О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 134
гр. София, 27.02.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2590/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място], срещу въззивно решение № 162 от 19.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 156/2017 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 62 от 31.03.2017 г. по т. д. № 178/2016 г. на Плевенски окръжен съд, с което [община] е осъдена на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД във вр. с чл.649, ал.2 ТЗ да заплати на [фирма] /н./ – [населено място], сумата 114 257.82 лв., получена на отпаднало основание за периода 01.04.2010 г. – 15.11.2010 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 12.10.2016 г. до окончателното плащане и разноски по делото, и е присъдена държавна такса в полза на Окръжен съд – Плевен в размер на 4 476 лв.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради което се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че разгледаният от инстанциите по същество осъдителен иск е недопустим и че същият е предявен от синдика на [фирма] /н./, който е упълномощил с права за процесуално представителство по делото адвокат, участващ като кредитор в производството по несъстоятелност на дружеството. Неправилността на решението е аргументирана с оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила при произнасянето по подадената от касатора въззивна жалба и за необоснованост и противоречие с материалния закон на изводите на въззивния съд за осъществяване на фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване е посочено произнасянето от въззивния съд по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 136/02.10.2010 г. по т. д. № 242/2010 г. на І т. о., решение № 122/13.09.2016 г. по гр. д. № 5533/2015 г. на ІV г. о., решение № 460/27.05.2010 г. по гр. д. № 768/2009 г. на І г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и решение № 94/28.03.2012 г. по гр. д. № 701/2011 г. на І г. о. : „Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, наведени в самата въззивна жалба от жалбоподателя – въззивник”.
Ответникът по касация [фирма] /н./ – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 12.10.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 178/2016 г. е образувано пред Плевенски окръжен съд по предявен от синдика на [фирма] /н./ К. И. против [община] осъдителен иск за заплащане на сумата 120 000 лв. Според твърденията в исковата молба, посочената сума е получена от общината – ответник на основание сключен договор от 26.02.2010 г. за учредяване на вещно право на ползване върху недвижим имот на дружеството – ищец в [населено място], който е обявен за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл.647, ал.1, т.6 ТЗ с влязло в сила решение по т. д. № 44/2015 г. на Ловешки окръжен съд; Сумата е формирана като сбор от реализирани през периода 01.04.2010 г. – 15.11.2010 г. приходи от услуги, предоставени в имота, обект на учреденото с договора право на ползване. В хода на първоинстанционното производство е допуснато намаление на размера на иска от 120 000 лв. на 114 257.82 лв.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД във вр. с чл.649, ал.2 ТЗ и след като е приел същия за основателен, е осъдил [община] да заплати на [фирма] /н./ претендираната сума от 114 257.82 лв.
Сезиран с въззивна жалба от [община], Великотърновски апелативен съд е потвърдил осъдителното решение на първоинстанционния съд.
Въззивният съд не е възприел доводите във въззивната жалба на ответника за недопустимост на иска. Изложил е съображения, че искът е предявен за попълване на масата на несъстоятелността на [фирма] /н./ и е обусловен от уважаването на иска с правно основание чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, с който договорът за учредяване право на ползване върху собствен на дружеството недвижим имот е обявен за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността. Изразил е становище, че дружеството в несъстоятелност – чрез синдика, е процесуално легитимирано да иска връщане в масата на несъстоятелността на получените от ответника приходи въз основа на обявения за недействителен договор, както и че въпросът дали получените приходи са обект на договора е от значение за основателността, а не за допустимостта на иска.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че обявената на основание чл.647, ал.1, т.6 ТЗ относителна недействителност на договора от 26.02.2010 г. има обратно действие към момента на извършване на разпореждането с вещното право на ползване и че съдебното решение, с което е уважен конститутивният иск по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, е юридическият факт, пораждащ задължение за ответника да върне полученото въз основа на обявения за недействителен договор. Възражението на ответника, че в отношенията между страните сделката остава действителна и след успешното провеждане на иска по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, е преценено от съда като неоснователно от гледна точка на правото на дружеството в несъстоятелност да реализира правата си, предмет на обусловения осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. За неоснователен е счетен и довода във въззивната жалба, че в качеството на съсобственик на имота, върху който е учредено вещно право на ползване от другия съсобственик [фирма], [община] е имала право да получи всички приходи от имота на основание чл.56 ЗС. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.56 ЗС очертава правомощията на носителя на правото на ползване, но в обем, съответен на учреденото право на ползване, и доколкото обявената относителна недействителност води до възстановяване на правното положение преди сключване на договора, за времето от 26.02.2010 г. /датата на сключване на договора/ до 18.11.2010 г. /датата, на която [община] е придобила правото на собственост върху целия имот по силата на постановление за възлагане в рамките на изпълнително дело/ ответникът няма право да задържи доходите, получени на основание договора за учредяване право на ползване. Въззивният съд не е възприел тезата на ответника, че в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД подлежат на възстановяване разменените насрещни престации по договора, какъвто характер нямат приходите от ползването на имота. С аргумент, че вещното право на ползване върху чужд имот инкорпорира и правото на ползувателя да получава добивите от вещта, съдът е направил извод, че „връщане на даденото” по смисъла на закона включва съответно и добивите, получени от общината на основание учреденото право на ползване. Като е съобразил заключението на счетоводната експертиза, според което реализираните от ответника приходи от услуги и наеми в имота през исковия период, изчислени съразмерно на учреденото от ищеца право на ползване, възлизат на 114 257.82 лв., въззивният съд е преценил, че искът е доказан и основателен за целия претендиран размер.
В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК Великотърновски апелативен съд се е произнесъл и по оплакванията на ответника – жалбоподател срещу изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на заявеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане със сумата 405 330 лв., представляваща вземане на [община] към [фирма] /н./ по споразумения от 26.02.2010 г., 02.06.2010 г. и 02.07.2010 г. След като е взел предвид твърдението на процесуалния представител на общината, че активното вземане, с което се прави прихващане, не е включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на ищеца, и е съобразил разпоредбата на чл.645, ал.2 ТЗ, изискваща изявлението за прихващане да се отправи до синдика, който е оправомощен да прецени дали са налице предпоставките за компенсиране на насрещните вземания, въззивният съд е достигнал до извод, аналогичен на направения от първата инстанция – че възражението за прихващане е неоснователно и не може да породи целения правопогасяващ ефект срещу претенцията на ищеца по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В касационната жалба касаторът се е позовал на недопустимост на решението, за която Върховният касационен съд е задължен да следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК. От данните по делото обаче не може да се направи предположение за недопустимост на решението. С решението е разгледан осъдителен иск, квалифициран с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, чието предявяване е обусловено от успешното провеждане на иск по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ и от обявяването за относително недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] /н./ – [населено място] договор за учредяване на вещно право на ползване върху собствен на дружеството недвижим имот. Искът е предявен от синдика като представител на дружеството в производство по несъстоятелност, съгласно чл.658, ал.1 ТЗ и чл.649, ал.2 ТЗ, след влизане в сила на решението за уважаване на иска по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ /за който се отнася преклузивният срок по чл.649, ал.1 ТЗ/. Първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са се произнесли по така предявения иск, който е процесуално допустим и няма основания да се предполага, че постановените по повод на него решения са недопустими. Д. на касатора, че в производството за разглеждане на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД синдикът е упълномощил като процесуален представител лице, което има качеството на кредитор на дружеството, е относим към правилността на въззивното решение, а не към неговата допустимост. Предвид изложеното, не се налага процесуалната допустимост на решението да се проверява по реда на чл.290 ГПК.
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано по отношение на въпроса дали въззивният съд следва да обсъди всички наведени във въззивната жалба възражения на обжалващата страна. Поставеният въпрос е значим за делото, но не е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на ответника – касатор, имащи значение за допустимостта и за основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. В мотивите към решението е даден отговор на направените в жалбата възражения и доводи и са изложени подробни съображения за тяхната неоснователност. Произнасяйки се по възраженията и доводите в жалбата, с която е бил сезиран, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС по повдигнатия процесуалноправен въпрос, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено ненадлежно с твърдение, че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона”, и не е аргументирано, с оглед на което не следва да се обсъжда.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 156/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 4 578 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 04.10.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 162 от 19.07.2017 г., постановено по в. т. д. № 156/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], пл. „В.” № 2, да заплати на [фирма] /н./ с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 4 578 лв. /четири хиляди петстотин седемдесет и осем лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :