О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
С., 17.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2451/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 226 от 14.04.2014 г. , постановено по в. т. д. № 156/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 256 от 27.12.2013 г. по т. д. № 220/2013 г. на Кърджалийски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] иск за съществуване на вземане за неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.17, ал.2 от договор за наем на недвижим имот от 30.12.2008 г. в размер на 16 623.75 лв., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 3661/2012 г. на Кърджалийски районен съд.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът определя като необоснован и незаконосъобразен извода на въззивния съд за нищожност на уговорената в договора за наем неустойка поради противоречие с добрите нрави. Навежда оплакване, че съдът неправилно е прогласил клаузата за неустойка за нищожна, ползвайки за критерий разпоредбата на чл.86 ЗЗД, и не е взел предвид релевантни за действителността на неустоечната клауза факти – пълното неизпълнение на поетото от ответника парично задължение, по повод на което е уговорена неустойката, продължителността на неизпълнението и липсата на предвидено обезпечение за задължението.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл неправилно и в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по следните значими за изхода на делото въпроси : 1. Нищожна ли е уговорената между търговци неустойка, когато е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, поради противоречие с добрите нрави; 2. При определяне на това дали е нищожна или не клаузата за неустойка следва ли за критерий да се взема разпоредбата на чл.86 ЗЗД.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на Кърджалийски окръжен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] иск за съществуване на парично вземане в размер на 16 623.75 лв., представляващо неустойка за забава по чл.17, ал.2 от сключен между страните договор за наем на недвижим имот от 30.12.2008 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, Пловдивски апелативен съд е приел, че вземането за неустойка не е възникнало, тъй като неустойката е уговорена в противоречие с добрите нрави и поради това е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
При формиране на извода за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд е изходил от задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно критериите, според които следва да се преценява дали уговорената в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, и момента, към който следва да се извърши тази преценка. Въззивният съд е съобразил, че неустойката по чл.17, ал.2 от договора е уговорена като санкция за забавено изпълнение на задълженията на ответника – наемател за плащане на наем и консумативни разноски и че нейният размер е 5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. На базата на тези обстоятелства съдът е преценил, че неустойката излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като договарянето й има за цел от една страна неоправдано обременяване на наемателя, а от друга – гарантиране на доход за наемодателя, несъобразен с евентуалните вреди от несвоевременното плащане на наема и на консумативните разноски от наемателя. Оттук е направен и извода, че уговорката за неустойка е нищожна, тъй като е несъвместима с принципите за справедливост и добросъвестност в търговските взаимоотношения, с принципа за предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на договарящите страни и с изискването за еквивалентност на насрещните престации. Като допълнителен аргумент за нищожността е посочено и обстоятелството, че размерът на неустойката е многократно по-висок от размера на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, която неизправният наемател би заплатил за същия период на неизпълнението като законова санкция за вредите, претърпени от наемодателя поради неплащане в срок на наема и на консумативните разноски.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Първият въпрос, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване – нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави неустойка, уговорена без краен предел и без фиксиран срок за начисляване, не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е признал клаузата за неустойка за нищожна поради това, че в договора за наем не са уговорени краен предел и фиксиран срок за начисляване на неустойката. След като липсата на уговорки относно крайния предел и срок за начисляване на неустойката не са били решаващи за формиране на извода за нищожност на неустоечната клауза, поставеният въпрос няма значение за изхода на делото и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Не е налице и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото от мотивите към въззивното решение е видно, че при постановяване на решението въззивният съд е съобразил указанието в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС, че неустойката, уговорена без краен предел или без фиксиран срок за начисляването й, не накърнява добрите нрави и не е нищожна на това основание.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на решението до касационен контрол по втория въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – дали разпоредбата на чл.86 ЗЗД следва да се взема предвид като критерий при преценката нищожна ли е уговорена между търговци неустойка. На този въпрос е даден отговор с цитираното тълкувателно решение – т.3, и отговорът е в смисъл, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави на клауза за неустойка в търговски договор се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като за примерен критерий се използва и съотношението между размера на предвидената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В конкретния случай въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.86 ЗЗД, за да обоснове извода си за нищожност на клаузата за неустойка поради очевидна несъразмерност между уговорената неустойка и предвидимите при сключване на договора вреди от несвоевременното плащане на наема и на консумативните разноски. Ползването на разпоредбата на чл.86 ЗЗД като критерий при преценката дали неустойката накърнява добрите нрави не противоречи на задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г., поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение по в. т. д. № 156/2014 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 226 от 14.04.2014 г. , постановено по в. т. д. № 156/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :