О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
С.,08.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2838/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 169 от 17.06.2014 г., постановено по в. т. д. № 173/2014 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 31 от 08.01.2014 г. по т. д. № 913/2013 г. на Варненски окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 45 200 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за изработка от 03.11.2011 г. и фактура № 198 от 21.11.2011 г., сумата 100 лв. – договорна неустойка за забава за периода 01.12.2011 г. – 22.05.2013 г., и сумата 2 022 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е игнорирал липсата на доказателства за реално изпълнени СМР на отразената във фактурата стойност и незаконосъобразно е приел, че издаването на фактурата и осчетоводяването й от страните са достатъчни за уважаване на исковата претенция. Навежда оплаквания, че съдът не е извършил цялостна преценка на фактите и доказателствата, не е взел предвид договорните клаузи на чл.19 и чл.21 относно начина на предаване и отчитане на извършените работи и в противоречие със съдебната практика по данъчни дела е направил необоснования извод, че ползването на данъчен кредит по повод на оформената с фактурата сделка доказва подлежаща на заплащане услуга.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и с бланкетно позоваване на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор от 09.09.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по главния иск за сумата 45 200 лв. В частта, с която е обжалвано решението по иска за неустойка, касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на иска – 100 лв., е под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела и решението в тази част не подлежи на касационен контрол.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за сумата 45 000 лв., Варненски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на непогасено задължение на ответника към ищеца за заплащане на посочената сума, представляваща възнаграждение за извършени СМР по договор за изработка от 03.11.2011 г. и фактура № 198 от 21.11.2011 г.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че не дължи претендираното с иска възнаграждение, тъй като ищецът не е извършил реално работите, за стойността на които е издал фактурата от 21.11.2011 г. Като е съобразил обстоятелствата, че фактурата е подписана от управителите на двете дружества и че въз основа на нея ответникът е извършил две частични плащания на суми в размер на 23 640 лв. и 1 000 лв., съдът е направил извод, че с действията си ответникът – възложител е признал реалното изпълнение на работите и задължението си за заплащане на стойността им. Съществуването на задължението е аргументирано и с констатациите в заключението на счетоводната експертиза, според които ответникът е осчетоводил фактурата, включил я е в дневника си за покупки за м. ноември 2011 г. и е ползвал данъчен кредит по повод на нея. Въз основа на заключението въззивният съд е направил извод, че макар страните да не са съставили предавателно – приемателни протоколи за отчитане на работите по фактурата, с действията си ответникът е приел фактически работите и е признал задължението за заплащането им.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по следните въпроси : „1. Доказано ли е изпълнението на СМР, за което е била издадена фактура, чието цялостно заплащане се претендира; 2. Признал ли е ответникът задължение по фактурата, след като е включил същата в дневника за покупките, а е заплатил частта, за която реално са били изпълнени СМР от доставчика; 3. Приложим ли е в случая принципния отговор на въпроса за значението на фактурата, счетоводните книги и усвоеният ДДС под формата на данъчен кредит като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено признание на задължението и доказателствената им сила за неговото съществуване, даден в решения на ВКС /напр. решение № 138/17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на ІІ т. о., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ІІ т. о., решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ІІ т. о. И др./, след като действително ответникът е имал задължение и е заплатил същите, но фактурата неоснователно е била издадена за стойност по-голяма от реално изпълнените СМР; 4. След оспорване обема СМР и липса на СТЕ по делото, може ли да се приеме, че фактурата отразява изпълнени СМР, и в т. см. налице ли е противоречие с посочена съдебна практика на ВАС по адм. дела относно правото на признаване данъчен кредит, съгл. която поради липса на доказателство за реално извършени доставки /както е в настоящия случай/ данъчните органи /орган по прихода/ отказват да признават правото на ползване на данъчен кредит по фактури с аргумент – липса на реална доставка по см. на чл.70, ал.5 ЗДДС”.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на тези по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, за обсъждането и преценката на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не съставляват правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да бъде допуснато.
Първите два въпроса в изложението отразяват несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, че е доказано реалното изпълнение на работите, за които се претендира плащане с предявения по делото иск, и че е налице признание на задължението за заплащане на тяхната стойност. Тези изводи произтичат от преценката на фактите и доказателствата по делото, поради което имат значение за правилността на обжалваното решение, а не за формирането на решаващата правна воля на съда по предмета на спора в смисъла, изяснен с цитираното тълкувателно решение. След като нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, въпросите по п.1 и п.2 не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Отговорът на третия въпрос е положителен и се съдържа в мотивите към обжалваното решение. Предвид извода на въззивния съд, че в качеството на възложител по договора за изработка касаторът е осчетоводил издадената от ищеца – изпълнител фактура, включил я е в дневника си за покупки и е упражнил правото си на приспадане на данъчен кредит по нея, към спорното правоотношение е приложима задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, според която вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея следва да се разглеждат като недвусмислено извънсъдебно признание на длъжника относно съществуването на отразеното в съдържанието й задължение.
Формулираният в п.4 въпрос е обвързан с твърдението на касатора за постановяване на обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния административен съд по административни дела. С т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че практиката на административните съдилища не се включва в понятието „съдебна практика”, използвано в чл.280, ал.1 ГПК. Поради това, дори въззивният съд да се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката в цитираните решения на ВАС, противоречието не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд решение по в. т. д. № 173/2014 г.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 169 от 17.06.2014 г., постановено по в. т. д. № 173/2014 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 31 от 08.01.2014 г. по т. д. № 913/2013 г. на Варненски окръжен съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 45 200 лв. – незаплатено възнаграждение по договор за изработка от 03.11.2011 г. и фактура № 198 от 21.11.2011 г., ведно с разноски по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу частта от въззивно решение № 169 от 17.06.2014 г. по в. т. д. № 173/2014 г. на Варненски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 31 от 08.01.2014 г. по т. д. № 913/2013 г. на Варненски окръжен съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 100 лв. – договорна неустойка за забава за периода 01.12.2011 г. – 22.05.2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :