8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
С., 09.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
П. Х.
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2621/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], и И. А. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 959 от 16.05.2014 г., постановено по т. д. № 1249/2014 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение са потвърдени решение № 4572 от 12.11.2013 г. по гр. д. № 223/2013 г. на Благоевградски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Н. Г. У. има действително и подлежащо на изпълнение парично вземане към [фирма] и И. А. П. за сумите 150 000 лв. – главница по запис на заповед от 06.08.2010 г., издаден от [фирма] и авалиран от И. П., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното плащане, 23 271.66 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 20.09.2010 г. – 28.03.2013 г., и 3 300 лв. – разноски за заповедно производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 1216/01.04.2013 г. по ч. гр. д. № 317/2013 г. на Районен съд – Гоце Делчев, и са присъдени разноски на ищеца в размер на 5 098.37 лв., и решение № 11 от 03.01.2014 г. по същото дело, с което е отхвърлено искането на [фирма] и И. А. П. за допълване на първото решение по реда на чл.250 ГПК, като са осъдени [фирма] и И. П. да заплатят на Н. У. разноски за въззивното производство в размер на 1 500 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с две самостоятелни оплаквания – че исковата молба не е била подписана от посочения в нея ищец и/или от упълномощено от него лице в рамките на преклузивния срок по чл.415 ГПК, което е опорочило надлежното сезиране на съда с иска по чл.422, ал.1 ГПК, и че с решението е разгледан недопустим иск за съществуване на вземане за мораторни лихви по запис на заповед за периода от падежа на записа на заповед до подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Като основания за неправилност на решението са релевирани нарушение на материалния закон при формиране на изводите на въззивния съд за съществуване на вземанията по записа на заповед и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилно разпределяне на доказателствената тежест, недопускане на относими доказателства, въпреки наличието на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК, недаване на указания за ангажиране на доказателства, които не са събрани в първоинстанционното производство поради пороци в доклада на първоинстанционния съд, и необсъждане на възраженията на касаторите за липса на каузално отношение с ищеца и за издаване на записа на заповед по повод на каузално правоотношение с трето за спора лице.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : „1. При направено възражение от страна на издателя на записа на заповед в отговора на исковата молба, а впоследствие във въззивната жалба, за несъществуване на вземане по него и своевременно поискани и относими към възраженията му доказателства следва ли съдът да допусне и събере така поисканите доказателства; 2. Когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, следва ли въззивната инстанция да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са извършени поради недопускането им от първата инстанция; 3. Следва ли да бъде уважен иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД за лихвата върху сумата по записа на заповед, считано от датата на падежа на записа на заповед до датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист; 4. Следва ли да бъде присъдена законна лихва върху главницата по запис на заповед, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед въз основа на документ до окончателното изплащане на главницата по записа на заповед.” Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по посочените в п.1 и п.3 въпроси в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.17 и т.4, и е разрешил въпросите по п.2 и п.4 в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.2, и в Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС – т.4.
Ответникът по касация Н. Г. У. от [населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване по съображения в писмен отговор от 11.08.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 223/2013 г. е образувано пред Благоевградски окръжен съд по искова молба на Н. Г. У., с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е предявен иск за установяване съществуването на парично вземане на ищеца солидарно към ответниците [фирма] и И. А. П., предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В исковата молба е посочено, че вземането е формирано като сбор от сумите 150 000 лв. – главница по запис на заповед от 06.08.2010 г., издаден от [фирма] и авалиран от И. П., 23 271.66 лв. – лихва за забава върху главницата от падежа на записа на заповед на 20.09.2010 г. до подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 28.03.2013 г., законни лихви върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане и разноски за заповедното производство в размер на 3 300 лв. Като подател на исковата молба е посочен Н. Г. У., а под текста на молбата е положен подпис на подателя. Принадлежността на положения подпис е потвърдена от ищеца с нарочна декларация с нотариална заверка на подписа от 27.09.2013 г., представена в първото съдебно заседание пред Благоевградски окръжен съд. Декларацията е представена в изпълнение на указанията на съда ищецът да заяви чий е подписа в исковата молба, дадени по повод възражение на ответниците в отговора по чл.131 ГПК, че исковата молба не е подписана от ищеца до изтичане на срока по чл.415, ал.1 ГПК и че на това основание искът по чл.422, ал.1 ГПК е недопустим.
Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е уважил иска и е признал за съществуващо паричното вземане за главница, лихви и разноски в размера, обективиран в заповедта по чл.417 ГПК.
Сезиран с въззивна жалба от ответниците, Софийски апелативен съд е потвърдил решението на първата инстанция.
Въззивният съд е преценил като неоснователно поддържаното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на иска по чл.422, ал.1 ГПК, а съответно и на обжалваното решение, поради неподписване на исковата молба от ищеца в преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК. Посочил е, че след като ищецът е декларирал изрично, че подписът в исковата молба е негов, не е налице недопустимост на иска и на постановеното по него решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, Софийски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява валидно възникнало вземане на ищеца към двамата ответници в качеството им на издател – [фирма], и на авалист – И. А. П., за посочената в съдържанието му сума от 150 000 лв., ведно с лихвите за забава от падежа на менителничния ефект – 20.09.2010 г., до окончателното плащане. Изхождайки от абстрактния характер на записа на заповед като правна сделка, въззивният съд е счел за неоснователни доводите и оплакванията във въззивната жалба на ответниците за недължимост на сумата по записа на заповед поради липса на каузално правоотношение между тях и ищеца – поемател. В тази насока са изложени съображения, че съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК ищецът по иска по чл.422, ал.1 ГПК, който се легитимира като кредитор с действителен запис на заповед, не носи тежестта да доказва съществуването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед, респ. че доказването на каузалното правоотношение е в тежест на ответниците, които оспорват съществуването на вземането по записа на заповед с релативни възражения, основани на такова правоотношение. Изтъкнати са аргументи, че след като въпреки дадените с доклада на първоинстанционния съд указания ответниците не са ангажирали доказателства за наличие на каузално правоотношение и не са доказали правоизключващи, правоунищожаващи и правопогасяващи възражения, материализираното в записа на заповед вземане следва да се приеме за съществуващо и искът не следва да бъде отхвърлян поради недоказване от ищеца на конкретно каузално правоотношение, послужило като основание за поемане на менителничното задължение.
При произнасянето по спора въззивният съд не е възприел защитната теза на ответниците, че записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение между тях и трето за спора лице – [фирма], поради което не удостоверява вземане на ищеца към тях. Съдът е обсъдил приетата като доказателство по делото искова молба по гр. д. № 624/2013 г. на Районен съд – Гоце Делчев, с която е предявен иск по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК от [фирма] против [фирма] и И. А. П. за установяване съществуването на парично вземане в размер на 174 795.73 лв., представляващо неплатена цена на продадени стоки по 8 бр. фактури и лихви за забава. След преценка на съдържанието на исковата молба съдът е направил извод, че тя не доказва твърденията на ответниците за връзка между издадения в полза на ищеца запис на заповед и каузалното правоотношение, предмет на спора по посоченото дело. Като самостоятелен аргумент за недоказаност на връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение с [фирма] е посочено обстоятелството, че фактурите са издадени в периода 31.12.2010 г. – 21.03.2011 г., т. е. няколко месеца след настъпване на падежа на записа на заповед на 20.09.2010 г.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
С касационната жалба са въведени оплаквания за процесуална недопустимост на въззивното решение, за която според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е задължена да следи и служебно в стадия на производството по чл.288 ГПК.
Неоснователно е искането на касаторите за допускане на решението до касационен контрол поради постановяването му по ненадлежно предявен иск. В първото по делото съдебно заседание ищецът Н. У. е декларирал изрично, че лично той е подписал исковата молба. Направеното в този смисъл изявление изключва съмнението относно авторството на подписа в исковата молба като предпоставка за валидно сезиране на съда с предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Освен това, исковата молба е постъпила в съда преди изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК и дори първоначално да не е била подписана от ищеца, с потвърждаване на подписа тя се смята за редовна от момента на подаването й – чл.129, ал.5 ГПК. При тези данни няма основание да се предполага, че въззивното решение е недопустимо като постановено по недопустим иск.
Според задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, недопустимо е да се издаде изпълнителен лист по реда на чл.242 във вр. с чл.237 ГПК /отм./ за мораторни лихви върху сумата по записа на заповед за периода от падежа до датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист. Посочените указания са запазили значимостта си и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, в какъвто смисъл са разясненията в съобразителната част на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.4. В зависимост от изложеното за недопустимо следва да се счита издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по отношение на мораторните лихви върху сумата по записа на заповед за периода от падежа до подаване на заявлението по чл.417 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е разгледал иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на акцесорно вземане за сумата 23 271.66 лв., представляваща мораторни лихви върху обещаната със записа на заповед парична сума за периода от падежа на записа на заповед – 20.09.2010 г., до датата на подаване на заявлението – 28.03.2013 г., за което е издадена заповед по чл.417 ГПК. Предвид указанията в цитираните тълкувателни решения разглеждането на иска за лихвите създава предположение за недопустимост на решението и налага същото да се допусне до касационен контрол в посочената част за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. С допустимостта на иска по чл.422, ал.1 ГПК за мораторни лихви е свързан единия от въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – този по п.3, на който следва да бъде даден отговор с решението по чл.290 ГПК.
В съответствие с указанията в т.10.в от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост и в частта, с която е уважен иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на разноските в заповедното производство.
Допустимостта да се издаде заповед за незабавно изпълнение за законната лихва върху претендираното в заповедното производство парично вземане за периода след подаване на заявлението е призната изрично в т.4.а. от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това не би могло да се приеме, че въззивното решение е процесуално недопустимо в частта, с която е признато за съществуващо вземането на ищеца за законни лихви върху сумата по записа на заповед за времето след подаване на заявлението. Указанията в т.4.а от цитираното тълкувателно решение дават отговор на формулирания в п.4 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуален въпрос и тъй като въззивното решение е съобразено с тях, касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
Не са следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на произтичащото от записа на заповед вземане за сумата 150 000 лв.
Поставеният в п.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос – дали в производството по чл.422, ал.1 ГПК съдът следва да допусне и събере поискани от ответника доказателства, относими към заявените с отговора на исковата молба релативни възражения за несъществуване на вземане по издадения от него запис на заповед, не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. С въззивната жалба ответниците са направили искане за допускане на доказателства, които според твърденията им първоинстанционният съд неправилно е отказал да събере по съображения, че са неотносими към спора. Въззивният съд не е уважил доказателствените искания, тъй като е преценил, че отказът на първоинстанционния съд да събере ангажираните доказателства е правилен и не съставлява процесуално нарушение, обосноваващо допускане на доказателствата в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Преценката за липса на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК е свързана с правилността на въззивното решение, която според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не може да бъде проверявана в стадия за допускане на касационното обжалване. Поради това, че е от значение за правилността на решението, поставеният въпрос не съставлява общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и поддържаното противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.17. Инстанциите по същество са допуснали и събрали онези доказателства, които са счели за относими към предмета на делото и към заявените с отговора по чл.131 ГПК релативни възражения на ответниците – касатори. Недопускането на други доказателства, които първоинстанционният и въззивният съд са счели за неотносими към спора, не може да се квалифицира като лишаване от възможност за доказване на релативните възражения, насочени към отричане на вземането по записа на заповед, както се твърди в изложението.
Лишен от значение за изхода на делото е и въпросът по п.2 – дали при направени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото въззивната инстанция следва да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства, които не са допуснати поради пропуските в доклада. Действително, във въззивната жалба касаторите са изложили оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.146, ал.1, т.5 ГПК при разпределяне на доказателствената тежест по делото. Въззивният съд обаче е счел оплакванията за неоснователни, тъй като е приел за правилни дадените от първоинстанционния съд указания, а именно – че след като ищецът не твърди записът на заповед да е издаден във връзка с каузално правоотношение, той няма задължение да доказва наличието на каузално правоотношение и според правилото на чл.154, ал.1 ГПК ответниците носят тежестта да докажат твърдените от тях обстоятелства, че записът на заповед е издаден по повод на каузално правоотношение с трето за спора лице. Недаването на указания относно необходимостта от ангажиране на доказателства във въззивното производство е обусловено от преценката на въззивния съд, че не са допуснати нарушения при изготвяне на доклада по чл.146, ал.1 ГПК, които да налагат предприемане на процесуални действия по попълване на делото с доказателствен материал. При направен в този смисъл извод, релевантен за правилността на обжалваното решение, процесуалните действия на въззивния съд не противоречат на задължителната практика в т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която се позовават касаторите. Според т.2 от тълкувателното решение, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само ако констатира, че първоинстанционният съд е допуснал поддържаните във въззивната жалба процесуални нарушения при докладване на делото и че в резултат на тях обжалващата страна е пропуснала да ангажира необходимите за защитата й доказателства. В случая въззивният съд е преценил, че не са допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада, и по тази причина не е указал на касаторите да предприемат действия по ангажиране на доказателства във въззивното производство. Изложеното сочи, че въпросът по п.2 не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и че при разрешаването му не е допуснато отклонение от приложимата задължителна практика на ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 959 от 16.05.2014 г., постановено по т. д. № 1249/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 4572 от 12.11.2013 г. по гр. д. № 223/2013 г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която е признато по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Н. Г. У. има действително и подлежащо на изпълнение парично вземане към [фирма] и И. А. П. за сумите 23 271.66 лв. – мораторна лихва върху сумата 150 000 лв., дължима на основание запис на заповед от 06.08.2010 г., за периода 20.09.2010 г. – 28.03.2013 г., и 3 300 лв. – разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № ч. гр. д. № 317/2013 г. на Районен съд – Гоце Делчев.
УКАЗВА на касаторите [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], и И. А. П. от [населено място] в едноседмичен срок от уведомяването да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 465.42 лв. /четиристотин шестдесет и пет лв. и четиридесет и две ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксите делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 959 от 16.05.2014 г., постановено по т. д. № 1249/2014 г. на Софийски апелативен съд, в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :