О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
С., 08.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2682/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. С., действащ като [фирма] – [населено място], срещу решение № 47 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 1002/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което по реда на чл.250 ГПК е допълнено постановеното по същото дело въззивно решение № 537 от 04.11.2013 г. Касаторът е обжалвал и решение № 537 от 04.11.2013 г., с което след частична отмяна на решение № 291 от 26.06.2013 г. по т. д. № 401/2012 г. на Пловдивски окръжен съд е осъден да заплати на [фирма] сумата 8 907.14 лв. с ДДС, заплатена за извършване на СМР по т.4 от приложение № 1 към договор от 29.08.2011 г., но в тази част касационната жалба е върната с влязло в сила разпореждане № 325 от 18.02.2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
Решението по чл.250 ГПК е обжалвано в частта, с която П. К. С., действащ като [фирма], е осъден да заплати на [фирма] законна лихва върху присъдената с решение № 537 от 04.11.2013 г. сума 8 907.14 лв., считано от 17.04.2012 г. до окончателното плащане, и в частта, с която е потвърдено решение № 291 от 26.06.2013 г. по т. д. № 401/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в следните части : В частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове за заплащане на разликата над сумата 20 036.82 лв. до сумата 55 876.54 лв., от която 8 480 лв. с ДДС – възнаграждение за извършени СМР по фактура № 0110/13.12.2011 г., а останалата част – възнаграждение за извършени, но нефактурирани допълнителни СМР по договор от 29.08.2011 г. и Приложение № 1 към него; в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата 26 664 лв. – неустойка по раздел V, т.2 от договор от 29.08.2012 г. за периода 01.12.2011 г. – 10.04.2012 г., ведно със законната лихва от 17.04.2012 г. до окончателното плащане; в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че в нарушение на чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд е оставил без уважение искането му за събиране във въззивното производство на писмени доказателства от значение за спора – актове за строителство, доказващи изпълнението на незаплатените от ответника СМР и спазването на срока за предаване на възложените с договора СМР, които неправилно не са допуснати от първоинстанционния съд. Позовава се на нарушение на материалния и процесуалния закон при формиране на извода за недължимост на сумата 8 480 лв. по фактура № 0110/13.12.2011 г. и на необоснованост на извода за доказана забава при извършването и предаването на СМР, пораждаща задължение за плащане на уговорената в договора неустойка. Навежда оплакване, че въззивният съд неправилно е разгледал претенцията на насрещната страна за законна лихва върху сумата 8 907.14 лв., която не е конкретизирана по размер.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с бланкетно позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 09.07.2014 г. Претендира разноски.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК ответникът [фирма] е подал насрещна касационна жалба срещу постановеното по реда на чл.250 ГПК решение № 47 от 06.01.2014 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждането му да заплати на П. К. С. в качеството на [фирма] сумата 20 036.82 лв. С жалбата са въведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и е заявено искане за отмяната му. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на П. К. С., действащ като [фирма] :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК, но е процесуално допустима само в частта, с която е обжалвано решение № 47 от 06.01.2014 г. на Пловдивски апелативен съд в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от касатора иск за заплащане на разликата над сумата 20 036.82 лв. до сумата 47 396.53 лв., претендирана като възнаграждение за извършени, но нефактурирани допълнителни СМР по договор от 29.08.2011 г., и в осъдителната част за неустойката в размер на 26 664 лв. В останалата част, с която е обжалвано допълнителното решение в частта за законната лихва върху присъдената с първоначалното решение сума 8 907.14 лв. и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска на касатора за заплащане на сумата 8 480 лв. – възнаграждение за извършени СМР по фактура № 0110/13.12.2011 г., касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Размерът на главното вземане, върху което е присъдена законната лихва – 8 907.14 лв., и размерът на вземането за възнаграждение са под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела – 10 000 лв., поради което решението на въззивната инстанция по тези претенции не подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Пловдивски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения от П. К. С. в качеството на [фирма] против [фирма] иск за разликата над сумата 20 036.82 лв. до сумата 47 396.33 лв., претендирана като възнаграждение за допълнително извършени, но нефактурирани строително – монтажни работи по договор за изработка от 29.08.2011 г. и приложение № 1 към него, Пловдивски апелативен съд е приел, че ищецът – изпълнител не е доказал да е изпълнил други допълнителни работи, над тези на стойност 20 036.82 лв., които да пораждат задължение за ответника – възложител за плащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е взел предвид неоспореното от страните заключение на съдебнотехническата експертиза, изготвена от вещо лице В. Х. след замервания на място и след сравняване на реално изпълнените на обекта със заложените в инвестиционния проект работи. Със заключението е установено, че ответникът е изпълнил допълнителни видове и количества работи, посочени в таблица 2б, чиято стойност възлиза на 20 036.82 лв. Въз основа на заключението и с оглед липсата на доказателства за изпълнение на други допълнителни работи, извън констатираните от вещото лице, съдът е направен извод, че ответникът дължи възнаграждение само до размер на сумата 20 036.82 лв., съответстваща на стойността на реално изпълнените работи, и че за разликата над тази сума предявеният иск е недоказан и неоснователен.
Потвърждаването на първоинстанционното решение в осъдителната част за неустойката е мотивирано с клаузата на т.V.2 от договора, с която страните са уговорили заплащане на неустойка от изпълнителя в случай на забава при завършването и предаването на възложените СМР след 30.11.2011 г., и с извода за доказана по делото забава на изпълнителя при предаването на работите като основание за начисляване на уговорената неустойка. Въззивният съд е преценил, че фактът на забавата се установява от приетите доказателства за изпълнени след крайния срок 30.11.2011 г. СМР и в частност от акт обр.19/16.03.2012 г., от който е видно, че предаването на работите е продължило до датата 16.03.2012 г.
С определение, постановено в открито съдебно заседание на 09.10.2013 г., Пловдивски апелативен съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя – едноличен търговец за задължаване на насрещната страна да представи актове за строителството, издадени по Наредба № 3/03.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Отхвърлянето на искането е аргументирано със съображения, че приобщаването на актовете към доказателствения материал по делото е било възможно още в първоинстанционното производство, както и че отказът на първоинстанционния съд да задължи другата страна да представи актовете не съставлява процесуално нарушение, насочващо към хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от касатора – едноличен търговец част.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, и по процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Касаторът е посочил като „материалноправен въпрос” уважаването от въззивния съд на претенцията на насрещната страна за законни лихви върху присъдената с първоначалното решение сума от 8 907.14 лв. за времето след 17.04.2012 г., въпреки липсата на конкретизация на размера на законните лихви до датата на завеждане на делото. Поставеният „въпрос” няма характер на материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и освен това не е обуславящ за изхода на делото в частта, предмет на производството по чл.288 ГПК. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта, с която по реда на чл.250 ГПК въззивният съд е осъдил касатора да заплати законни лихви върху присъдената с първоначалното решение сума от 8 907.14 лв. След като е невъзможно осъществяването на касационен контрол върху решението в частта за законните лихви, дори претенцията за лихви да не е била конкретизирана по размер, касационно обжалване по отношение на нея не може да се допусне.
В изложението не е посочен и процесуалноправен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Доводите, с които е аргументирана общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, съставляват оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на принципа за служебното начало по чл.7 ГПК и на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК при произнасяне по искането на касатора за събиране на доказателства във въззивното производство. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, процесуалните нарушения при разглеждане на делото са от значение за правилността на въззивното решение, която се преценява само в производството по чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване. В качеството им на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК процесуалните нарушения не са тъждествени със специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и евентуалното им наличие не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С цитираното тълкувателно решение е отречено правомощието на касационната инстанция да извежда служебно значимия за делото правен въпрос от твърденията на касатора и от сочените в жалбата и в изложението факти и обстоятелства. Поради това следва да се приеме, че непосочването на релевантния процесуалноправен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение № 47 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 1002/2013 г. в частта, обжалвана с касационната жалба на П. К. С., действащ като [фирма].
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация [фирма] разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 2 400 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба по договор за правна защита и съдействие от 07.07.2014 г., заплатено по банков път с преводно нареждане от 09.07.2014 г.
По насрещната касационна жалба на [фирма] :
Съгласно чл.287, ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба.
Недопускането на касационно обжалване по първоначалната касационна жалба е процесуална пречка по чл.287, ал.4 ГПК за разглеждане на насрещната касационна жалба и с оглед на това същата следва да бъде оставена без разглеждане.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 47 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 1002/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, обжалвана от П. К. С., действащ като [фирма], с която по реда на чл.250 ГПК е допълнено постановеното по същото дело въззивно решение № 537 от 04.11.2013 г. като е осъден П. К. С., действащ като [фирма], да заплати на [фирма] законна лихва върху сумата 8 907.14 лв. с ДДС, считано от 17.04.2012 г. до окончателното плащане, и е потвърдено решение № 291 от 26.06.2013 г. по т. д. № 401/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждане на П. К. С., действащ като [фирма], да заплати на [фирма] сумата 26 664 лв. – неустойка по р.V, т.2 от договор от 29.08.2011 г., ведно със законни лихви и разноски, и в частта за отхвърляне на предявения от П. К. С., действащ като [фирма], против [фирма] иск за заплащане на разликата над сумата 20 036.82 лв. до сумата 47 396.53 лв. – възнаграждение за допълнителни СМР по договор от 29.08.2011 г. и приложение № 1 към него.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П. К. С., действащ като [фирма], срещу решение № 47 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 1002/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е допълнено постановеното по същото дело решение № 537 от 04.11.2013 г. като е осъден П. К. С., действащ като [фирма], да заплати на [фирма] законни лихви върху сумата 8 907.14 лв. с ДДС, считано от 17.04.2012 г. до окончателното плащане, и е потвърдено решение № 291 от 04.11.2013 г. по т. д. № 401/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения от едноличния търговец против [фирма] иск за заплащане на сумата 8 480 лв. с ДДС – възнаграждение за извършени СМР по фактура № 0110/13.12.2011 г.
ОСЪЖДА П. К. С., действащ като [фирма], с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], ет.11, ап.51, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 2 400 лв. /две хиляди и четиристотин лв./ – разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на [фирма] срещу решение № 47 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 1002/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е допълнено постановеното по същото дело решение № 537 от 04.11.2013 г. като е потвърдено решение № 291 от 04.11.2013 г. по т. д. № 401/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на П. К. С., действащ като [фирма], сумата 20 036.82 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на жалбите без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :