О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
С., 30.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2414/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. Ч. и И. З. Ч. – чрез процесуалния им представител адв. Петя К., срещу въззивно решение № 646 от 07.04.2014 г., постановено по гр. д. № 4297/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2588 от 09.04.2013 г. по гр. д. № 9690/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Т. И. Ч. и И. З. Ч. против [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на И. И. Ч., настъпила при ПТП на 07.04.2007 г., за разликите над сумите 40 000 лв. до претендираните по 140 000 лв., и след отмяна на първоинстанционното решение в останалата обжалвана част са отхвърлени исковете по чл.226, ал.1 КЗ и за присъдените от първата инстанция суми в размер на по 40 000 лв., като ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски по чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК в размер на 4 100 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторите поддържат, че поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата относно механизма на реализиране на произшествието въззивният съд е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи за отсъствие на виновно и противоправно поведение на застрахования водач, релевантно за ангажиране на отговорността на ответника – застраховател по чл.226, ал.1 КЗ.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с решението въззивният съд е приложил неправилно процесуалния и материалния закон и се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС и с практиката на други съдилища и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 25.07.2014 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предявените срещу [фирма] преки искове по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения в размер на по 140 000 лв. за неимуществени вреди по повод на пътно – транспортно произшествие от 07.04.2007 г. са неоснователни, тъй като в хода на делото не е доказано противоправно поведение на участвалия в произшествието водач С. Д. С., застрахован със задължителна застраховка „Гражданска отговорност [фирма] А. България” АД, което да се намира в причинно – следствена връзка с настъпването на произшествието и с причинената при него смърт на сина на ищците И. Ч..
При изграждане на извода за липса на противоправност в поведението на водача въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства и заключенията на съдебната автотехническа експертиза, с помощта на които е изяснен механизма на произшествието. След преценка на доказателствата и на заключенията съдът е приел за установено, че водачът С. С. е управлявал автомобила си със скорост около 10 км/ч, навлязъл е в кръстовище и е предприел десен завой, в който момент е настъпило съприкосновение с управлявания от пострадалия И. Ч. мотоциклет, движещ се насрещно със скорост около 85 км/ч в лентата за движение, предназначена за завиващия автомобил. Като е съобразил скоростта на движение на автомобила и обстоятелствата, че водачът на автомобила е могъл да възприеме движението на мотоциклета в своята лента едва при започналото навлизане в кръстовището, не и в по-ранен момент, и че непосредствено след възприемане на възникналата опасност на пътя водачът е предприел незабавно спиране на автомобила, съдът е направил извод, че водачът не е нарушил разпоредбите на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП и чл.25, ал.1 ЗДвП. Съдът не е възприел мнението на вещите лица, че при извършване на определени действия или при движение с друга скорост водачът на автомобила би могъл да избегне произшествието, като е изложил аргументи, че преценката дали водачът е нарушил правилата за движение следва да се извършва с оглед на конкретната фактическа обстановка към момента на настъпване на произшествието, която в случая не сочи на неизпълнение на произтичащи от ЗДвП задължения. Изразил е становище, че водачът на автомобила не е имал задължение да съобразява и дори да предполага, че предприемайки правомерна маневра по завиване на дясно, в лентата му да движение ще се движи мотоциклетистът Ч.. В тази насока съдът е посочил, че управлението на мотоциклета в населено място със скорост 85 км/ч в лентата за насрещно движение представлява нарушение на правилата по чл.21, ал.1 ЗДвП, чл.20, ал.2 ЗДвП и чл.16, ал.1 ЗДвП и че именно то е довело до настъпване на произшествието, съответно до смъртта на мотоциклетиста.
Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищците, че водачът на лекия автомобил е нарушил разпоредбата на чл.48 ЗДвП като е отнел предимството на мотоциклетиста при навлизане в кръстовището. Изложил е съображения, че при установения по делото механизъм на произшествието разпоредбата на чл.48 ЗДвП е неприложима, тъй като урежда поредността за преминаване на превозни средства през кръстовище в случаите, когато посоките им на движение се пресичат и между тях възниква конфликтна точка, докато в конкретния случай лекият автомобил и мотоциклетът не биха имали пресечна точка, изискваща осигуряване на предимство, ако мотоциклетът се е движил в предназначената за него лента, а не насрещно в лентата за движение на автомобила.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В п.І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са въвели твърдения, че въззивният съд е приложил неправилно процесуалния закон и се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос като е обосновал крайните си изводи само с избрани от него доказателства, което налага да се даде отговор на следните въпроси : „1. Какво доказателствено значение за вината и противоправността на деянието има влязлото в сила определение на съда, с което е отменено постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и съдът е решил, че в резултат на „обективно, всестранно и пълно разследване” и напълно изяснена фактическа обстановка се доказва по един категоричен и несъмнен начин, че застрахованият водач е извършил нарушения на правилата за движение, които са в пряка причинна връзка със смъртта на пострадалия; 2. Окончателният съдебен акт, представляващ определение на съда, в което са установени за доказани вина и противоправност, има ли значение за гражданския съд във връзка с разпоредбата на чл.413 НПК и има ли значение обстоятелството, че прокурорът не е изпълнил указанията в отменителното определение на съда; 3. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди други доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; Може ли съдът при обсъждане на дадено доказателство – в случая А., да обсъди и приеме част от заключението, а друга част да игнорира напълно, без да изложи мотиви защо приема само част от заключението.”. За въпросите по п.1 и п.2 се поддържа бланкетно, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за въпросите по п.3 – че са разрешени в противоречие с практиката в определение № 26/26.01.2009 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр. д. 677/2001 г. на ВКС, І г. о.
Първите два въпроса са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е взел предвид определение по ВЧНД № 38/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, с което съдът е отменил постановление на прокурор при Окръжна прокуратура – Стара З. за прекратяване на наказателното производство срещу водача С. С. и е върнал делото за доразследване с указания за внасяне на обвинителен акт, приемайки за доказано извършването на нарушения на правилата за движение, намиращи се в причинна връзка със смъртта на пострадалия мотоциклетист, а прокурорът не е изпълнил указанията на съда и отново е прекратил наказателното производство. Поставените въпроси не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не са обусловили отхвърлянето на исковете по чл.226, ал.1 КЗ. Отхвърлянето на исковете е резултат от решаващия извод на въззивния съд, че не е доказана противоправност в поведението на водача, която да се намира в причинна връзка с реализирането на произшествието и с настъпването на вредоносния резултат. В съответствие с разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК съдът е формирал този си извод въз основа на събраните в хода на делото доказателства и фактите, които е приел за установени от тях. С оглед принципа за непосредственост в гражданския процес въззивният съд не е бил обвързан от преценката на наказателния съд, постановил определението за отмяна на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство срещу водача, че противоправността на водача е установена от събраните в наказателното производство доказателства. Поради това, че е основал решаващите си изводи по спора само на събраните по гражданското дело доказателства, въззивният съд не е обсъждал какво е доказателственото значение на определението за вината и противоправността и какви са последиците от неизпълнението на указанията в него за внасяне на обвинителен акт срещу водача. След като решението не съдържа произнасяне по поставените въпроси, те не биха могли да се квалифицират като значими за изхода на делото в смисъла, изяснен с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на въпросите по п.1 и п.2 не е осъществена и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържана бланкетно от касаторите. Кои актове на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, е посочено ясно и точно в разпоредбите на чл.300 ГПК и чл.413 НПК. Съгласно чл.300 ГПК, гражданският съд е обвързан от влязлата в сила присъда относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съгласно чл.413, ал.2 и ал.3 НПК, влезлите в сила присъди и решения на наказателния съд, както и актовете на районния съд по глави двадесет и осма и двадесет и девета, са задължителни за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Определението по чл.243 НПК, с което наказателният съд осъществява съдебен контрол върху постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, не е сред актовете, на които законът придава задължителна за гражданския съд сила по въпросите за противоправността и вината на дееца. При наличие на ясна и пълна законова уредба по повдигнатите въпроси касационното им разглеждане няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросите по п.3 са поставени с обяснението, че въззивният съд не е възприел констатацията в заключението на автотехническата експертиза, подкрепена от показанията на свидетел по делото, че наличието на дървена ограда в близост до кръстовището не е възпрепятствала видимостта на водача и той е имал възможност да възприеме мотоциклетиста в по-ранен момент, като предотврати настъпването на произшествието. По същество тези въпроси са насочени към проверка на обосноваността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при преценката на експертните заключения. Преценката на доказателствата е израз на решаващата правораздавателна дейност на съда и допуснатите грешки при осъществяването й са от значение за правилността на обжалваното решение, както е указано в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Дори изводите на въззивния съд да са необосновани и фактическата обстановка да е установена неправилно, касационно обжалване на решението не би могло да се допусне, тъй като неправилността на въззивното решение не е основание за достъп до касационен контрол. Твърдението на касаторите за основаване на решението на произволно избрани от съда доказателства не кореспондира с данните по делото и с мотивите към решението, за да се приеме, че поставеният в този смисъл въпрос е релевантен за изхода на делото. Поради несъответствие на въпросите по п.3 с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат сочените допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване по въпросите, формулирани в п.ІІ от изложението : „1. Може ли да се изключи установеното в чл.48 ЗДвП предимство при преминаване в неурегулирано кръстовище на дясностоящия заради допуснато нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия; 2. Нарушението на правилата за движение от страна на имащия предимство пострадал води ли до загубване на законоустановеното му предимство; 3. Нарушен ли е материалния закон като така установеното в закона предимство, въведено с разпоредбата на чл.48 ЗДвП, се тълкува стеснително и се приема, че се отнася не за понятието „път”, така като е определено в пар.6, т.1 и т.8 -„кръстовище” /място на пресичане на пътища/ от ДР на ЗДвП, а само за понятието „пътна лента” и предимството се ограничава само до пътната лента, предназначена за движение на имащия предимство; Нарушен ли е материалния закон, когато установеното в ЗДвП предимство за движение по „път” /предвид даденото определение в пар.6, т.1 ЗДвП/ се прилага стеснително, само за движение по пътна лента; Установеното предимство на дясностоящия при преминаване през неурегулирано кръстовище с понятие пътна лента или с понятието кръстовище ли е свързано и за кое от тези понятия се отнася; 4. Различно ли е съдържанието на правото за предимство за преминаване през регулирано кръстовище и нерегулирано кръстовище и може ли едно и също деяние да е нарушение в регулирано кръстовище и да не е такова в нерегулирано, и в тази връзка може ли длъжният да осигури предимство на нерегулирано кръстовище да е нарушил правилата за движение при навлизане в кръстовището и отнемане на предимство – напр. на червен светофар, а ако отнемането на предимство е в нерегулирано кръстовище да не е нарушение на правилата за движение; 5. Допуснато ли е нарушение на материалния закон като за поведението на водачите при преминаване през кръстовище съдът прилага правна норма на раздел Х „Разминаване”, като в ЗДвП и ППЗДвП са установени изрични специални правни норми, уреждащи преминаване през кръстовище – при наличие на конкретна специална правна норма може ли да се прилага аналогична такава, но уреждаща друг тип специални отношения; 6. При навлизане на път с предимство длъжен ли е водачът да навлиза с такава скорост и да си осигури видимост към цялото платно за движение/а не само към конкретна пътна лента/, така, че да може да осигури законовоустановеното предимство и нарушена ли е разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП при навлизане със скорост, която не му дава възможност да си осигури видимост и предимство към цялото платно за движение и да спре, без да навлезе по платното за движение на имащите предимство; Нарушени ли са правилата за движение при навлизане по път с предимство без видимост към цялото платно за движение на имащите предимство; 7. Извършването на маневра „завой надясно”, без водачът да се убеди, че няма да създаде опасност за движението, без да се увери, че липсват препятствия или че е възможна тяхната поява на мястото, което ще заеме на платното за движение, представлява ли нарушение на материалния закон, предвид разпоредбата на чл.25 ЗДвП и правилно ли е оценил съдът поведението на водача, като намира, че за последния няма такова изискване; 8. Може ли водачът да се освободи от задължението си при навлизане по път с предимство да възприеме наличието на съществуваща на пътя опасност – приближаващ отдясно мотоциклетист – съществуваща на пътя; Фактът че мотоциклетистът се движи в лявата лента, променя ли задължението на водача да възприеме и да се съобрази с наличието на МПС, приближаващо отдясно.”.
Изброените въпроси не покриват съдържанието на понятието „материалноправен или процесуалноправен въпрос” по чл.280, ал.1 ГПК, изяснено подробно в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен, че се разминават с фактическите и правни изводи на въззивния съд относно механизма на реализиране на произшествието и поведението на участниците в него, въпросите отразяват субективната интерпретация на фактите по делото от страна на процесуалния представител на касаторите, която очевидно не съвпада с преценката на съда, намерила отражение в мотивите към обжалваното решение. Като цяло въпросите съдържат оплаквания за материална незаконосъобразност на обжалваното решение, което е видно и от аргумента, с който е обосновано подвеждането им под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК – „с постановеното решение съдът неправилно е приложил материалния закон и се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и са постановени в противоречие със съдебната практика и със закона”. В съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено подробно и ясно, че в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не извършва проверка на правилността на въззивното решение и че въпросите, които имат значение за правилността на решението, не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Проведено е ясно разграничение между специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат преценявани само в случай на допуснато касационно обжалване в стадия за осъществяване на касационния контрол по реда на чл.290 ГПК. Въпреки подробните разяснения в тълкувателното решение, касаторите са отъждествили общото основание по чл.280, ал.1 ГПК с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, което е достатъчно за недопускане на решението до касационно обжалване. Относимостта на поставените въпроси към релевантните за правилността на решението касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, а не към общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда твърденията на касаторите за разрешаване на повдигнатите въпроси в противоречие с практиката на ВКС по наказателни дела и за значимост на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Д. в изложението, че въззивният съд е нарушил материалния и процесуалния закон като не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба на касаторите във връзка с приложението на принципа за справедливост и определяне на обезщетения в справедлив размер, няма отношение към допускането на касационното обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че направеният от въззивния съд извод за неоснователност на исковете по чл.226, ал.1 КЗ изключва необходимостта от произнасяне по размера на претендираните с исковете обезщетения.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 4297/2013 г.
В зависимост от изхода на делото на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 4 537 лв., изчислено съгласно чл.9, ал.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 646 от 07.04.2014 г., постановено по гр. д. № 4297/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. И. Ч. с ЕГН [ЕГН] и И. З. Ч. с ЕГН [ЕГН] – двамата от [населено място], общ. Г., [улица], да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата 4 537 лв. /четири хиляди петстотин тридесет и седем лв./ – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :