О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
С., 07.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2580/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. А. и М. Ц. А. – чрез особения им представител по чл.47, ал.6 ГПК адв. И. Т., срещу въззивно решение № 268 от 17.02.2014 г., постановено по гр. д. № 3461/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 23.07.2013 г. по гр. д. № 8831/2011 г. на Софийски градски съд, с което В. Д. А. и М. Ц. А. са осъдени на основание чл.240, ал.1 ЗЗД да заплатят на Е. З. Д. и О. Е. Д. сумата 23 000 евро, дължима по договор за заем от 29.05.2009 г., ведно със законната лихва от 01.07.2011 г. до окончателното плащане, сумата 2 300 евро – неустойка за забава по чл.10 от договора за периода 29.05.2009 г. – 29.11.2009 г., сумата 1 410 евро – неустойка за периода 29.11.2009 г. – 30.06.2011 г., ведно със законната лихва от 01.07.2011 г. до окончателното плащане, и сумата 6 873.52 лв. – разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Навеждат се оплаквания за нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузите в представения по делото писмен договор за заем и за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за валидно сключен договор за паричен заем, пораждащ задължения за плащане на претендираните с исковете парични суми. Като основания за неправилност на решението се сочат и нарушения на съдопроизводствените правила по чл.235 ГПК, чл.269 ГПК и чл.12 ГПК при мотивирането на въззивния акт, обсъждането на фактите и доказателствата по делото и произнасянето по оплакванията във въззивната жалба на касаторите.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са формулирани следните материалноправни въпроси : 1. Какви са критериите, които съдът следва да спазва при тълкуване на договорите по реда на чл.20 ЗЗД, и има ли право съдът да тълкува отделни думи и разпоредби от договора изолирано от другите клаузи на същия или следва отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор; 2. Може ли съдът да извършва тълкуване на разпоредби, по които няма спор между страните. Допускането на касационно обжалване са поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въпросите са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о., решение № 4 /04.02.2014 г. по т. д. № 23/2013 г. на ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о., и решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г. о.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано и с процесуалноправните въпроси за начина на доказване на сключването на договора за заем като реален договор и за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и всички установени и значими по делото обстоятелства в тяхната взаимовръзка. Според касаторите, поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, съответно решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ІV г. о., относимо към първия въпрос, и решение № 68/22.02.2012 г по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на ІV г. о., и решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ІV г. о., препращащо към решение № 1905/01.02.2002 г. по гр. д. № 1569/2001 г. на ІV г. о., относими към втория въпрос.
Ответниците по касация Е. З. Д. и О. Е. Д. оспорват искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 07.07.2014 г. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което В. Д. А. и М. Ц. А. са осъдени да заплатят на Е. З. Д. и О. Е. Д. сумата 23 000 евро, ведно с договорни и законни лихви и неустойка за забава, Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено сключването на договор за паричен заем между наследодателя на ищците З. Д. като заемодател и ответниците като заематели, по силата на който заемодателят е предал в собственост на заемателите сумата 23 000 евро срещу задължение за връщането й до 29.11.2009 г., ведно с лихва в размер на 2 300 евро, като ответниците не са върнали получения заем и не са заплатили уговорената лихва. Неизпълнението на задължението за връщане на заема в уговорения срок е мотивирало съда да направи извод, че исковете с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД са основателни, както и че ответниците дължат уговорената в чл.10 ЗЗД неустойка за забава върху получената в заем сума.
Въззивният съд е основал извода си за възникване на заемно правоотношение като източник на претендираните с исковете вземания на приетите като доказателства по делото писмен договор за заем от 29.05.2009 г. и запис на заповед от 29.05.2009 г. Като се е позовал на клаузата на чл.1 от договора, в която е посочено, че заемодателят З. Д. предава в собственост на заемателите сумата 23 000 евро, съдът е приел, че използването на глагола „предава” сочи на извършено предаване на заемната сума от заемодателя на заемателите към момента на подписване на договора, което придава на договора значението на разписка, удостоверяваща получаването на сумата от ответниците. Предаването и получаването на заемната сума е аргументирано също с издадения в деня на сключване на договора запис на заповед, с който ответниците са се задължили безусловно да заплатят на заемодателя сумата 23 500 евро на датата, на която е следвало да върнат заема. Съобразено е и приобщеното към доказателствения материал извлечение от банкова сметка на заемодателя, доказващо, че на 29.05.2009 г. заемодателят З. Д. е изтеглил от банковата си сметка сума в размер на 22 303.34 евро, приблизително равностойна на сумата по договора за заем. С оглед на всички посочени обстоятелства въззивният съд е счел заемното правоотношение за доказано, а възраженията на ответниците за недостоверност на датата на извлечението и за липса на праворелевантна връзка между договора за заем и записа на заповед – за неоснователни.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни въпроси, свързани с критериите за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД и съблюдаването им от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, са релевантни за делото, но не са единствено обуславящи за неговия изход. Решаващият извод на въззивния съд, че в хода на делото е доказано сключването на договор за заем за сумата 23 000 евро, не е резултат само от тълкуване на клаузите в представения писмен договор за заем, а произтича от преценката на всички факти и доказателства по делото от значение за доказването на заемното правоотношение – договорът за заем, извлечението от сметка, удостоверяващо теглене на приблизително същата по размер сума от сметката на заемодателя в деня на подписване на договора, и издаването в същия ден на запис на заповед с падеж, съвпадащ с падежа на задължението за връщане на заема, с който ответниците са обещали да платят на заемодателя парична сума, формирана като сбор от заемната сума и уговорените в договора лихви. Дали съдът е тълкувал правилно уговорките в договора за заем и дали е направил обосновани и законосъобразни изводи след преценка на фактите и доказателствата относно сключването на договора, са въпроси от значение за правилността на въззивното решение. Правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК и според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС свързаните с нея въпроси не съставляват правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване.
Дори да се приеме, че въпросите за тълкуването на клаузите в договора за заем отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването им от въззивния съд не противоречи на цитираната в изложението задължителна практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД. В решенията, с които касаторите са аргументирали основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД подлежат неясните и спорни между страните договорни клаузи и че договорните клаузи не следва да се тълкуват изолирано, а във взаимната им връзка и в смисъла, който произтича от целия договор, като посредством тълкуването съдът изяснява действителната воля на страните, без да я подменя. Разрешенията по същество, дадени с решенията на ВКС, не са част от задължителната практика по чл.290 ГПК и не обосновават противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са обусловени от спецификата на фактите и доказателствата по конкретното дело. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид клаузата на чл.1 от договора, в която е предвидено, че заемодателят предава на заемателите уговорената заемна сума, и е приел, че граматическото й съдържание сочи на извършено предаване на сумата към момента на подписване на договора. Пропускът на съда да обсъди и клаузата на чл.2 от договора, според формулировката на която заемодателят се задължава да предостави на заемателя сумата по чл.1, не представлява отклонение от задължителната практика на ВКС по въпроса за тълкуването на договора в съответствие с критериите на чл.20 ЗЗД. Клаузите на чл.1 и чл.2 са относими към един и същ правнорелевантен факт – фактът на предаване и получаване на заемната сума, и след като изводът за доказаност на този факт не е обусловен само от тълкуване на тяхното съдържание, формалното противоречие помежду им не поражда съмнение за действителната воля на договарящите, вложена в текста на чл.1 от договора. Отсъствието на противоречие със задължителната практика на ВКС изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касаторите за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за начина на доказване на договора за заем като реален договор. Въззивният съд е уважил исковете по чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, изхождайки от преценката за проведено пълно и главно доказване от ищците, че е сключен договор за паричен заем чрез постигане на съгласие относно съществените елементи на договора и реално предаване на уговорената в заем сума от заемодателя на заемателите. Твърдението, че този извод е направен поради неправилно тълкуване на една единствена клауза в писмения договор за заем и характеризиране на договора като разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД, е неверно и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които съдът е аргументирал извода си за доказаност на заемното правоотношение със съвкупната преценка на фактите и доказателствата по делото. Предвид начина на формиране на решаващия извод за сключване на договора за заем не е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика в решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, ІV г. о., според която тежестта да се докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него, като заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, още и предаване на обещаната в заем сума.
Касационен контрол на въззивното решение не може да се допусне и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички обстоятелства, които са установени по делото и са от значение за правния спор. Касаторите са обяснили значението на поставения въпрос с липсата на обсъждане в мотивите към решението на всички клаузи в писмения договор за заем и с основаване на решението на обстоятелства, на които ищците не са се позовавали и по които не е имало спор между страните, а именно – че договорът за заем има характер на разписка за предаване на обещаната в заем сума. В първата си част въпросът не е от значение за изхода на делото по съображенията, изложени по-горе във връзка с въпросите за тълкуването на договора. Втората част от въпроса също няма значение за постановения с въззивното решение правен резултат, доколкото изводът, че договорът за заем служи като разписка за предаване на заемната сума, е направен не само с оглед съдържанието на договора, а и на останалите факти и доказателства по делото – извлечението от банкова сметка на заемодателя, записът на заповед, приблизителното съвпадение в размера на изтеглената от заемодателя сума и на сумите по договора за заем и по записа на заповед, съвпадението в датите на теглене на сумата, на сключване на договора и на издаването на записа на заповед, както и съвпадението между крайния срок за връщане на заема и падежа на записа на заповед. Поради това, че не е обусловил формирането на правните изводи на съда по предмета на спора, поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Не е осъществена и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на която се позовават касаторите. От данните по делото и от мотивите към обжалваното решение не би могло да се приеме, че при постановяване на решението съдът се е отклонил от задължителната практика на ВКС, посочена в п.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, за да се налага допускане на решението до касация в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 3461/2013 г. на Софийски апелативен съд.
В отговора по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касация са поискали разноски, но не са представели доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 268 от 17.02.2014 г., постановено по гр. д. № 3461/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :