О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 624
гр. София, 02.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1077/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. – британски гражданин, чрез неговия пълномощник адв. С. Й., срещу решение № 2231 от 31.10.2017 г., постановено по т. д. № 3440/2017 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 20.05.2015 г. по т. д. № 4606/2012 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. К. против „Омегабилд” ЕООД и „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност) иск по чл.694 ТЗ за установяване несъществуването на прието в производството по несъстоятелност на „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност) вземане на „Омегабилд” ЕООД в размер на 1 582 003.61 лв. и са присъдени държавна такса и разноски по делото. Решението на въззивния съд е постановено при участие на синдика на „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност) Д. Г..
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че в нарушение на материалния и на процесуалния закон въззивният съд е признал за съществуващо вземане на ответника „Омегабилд” ЕООД, произтичащо от правопораждащи факти, различни от твърдените в исковата молба и посочени като източник на вземането при неговото предявяване в производството по несъстоятелност. Навежда оплаквания за неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото, довела до необоснован извод на съда за възникване на вземането и за неговото съществуване в претендирания от кредитора размер.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и че с него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в определение № 728/30.07.2012 г. по ч. т. д. № 474/2012 г. на ІІ т. о. и в определение № 706/23.07.2012 г. по ч. т. д. № 453/2012 г. на ІІ т. о. по следните значими за изхода на делото въпроси : „1. Следва ли да бъде отхвърлен отрицателен установителен иск, респективно положителен установителен иск, когато е налице несъвпадане между предмета на иска по чл.694 от ТЗ и предявеното в производството по несъстоятелност вземане, индивидуализирано по своето основание, размер, привилегии и т. н.; 2. Налице ли е несъвпадане между вземането, предмет на производството по чл.694 ТЗ, и вземането, предявено в производството по несъстоятелност, ако в едното производство (по чл.685 и чл.692 от ТЗ) кредиторът е посочил едни правопораждащи факти на вземането си, а в другото производство (по чл.694 от ТЗ) съдът отхвърля предявения отрицателен установителен иск, респективно уважава предявения положителен установителен иск, на основание други правопораждащи факти, различни от релевираните от кредитора; 3. Допустимо ли е решение на съда, съобразно което не е налице пълна идентичност между правопораждащите факти на предявеното от кредитора вземане, на предмета на иска по чл.694 от ТЗ и тези, въз основа на които съдът е отхвърлил отрицателен установителен иск, респективно е уважил положителен установителен иск”.
Ответникът по касация „Омегабилд” ЕООД – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 16.03.2018 г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозирано становище от синдика на „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност) – Д. И. Г., който изразява становище за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за основателност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. К. против „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност) и „Омегабилд” ЕООД отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ за несъществуване на вземане на „Омегабилд” ЕООД в размер на 1 582 003.61 лв. към „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност), включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (в несъстоятелност) с определение по чл.690 ТЗ, Софийски апелативен съд е приел, че в хода на производството за разглеждане на иска ответникът „Омегабилд” ЕООД е доказал възникването на вземането си и съществуването му в отразения в списъка размер.
Въззивният съд е констатирал, че според определението по чл.690 ТЗ, оспорваното от ищеца М. К. (кредитор на длъжника от одобрения списък по чл.685 ТЗ) вземане на ответника „Омегабилд” ЕООД представлява незаплатено възнаграждение за извършени СМР по договор за строителство от 28.05.2007 г. Съобразявайки въведения при предявяване на вземането правопораждащ факт, съдът е посочил в мотивите си, че от значение за основателността на иска е доказването на валидно сключен между двамата ответници договор за строителство и дължимостта на сумата 1 582 003.61 лв. като възнаграждение за извършени в изпълнение на договора и приети по надлежния ред СМР. Във връзка с доказването на договорното правоотношение въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че с определение от 28.02.2014 г. първоинстанционният съд е изключил от доказателствата по делото представения от ответника „Омегабилд” ЕООД договор за строителство от 28.05.2007 г. с допълнително споразумение и анекс към него поради непредставяне на поисканите от ищеца оригинали. Независимо от това е счел, че с оглед неформалния характер на договора за изработка не съществува пречка неговото сключване и изпълнение да се установяват с други ангажирани от ответниците доказателства.
В първоинстанционното производство ответникът – кредитор е представил като доказателства за установяване на вземането си 2 бр. протоколи за извършени от него и приети от ответника – длъжник (възложител по договора за строителство) СМР – протокол № 3/28.07.2008 г. и протокол № 4/25.11.2008 г., и приложени към тях 2 бр. фактури за дължимото възнаграждение на изпълнителя. Протоколите и фактурите са приети от първоинстанционния съд и не са изключени от доказателствата по делото, но предвид оспорването им от ищеца са допуснати съдебнотехническа и съдебносчетоводна експертизи за установяване на достоверната им дата и на обективираните в съдържанието им факти.
Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебнотехническата експертиза и кореспондиращите с него свидетелски показания и въз основа на същите е приел за установено, че : По възлагане на „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД ответникът „Омегабилд” ЕООД е изградил със свои материали и работна ръка в груб строеж блок А и блок Б на жилищна сграда в [населено място], м. „А.”. Действителната пазарна стойност на изпълнените СМР към датата на огледа от вещото лице възлиза на 3 265 875 лв. За изпълнените СМР са съставени актове обр.12, които са подписани от представители на възложителя и изпълнителя, като на място е констатирано изпълнението на всички вписани в актовете видове и количества СМР.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е установил, че : В периода м. юни 2007 г. – м. ноември 2011 г. между дружествата – ответници са издадени фактури на обща стойност 9 480 935 лв. за извършени СМР на обекта в [населено място], м. „А.”; Всички фактури са осчетоводени надлежно от двете дружества, включени са в дневниците им за продажби по ЗДДС и са отразени в годишните им счетоводни отчети за 2007 г., 2008 г. и 2009 г.; По всички фактури са извършвани плащания, като е останал незаплатен остатък от 1 582 003.61 лв., формиран от неплатено възнаграждение за извършени СМР по двете фактури от 28.07.2008 г. и от 26.11.2008 г., представени от ответника „Омегабилд” ЕООД като приложение към протоколи № 3 и № 4 за извършени и подлежащи на заплащане към 28.07.2008 г. и към 25.11.2008 г. строителни работи. При анализа на заключението е акцентирано върху констатацията на вещото лице, че по първата фактура ответникът е извършил частично плащане на стойност 1 840 570 лв. С оглед данните в заключението съдът е приел, че фактурите са автентични и че отразените в съдържанието им факти са се осъществили.
След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, аналогичен на направения от първоинстанционния съд – че ответникът „Омегабилд” ЕООД има непогасено вземане към ответника „Сиатъл Ски Кънстракшън” ООД (н.) в размер на сумата 1 582 003.61 лв., представляваща назаплатено възнаграждение за реално извършени и приети СМР по неформален договор за строителство на обекти в [населено място]. Въззивният съд е приел, че отсъствието на формален писмен договор за изработка не е основание да се отрече спорното вземане, след като ответникът – кредитор е провел успешно доказване относно възникването на правоотношение по неформален договор за изработка, изпълнението на договора и съществуването на вземане към ответника – възложител за възнаграждение за извършените работи с параметрите, отразени в определението по чл.690 ТЗ. Относно цената на извършените СМР съдът е посочил, че тя следва да се счита за договорена от страните в размера, по който са остойностени работите в двустранно подписаните протоколи за приемане на изпълнението.
За неоснователни въззивният съд е намерил доводите на ищеца за нищожност на договора за строителство поради неговата симулативност. Изложил е съображения, че макар ответниците да са свързани лица по смисъла на пар.1, т.1 ДР на ТЗ, законът не въвежда забрана за сключване на договор за изработка между свързани лица и за заплащане цената на изработката. Изразил е и становище, че евентуалната разлика в стойността на предоставената и на получената от несъстоятелния длъжник престация по договора, на която се е позовал ищецът, не прави договора нищожен, а би могла да бъде основание за обявяване на договора за относително недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността, какъвто иск не е предявяван по делото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Формулираните във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси са относими към предмета на спора по иск с правно основание чл.694 ТЗ, но не са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изведени от тезата на касатора, че с обжалваното решение въззивният съд е уважил отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ за съществуване на вземане към длъжник в производство по несъстоятелност, различно по съдържание от вземането, което кредиторът – ответник е предявил в производството по несъстоятелност и което е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания. Така поддържаната теза не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и с обективираните в тях решаващи изводи на въззивния съд, с които е обосновано потвърждаването на решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от касатора отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ. Макар първоинстанционният съд да е изключил от доказателствата по делото писменият договор за изработка, посочен от ответника – кредитор като източник на спорното вземане при неговото предявяване в производството по несъстоятелност, въззивният съд е приел, че в хода на производството по чл.694 ТЗ са събрани достатъчно доказателства, с които по несъмнен начин е установено възникването на договорното правоотношение и на произтичащото от него вземане на кредитора. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е приел наличие на пълна идентичност между правопораждащите факти, посочени от кредитора при предявяване на вземането в производството по несъстоятелност, и вземането, предмет на спора по иска с правно основание чл.694 ТЗ. Нещо повече – съдът е изложил съображения, че липсата на формален писмен договор за изработка не е пречка да се признае вземането за съществуващо, след като в хода на исковото производство кредиторът е доказал с всички допустими от процесуалния закон доказателства и доказателствени средства възникването на договорното правоотношение с параметри, идентични на твърдените при предявяване на вземането, както и съществуването на самото вземане в размера, отразен в определението по чл.690 ТЗ, респ. в списъка на приетите вземания. Предвид решаващите изводи на въззивния съд, поставените от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
По отношение на въпросите от изложението не е изпълнена и допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС в постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определения по ч. т. д. № 474/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и по ч. т. д. № 453/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., в които е възприето разрешението, че : Предмет на установяване с иска по чл.694, ал.1 ТЗ е вземането на кредитора, което е предявено по реда и в сроковете по чл.685 и чл.688 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника, като допустимостта на иска предпоставя пълна идентичност между предявеното вземане и вземането, предмет на установяване по реда на чл.694 ТЗ; От значение за тази идентичност са индивидуализиращите вземането белези – юридически факти, определящи неговото основание, размер, период (за периодичните вземания) и т. н., но не и посочената от ищеца правна квалификация, включително относно произхода на вземането, която не обвързва съда. Констатираното съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на постановеното от Софийски апелативен съд решение.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция от мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е посочил, че въззивното решение е очевидно неправилно, но не е обосновал очевидната неправилност с относими към основанието по чл.280, ал.2 ГПК съображения. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и поради това не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 3440/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не са претендирани от касаторите – ответници и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2231 от 31.10.2017 г., постановено по т. д. № 3440/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :