разглеждат като недвусмислено извънсъдебно признание на длъжника за съществуването на отразеното в съдържанието й задължение. Посочената задължителна практика се споделя напълно от настоящия състав на ВКС и доколкото същата не се нуждае от промяна или от осъвременяване съобразно указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Задължителната практика на ВКС е съобразена от въззивния съд, поради което не е налице и основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 2199/2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на сумата 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, чието уговаряне и заплащане в брой е удостоверено в договор за правна защита и съдействие от 13.02.2015 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1914 от 12.11.2014 г., постановено по в. гр. д. № 2199/2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление с В., обл. Г., сумата 500 лв. – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :