О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
гр. София, 04.06. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 847/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 476 от 28.12.2017 г., постановено по в. ч. т. д. № 343/2017 г. на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено определение № 1035 от 24.10.2017 г. по т. д. № 533/2016 г. на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното определение е прекратено производството по т. д. № 533/2016 г. поради недопустимост на предявените от [фирма] против [фирма] искове за установяване, че вземанията на [фирма] по договори за кредит, обезпечени частично с ипотеки, са погасени чрез плащане от трето лице, и като последица за заличаване на ипотеките, алтернативно – за установяване недействителност на ипотечните сделки поради липса на съгласие и на представителна власт за пълномощника по сделките.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане същото да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника [фирма] – [населено място], който изразява становище за недопускане на определението до касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.), намира следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 533/2016 г. е образувано пред Окръжен съд – Бургас по искова молба на [фирма]. В обстоятелствената част на молбата са изложени твърдения, че между [фирма] и [фирма] е сключен договор за банков кредит, обезпечен частично с договорни ипотеки върху недвижими имоти на дружеството; имотите са апортирани в капитала на [фирма]; апортната сделка е обявена за относително недействителна спрямо [фирма] по реда на чл.135 ЗЗД; третото лице [фирма] извършило плащания, с които погасило частично дълга на [фирма] към банката. Въз основа на посочените твърдения е формулиран петитум да се признае за установено по отношение на [фирма], че сумите, за които са учредени ипотеките, са погасени и като последица от това да се постанови заличаване на вписаните договорни ипотеки, алтернативно – да се прогласи недействителността на договорите за ипотека поради липса на съгласие и на представителна власт на лицето Н. З., действала като пълномощник на [фирма] при сключване на ипотечните сделки. В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания по чл.129, ал.2 ГПК ищецът е конкретизирал исковата молба в смисъл, че предявява иск за установяване, че част от вземанията на [фирма] по договор за банков кредит № 2544/10.09.2008 г., обезпечен с договорни ипотеки, са погасени чрез плащане от трето лице – собственик на ипотекираните имоти ( [фирма]). С молбата – уточнение по чл.129 ГПК ищецът е заявил, че не поддържа иска за прогласяване недействителност на договорите за ипотека.
С определение № 1035 от 24.10.2017 г. Окръжен съд – Бургас е прекратил производството по т. д. № 533/2016 г., след като е приел, че е сезиран с недопустим иск за установяване на факт – фактът на плащане на сумите по договора за кредит от трето лице, което не е страна по делото.
Сезиран с частна жалба от ищеца [фирма], Апелативен съд – Б. е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е потвърдил прекратителното определение на Окръжен съд – Бургас. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че е предявен недопустим иск за установяване факта на плащане на сумите по договора за банков кредит от трето неучастващо в делото лице, който не попада в хипотезата на чл.124, ал.4 ГПК. Въззивният съд е съобразил успешно проведения от [фирма] иск по чл.135 ЗЗД, по повод на който е обявен за относително недействителен спрямо банката – кредитор учреденият от [фирма] в полза на [фирма] апорт на имотите, обект на ипотечните сделки. Преценил е, че с оглед резултата от воденето на иска по чл.135 ЗЗД ищецът е следвало да предяви иск за установяване на права, а не на факти с последица заличаване на ипотеките. Като самостоятелен аргумент за потвърждаване на първоинстанционното определение въззивният съд е посочил и обстоятелството, че третото лице [фирма] е предявило правата си срещу [фирма] и [фирма] в друг висящ процес – т. д. № 549/2014 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в който ищецът [фирма] има възможност да защити правата си.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Длъжен ли е въззивният съд да предостави точни указания на ищеца във връзка с обосноваването на активната му процесуална легитимация, респ. на правния му интерес от водене на иска; 2. В кръга на служебното начало ли е извличането от съда на претенцията на ищеца от изложените обстоятелства в исковата молба; 3. Когато предявеният иск не отговаря на всички процесуални предпоставки за неговата допустимост следва ли въззивната инстанция да остави без движение исковата молба и да даде срок за отстраняване на констатираната нередовност като укаже последиците от неизпълнение на тези указания; 4. Допустим ли е отрицателно установителен иск, предявен от длъжника по обезпеченото вземане, за несъществуването му, съдържащ искане в случай, че се установи факта на погасяване на вземането на кредитора, да бъдат заличени и наложените обезпечения; 5. Има ли интерес длъжникът да установи факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, а именно, че с факта на погасяване на определена парична сума са се погасили ипотечните права на кредитора му”. За първите три въпроса се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 341/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а за четвъртия и петия въпрос – че разрешаването им от въззивния съд противоречи на практиката в решение № 431/08.11.2011 г. по гр. д. № 1759/2010 г. на ВКС, ІV г. о. По отношение на всички въпроси се сочи бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа очевидна неправилност на обжалваното определение – чл.280, ал.2 ГПК.
Въпросите по п.1 – п.3 от изложението не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващия извод на съда за недопустимост на предявения по делото иск. Въззивният съд не е констатирал нередовност на исковата молба, която да налага предприемане на процесуални действия по чл.129 ГПК с цел уточняване на активната процесуална легитимация на ищеца, правния интерес от водене на иска и съдържанието на търсената защита. Исковата молба е уточнена от ищеца – частен жалбоподател в производството пред първоинстанционния съд и въззивният съд е преценил, че съдържащите се в нея фактически твърдения и петитум са достатъчни, за да бъде направен извод за недопустимост на иска. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационно обжалване и не следва да се обсъждат поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Въпросът по п.4 е от значение за правилността на обжалваното определение и с оглед задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол не е осъществено и по отношение на петия въпрос от изложението – за правния интерес на длъжника да установи факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, и конкретно, че с факта на погасяване на определена парична сума са се погасили ипотечните права на кредитора му. Въззивният съд не е обсъждал правния интерес от водене на иска и не е излагал мотиви за липса на правен интерес. Недопустимостта на иска е мотивирана с разпоредбата на чл.124, ал.4 ГПК, ограничаваща предявяването на самостоятелен иск за установяване на факти с правно значение само в изрично предвидените със закон случаи. Несъмнено фактът на плащане на обезпеченото с ипотека вземане не е от категорията факти с правно значение, за които законът предвижда възможност да бъдат установявани със самостоятелен иск, и с оглед на това съдът е счел иска за недопустим. В практиката на ВКС, израз на която е и представеното от касатора решение № 431/08.11.2011 г. по гр. д. № 1759/2010 г. на ВКС, ІV г. о., е възприето разрешението, че във всички случаи, когато кредиторът оспорва погасяването на обезпеченото с ипотека вземане, длъжникът има правен интерес да предяви иск за установяване погасяването /несъществуването/ на ипотечното право, за да бъде заличена вписаната ипотека въз основа на влязлото в сила решение. В конкретния случай обаче ищецът – частен жалбоподател е предявил иск за установяване факта на плащане на обезпеченото с ипотека задължение, като и след дадените от първоинстанционния съд указания за прецизиране на петитума на исковата молба е продължил да поддържа, че с предявения иск цели да установи, че вземането на банката е погасено чрез плащане от трето лице. При така очертания предмет на търсената защита не би могло да се приеме, че въззивният съд е разрешил въпроса за допустимостта на иска в противоречие с практиката в цитираното съдебно решение. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по поставения въпрос изключва приложимостта на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което частният жалбоподател се е позовал бланкетно.
Дори да се приеме, че въпросите по п.4 и п.5 са от значение за изхода на делото и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне, доколкото прекратяването на делото не е обусловено единствено от извода, че е предявен недопустим иск за установяване на факт с правно значение. За да потвърди прекратителното определение на първата инстанция, въззивният съд е формирал и друг самостоятелен извод – че ищецът може да защити правата си, произтичащи от погасяването на вземането, в производството по предявения от третото лице иск за несъществуване на ипотечното право на кредитора, в което участват всички страни по спорното правоотношение – кредиторът, длъжникът и третото лице, извършило плащането. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос във връзка с този извод, а при неговото наличие касационното разглеждане на въпросите дали е допустим иск на длъжника за несъществуване на обезпечено с ипотека вземане и дали длъжникът има интерес от воденето на такъв иск с оглед последващото заличаване на ипотеката не би довело до промяна в резултата от делото, постановен с обжалваното определение.
Частният жалбоподател се е позовал на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, без да изложи съображения в какво се изразява очевидната неправилност на обжалваното определение. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със З., обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК, представляваща основание за касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища решения. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. В рамките на правомощията си за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не констатира обжалваното определение да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 343/2017 г. на Апелативен съд – Б..
Разноски не са претендирани от ответника по частната жалба и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 476 от 28.12.2017 г., постановено по в. ч. т. д. № 343/2017 г. на Апелативен съд – Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :