О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
С., 17.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2729/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Л. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 733 от 16.04.2014 г., постановено по т. д. № 2525/2013 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 28.03.2013 г. по гр. д. № 14129/2011 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Г. Л. М. дължи на [фирма] по силата на извлечение от счетоводна сметка от 25.11.2009 г., договор за банков кредит № 301-39/2008 от 28.05.2008 г. и договор за поръчителство сумата 19 998.88 евро – главница, ведно със законната лихва от 25.11.2009 г. до окончателното плащане, сумата 544.69 евро – договорна лихва за редовна главница за периода 30.05.2009 г. – 26.08.2009 г., сумата 783.17 евро – лихва за просрочена главница за периода 28.05.2009 г. – 24.11.2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 52741/2009 г. на Софийски районен съд, и с оглед изхода на делото са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК на ищеца [фирма]. Решенията са постановени при участие на [фирма] като подпомагаща страна на страната на ответника Г. М..
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна и за отхвърляне на иска с присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] със седалище в Република Гърция, чрез „А. банка – клон България”, изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от подпомагащата страна [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено съществуването на изискуемо вземане на [фирма] към ответника Г. Л. М., предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, произтичащо от договор за поръчителство, с който ответникът се е задължил да отговаря като поръчител за задълженията на кредитополучателя [фирма] към [фирма] по договор за кредит от 28.05.2008 г.
Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответника за липса на валидно сключен договор за поръчителство и за отсъствие на основание за ангажиране на отговорността му като поръчител поради неизпълнение на задължението на банката – кредитор да преведе на кредитополучателя уговорения кредит.
При произнасяне по първото възражение са съобразени обстоятелствата, че Г. М. е подписал сключения между [фирма] и [фирма] договор за кредит в качеството на поръчител и че в самия договор и в общите условия към него, също подписани от М., е предвидено кредитът да бъде обезпечен с поръчителство. В зависимост от тези обстоятелства и като е взел предвид клаузата на чл.20 от общите условия, в която е предвидено, че с подписване на общите условия и на индивидуалния договор за кредит всеки поръчител се задължава да отговаря солидарно и изцяло за всички задължения на кредитополучателя, както и за всички последици от неизпълнение на главното задължение, съдът е направил извод, че е налице валидно поето задължение за поръчителстване по кредита при условията, уговорени в договора за кредит и в общите условия. Съдът не е възприел довода на ответника за невъзможен предмет на договора за поръчителство поради липса на необходимата индивидуализация на обезпечения дълг, като се е аргументирал със съображения, че всички параметри на кредита се съдържат в договора за кредит и в общите условия към него, които ответникът е подписал и приел.
Относно възражението за неизпълнение на задължението на банката – кредитор да предостави на кредитополучателя кредитната сума съдът се е позовал на констатацията в заключението на съдебносчетоводната експертиза, че уговореният кредит от 20 000 евро е усвоен от кредитополучателя чрез банкови преводи от 28.05.2008 г. и 29.05.2008 г., оформени с подпис на ответника като управител на дружеството – кредитополучател. В зависимост от тези данни усвояването на кредита е преценено за доказано по несъмнен начин.
За неоснователно е счетено и възражението на ответника, че банката – кредитор е изгубила правото да търси изпълнение на задълженията на кредитополучателя от него като поръчител поради изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че при установена дата на настъпване на изискуемостта на кредитните задължения 29.05.2009 г. и подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнението им по чл.417 ГПК на 25.11.2009 г., шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД е спазен и ответникът – поръчител не може да се освободи от отговорността, произтичаща от договора за поръчителство.
В отговора на исковата молба ответникът е противопоставил срещу иска възражение за прихващане с предмет твърдяно насрещно вземане на кредитополучателя [фирма] към [фирма] за суми, които дружеството е превеждало за погасяване на кредита, а банката е разходвала за други цели. Възражението не е разглеждано от първоинстанционния съд, а впоследствие и от въззивния съд, поради липса на данни и доказателства банката – кредитор да е разходвала превеждани от кредитополучателя суми за цели, различни от погасяването на кредита. С отговора на исковата молба е релевирано и възражение за погасяване на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане по давност поради непредявяване на иск срещу главния длъжник до изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, което по същността си се припокрива с обсъденото от въззивния съд възражение за преклудиране на иска срещу поръчителя поради изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД.
В зависимост от така направените самостоятелни изводи по съществото на спора и препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, Софийски апелативен съд е приел, че материализираното в заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК парично вземане съществува и е потвърдил обжалваното пред него решение, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск срещу ответника – поръчител.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото четири въпроса, за които поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият въпрос е длъжна ли е въззивната инстанция да разгледа и да се произнесе /включително като формулира мотиви в съдебното решение/ по всички въведени с въззивната жалба възражения за неправилност на решението. Относимостта на въпроса към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по заявените във въззивната жалба на касатора оплаквания за необсъждане от първоинстанционния съд на съдържащите се в отговора по чл.131 ГПК възражения за прихващане и за неизпълнен договор и по направените оспорвания на документи. Преценен в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченият въпрос не би могъл да се определи като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на решението въззивният съд е изложил подробни мотиви относно сключването и действителността на договора за поръчителство, инкорпориран в договора за кредит и в общите условия към него, като по този начин се е произнесъл и по направеното с отговора на исковата молба оспорване на общите условия и на тяхната приложимост към договорите за кредит и поръчителство. Въззивният съд се е произнесъл и по възражението на касатора за неизпълнен договор, приемайки за установено, че банката – кредитор е изпълнила задължението си да предостави на кредитополучателя целия уговорен кредит и че кредитът е усвоен от кредитополучателя. Отсъствието на мотиви по оплакването за липса на произнасяне от първоинстанционния съд по възражението за прихващане е обусловено от липсата на изводи в първоинстанционното решение за съществуване на подлежащо на прихващане вземане. Отделен е въпросът доколко касаторът е легитимиран да противопоставя за прихващане вземане, което според отговора по чл.131 ГПК принадлежи на кредитополучателя [фирма] и на което самият той не твърди да е носител. Предвид изложеното, касационно обжалване по разглеждания процесуалноправен въпрос не следва да се допуска и е безпредметно да се обсъждат поддържаните във връзка с него допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по втория въпрос в изложението : „Налице ли е договор за поръчителство и действителен ли е той в случай, че е инкорпориран в общи условия на банката за договори за кредит на фирми, в които липсва индивидуализация на задължението, за което ще се поръчителства, не е посочено включително чие е задължението /кой е кредитополучателят/, а в договора за кредит, в който дългът е индивидуализиран, липсва съгласие и воля на поръчителя за задължаване да поръчителства именно на посочения в договора за кредит кредитополучател и за описания в договора за кредит дълг, и в случай, че задължението за поръчителство в общите условия е договорено като поръчителство за други задължения”. Във въпроса се съдържа защитната теза на касатора, че договорът за поръчителство е недействителен, тъй като не е оформен като самостоятелен писмен договор и е с невъзможен предмет, тъй като не е индивидуализирано вземането, за което се поръчителства. Решаващите изводи на въззивния съд обаче са в смисъл, противоположен на поддържаната от касатора теза. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че договорът за кредит и общите условия към него, които са подписани от касатора в качеството му на поръчител, материализират в съдържанието си и договор за поръчителство по чл.138 ЗЗД с всички съществени елементи, предпоставящи действителността му. Въззивният съд е посочил изрично, че договорът за кредит и общите условия индивидуализират в достатъчна степен задълженията на кредитополучателя, върху които се разпростира и солидарната отговорност на поръчителя. Произнасяйки се в този смисъл, съдът не се е отклонил от задължителната практика в решение № 52/10.09.2010 г. по т. д. № 63/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., според която при отсъствие на въведено от законодателя ограничение върху задълженията, подлежащи на обезпечаване с поръчителство, договорът за поръчителство може да предхожда по време сключването на главната сделка, но в този случай основните параметри, индивидуализиращи главния дълг, който поръчителите обезпечават, следва да са изрично посочени в сключената с кредитора сделка; При паричен дълг индивидуализиращ параметър е размерът на дълга. След като е съобразено със задължителната практика в цитираното решение, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на задължителна практика по поставения въпрос изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се е позовал и на задължителната практика в решение № 179/11.05.2011 г. по гр. д. № 1198/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., но тази практика е неотносима към разрешения с обжалваното решение правен спор, предвид въпроса, по който е формирана – дали лице, чието вземане възниква след сключване на увреждащото го правно действие, е материалноправно легитимирано да предяви иск по чл.135 ЗЗД, суброгирайки се в правата на кредитора по чл.146 ЗЗД.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по третия въпрос в изложението, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД. Изводът на въззивния съд за наличие на валидно сключен договор за поръчителство не е обусловен от тълкуване на договора за кредит с цел търсене на действителната воля на договарящите, а от преценка на съдържанието на договора, ведно с общите условия към него. Съгласието на касатора да поръчителства за задълженията на кредитополучателя не е изведено чрез тълкуване на предполагаема воля в договора, както се твърди в изложението, а е прието за установено въз основа на ясната и несъмнена воля за поръчителстване, обективирана в договора и в общите условия, подписани от касатора в качеството на поръчител. С оглед на изложеното не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на задължителната практика в решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., отнасяща се до критериите по чл.20 ЗЗД за тълкуване на договора.
Последният въпрос, с който е обосновано общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, е : „Счита ли се за прекъснат срока по чл.147, ал.1 ЗЗД с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение от страна на кредитора по отношение на длъжника или единствено предявяването на иск спрямо главния длъжник прекъсва срока по чл.147, ал.1 ЗЗД”. Въззивният съд е приел, че банката – ищец не е изгубила правото да търси изпълнение на задълженията по договора за кредит от касатора – поръчител, тъй като е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК преди изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, считано от настъпване на изискуемостта на вземанията по кредита. В практиката на ВКС по приложението на чл.147, ал.1 ЗЗД не съществува спор, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от момента на изискуемост на вземането на кредитора към главния длъжник. Според разясненията и задължителните указания в т.4.б. от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е преклузивен, а не давностен, и с изтичането му се погасява самото поръчителство, поради което изтичането му към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на заявлението. Указанията в посочения смисъл не оставят съмнение, че спазването на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД се преценява спрямо датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, в каквато насока са и изводите на въззивния съд. Като съответстващо на задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а съответно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е неприложимо. Позоваването на задължителната практика в решение № 58/15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., е неуместно. Решението е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроса за началото на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита по договор за банков кредит. Въпросът за настъпването на предсрочната изискуемост като предпоставка за успешното провеждане на иск по чл.422, ал.1 ГПК е предмет на произнасяне и в цитираното тълкувателно решение – т.18. Касаторът обаче не е формулирал въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с изводите на въззивния съд за момента на настъпване на изискуемостта на кредита и макар въпросът за настъпването на изискуемостта да е от съществено значение за изхода на спора, служебното му въвеждане от касационната инстанция е недопустимо. При липса на поставен въпрос в посочения смисъл въззивното решение не би могло да се приеме, че с решение № 58/15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., е доказано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 2525/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са претендирани в отговора по чл.287 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 733 от 16.04.2014 г., постановено по т. д. № 2525/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :