О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
гр. София, 21.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2802/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], и Николай Д. Д. от [населено място] против въззивно решение № 5319 от 10.07.2013 г., постановено по в. гр. д. № 9931/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав. С посоченото решение, след отмяна на решение № ІІ-55-297 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 24215/2011 г. на Софийски районен съд, са уважени предявените от [фирма] частични искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД като са осъдени солидарно [фирма] и Николай Д. Д. да заплатят на дружеството – ищец неустойка в размер на 19 558.46 лв. и три неустойки в размер на по 14 705.18 лв., дължими съгласно чл.7, ал.2 от предварителен договор от 12.12.2007 г. за забавено изпълнение за период повече от два месеца на извършването на строително-довършителни работи в магазини 2.1, 2.2, 2.3 и 2.5; три неустойки в размер на по 14 705.18 лв. и неустойка в размер на 12 278.54 лв., дължими съгласно чл.7, ал.3 от предварителен договор от 12.12.2007 г. за неизпълнение в срок на задължението за извършване на действия, необходими за получаване на разрешение за ползване на магазини 2.5, 2.1, 2.2 и 2.3; неустойка в размер на 12 278.54 лв. и три неустойки в размер на по 14 705.18 лв.., дължими съгласно т.2 от първи анекс от 20.02.2010 г. за неизпълнение в срок на задължение за извършване на строително-довършителни работи в магазини 2.5, 2.1, 2.2 и 2.3; неустойки в размер на 4 719.90 лв., 4 636.90 лв., 4 946.16 лв. и 4 834.83 лв., дължими съгласно втори анекс от 20.02.2010 г. за вреди от начислени лихви за периода м. юли – м. октомври 2010 г. по договор за инвестиционен кредит № 02-0028/05.06.2008 г. с [фирма], както и разноски за двете съдебни инстанции в размер на 11 736 лв.
В жалбата се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторите поддържат, че въззивният съд е нарушил материалния и процесуалния закон като е присъдил на ищеца уговорените в предварителния договор неустойки, без да съобрази предоговарянето на обема на довършителните работи и на клаузите за неустойка, извършено при прехвърлянето на собствеността с окончателния договор за продажба. Навеждат оплаквания, че в нарушение на правилото на чл.7, ал.1 ГПК и на принципите за състезателност и за установяване на истината – чл.8 и чл.10 ГПК, въззивният съд не е съобразил възраженията им за недостатъчна конкретизация на вида и обема на неизпълнените в срок работи и в резултат на това се е произнесъл по спора при неизяснена фактическа обстановка. Позовават се на необоснованост на извода в решението, че неустойките по чл.7, ал.2 и ал.3 от предварителния договор и неустойките, уговорени в анексите от 20.02.2010 г., обезпечават различни по характер задължения. За необосновани считат и изводите на съда относно базовата цена на имотите, върху която следва да се изчислят неустойките, и дължимостта на неустойките по втория анекс от 20.02.2010 г.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните твърдения : 1. Първоинстанционният и въззивният съд са процедирали в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 108/10.07.2013 г. по гр. д. № 84/2012 г. на І г. о., решение № 305/11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ІІ г. о., решение № 110/17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ІІ т. о. и решение по т. д. № 13/2010 г. на І т. о., като не са указали на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба и да уточни вида и обема на неизпълнените в срок строително-довършителни работи, за които претендира неустойки, и съотношението между изпълнените и неизпълнени работи, релевантно за правото да се претендират неустойки в максималния уговорен размер; 2. В противоречие с практиката на ВКС в решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 194/30.11.2009 г. по т. д. № 23/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 1141/202 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на ВКС, І т. о., и решение № 230/13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., е становището на въззивната инстанция, че 30 % неустойка от общата цена на процесните имоти не е прекомерна; че доколкото неустойките са уговорени между търговци, то те не могат да се намаляват поради прекомерност; че не е налице пречка за кумулиране на неустойките.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва касационната жалба като недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК в частта, с която обжалвано въззивното решение по исковете за заплащане на неустойки в размер на сумите 4 719.90 лв., 4 946.16 лв., 4 630.90 лв. и 4 834.83 лв. По отношение на останалата част от решението изразява становище за недопускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл.283, ал.1 ГПК. Жалбата е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете за заплащане на неустойки по чл.7, ал.2 и ал.3 от предварителния договор от 12.12.2007 г. и по т.2 от първи анекс, подписан на 20.02.2010 г. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете за заплащане на неустойки по втория анекс от 20.02.2010 г., касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като цената на всеки от тези искове е под предвидените в чл.280, ал.2 ГПК /редакция ДВ бр.100/2010 г./ минимални прагове за достъп до касационно обжалване по граждански и търговски дела и поради това решението не подлежи на касационен контрол.
За да отмени решението на Софийски районен съд и да уважи предявените от [фирма] срещу [фирма] и Николай Д. Д. частични искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, Софийски градски съд е приел, че в качеството им съответно на продавач и солидарен длъжник по предварителен договор за покупко – продажба от 12.12.2007 г., съчетаващ и елементи на изработка, двамата ответници дължат солидарно на ищеца претендираните с исковете неустойки, уговорени в клаузите на чл.7, ал.2 и ал.3 от договора и в първи анекс от 20.02.2010 г., предвид установеното по делото неизпълнение в срок на поетите с договора и с анекса задължения за извършване на строително-довършителни работи в магазини 2.1, 2.2, 2.3 и 2.5 и за осъществяване на действията, необходими за получаване на разрешение за ползване на магазините.
След преценка на клаузите на чл.7, ал.2 и ал.3 от предварителния договор и на релевантните за спора факти, въззивният съд е направил извод, че поради продължилата повече от два месеца забава при изпълнение на задълженията за извършване на строително-довършителните работи в магазините и за осигуряването на документите за въвеждане на магазините в експлоатация ответниците дължат неустойки в максималния предвиден размер от 10 %, изчислен върху посочената в приложение към договора базова цена на всеки от магазините. За неоснователни са счетени възраженията на ответниците за недължимост на уговорените в предварителния договор неустойки поради отсъствие на уговорки за заплащане на неустойки в окончателния договор за продажба на магазините. Изложени са съображения, че в частта относно довършителните работи и въвеждането на магазините в експлоатация предварителният договор има характер на договор за изработка и съдържащите се в него уговорки за заплащане на неустойки във връзка с довършването на обектите и въвеждането им в експлоатация не са дерогирани от окончателния договор, с който е прехвърлена собствеността върху магазините.
Относно неустойките, претендирани на основание подписания на 20.02.2010 г. първи анекс към предварителния договор, въззивният съд е приел, че същите не дублират неустойките по чл.7, ал.2 и ал.3 от предварителния договор, тъй като са уговорени за неизпълнение на задълженията за довършване на магазините и за въвеждането им в експлоатация в рамките на допълнителния срок, предоставен с анекса на продавача – изпълнител. Като е изходил от съдържанието на анекса, въззивният съд е направил извод, че чрез него страните са постигнали съгласие в допустимата от закона свобода на договарянето да запазят първоначално договорените неустойки за забава и да добавят нова такава, която да санкционира длъжника за продължилата след изтичане на допълнително предоставения срок забава, респ. да обезщетят ищеца – кредитор за вредите от тази забава. С аргумент, че неустойките по чл.7, ал.2 и ал.3 от договора и неустойката по анекса обезпечават кредитора срещу неизпълнението на различни по съдържание задължения, съдът е определил като неоснователно възражението на ответниците за недопустимо кумулиране на неустойки за едно и също договорно неизпълнение. За неоснователни са приети и възраженията за нищожност на неустоечните клаузи поради неморално високия размер на неустойките – 30 %, и за прекомерност на неустойките спрямо неизпълнената част от довършителните работи. По отношение на първото възражение въззивният съд е изложил съображения, че уговореният размер от 10 % на всяка от неустойките не надхвърля присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и че поради различното естество на задълженията, за чието неизпълнение са уговорени, няма основание неустойките да се сборуват, за да се приеме тезата на ответниците, че е уговорена една неустойка в неморално висок размер от 30 %. По отношение на второто възражение е посочено, че разпоредбата на чл.309 ТЗ изключва възможността за намаляване поради прекомерност на уговорените между търговци неустойки.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с решението правен въпрос следва да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, а не да е от значение за правилността на решението, за обсъждането на доказателствата или за възприемане на фактическата обстановка по спора от страна на въззивния съд. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че правилността на решението от гледна точка на основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, в което се извършва селекция на касационните жалби в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са формулирали ясно и точно правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са обосновали приложното поле на касационното обжалване с доводи, които имат значение за правилността на въззивното решение.
Поставеният в п.1 от изложението въпрос по същество съставлява оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недаване на указания до ищеца за конкретизиране на вида и обема на неизпълнените строително-довършителни работи, заради които се претендира неустойка в максимално уговорения в договора и в анекса размер от 10 %. В исковата молба ищецът е посочил, че в зависимост от периода на забавата претендира неустойка в размер на 10 % върху базовата цена на имотите, съгласно клаузите на чл.7, ал.2 и ал.3 от предварителния договор и т.2 от първия анекс от 20.02.2010 г. Твърденията в исковата молба не насочват към необходимост от конкретизация на вида и обема на неизпълнените в срок строително-довършителни работи като предпоставка за надлежното предявяване на исковете по чл.92, ал.1 ЗЗД. Д. на касаторите, че видът и обемът на неизпълнените в срок работи са релевантни за размера на неустойките, предвид начина на тяхното уговаряне, има отношение към правилното формиране на изводите на въззивния съд относно съдържанието на уговорките за неустойки и размера на дължимите неустойки. Правилността на тези изводи не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и дори те да са изградени в нарушение на закона и на съдопроизводствените правила, това не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поради значението на поставения въпрос за правилността на обжалваното решение не следва да се обсъждат аргументите за отклонение на решението от цитираната в п.1 на изложението задължителна практика на ВКС.
В п.2 на изложението също не се съдържат правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Твърдението, че „в противоречие с практиката на ВКС са становищата на въззивната инстанция, че 30 % неустойка от общата цена на процесните имоти не е прекомерна; доколкото неустойките са уговорени между търговци, то те не могат да се намаляват поради прекомерност; и не е налице пречка за кумулиране на неустойки”, предполага служебно извеждане и формулиране на значимите за изхода на делото правни въпроси от касационната инстанция. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и конкретизира правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, когато той е поставен неясно от касатора, но няма правомощия да го извежда от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Съобразявайки тези указания, настоящият състав на ВКС намира, че е недопустимо да извежда релевантните за изхода на делото правни въпроси от съдържащите се в изложението твърдения и в зависимост от това да извършва преценка дали въззивното решение противоречи на цитираната от касаторите задължителна практика на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 9931/2012 г. на Софийски градски съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са претендирани в отговора по чл.287, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5319 от 10.07.2013 г., постановено по в. гр. д. № 9931/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав, в частта, с която след отмяна на решение № ІІ-55-297 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 24215/2011 г. на Софийски районен съд са уважени предявените от [фирма] частични искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД като са осъдени солидарно [фирма] и Николай Д. Д. да заплатят на дружеството – ищец неустойка в размер на 19 558.46 лв. и три неустойки в размер на по 14 705.18 лв., дължими съгласно чл.7, ал.2 от предварителен договор от 12.12.2007 г. за забавено изпълнение за период повече от два месеца на извършването на строително-довършителни работи в магазини 2.1, 2.2, 2.3 и 2.5; три неустойки в размер на по 14 705.18 лв. и неустойка в размер на 12 278.54 лв., дължими съгласно чл.7, ал.3 от предварителен договор от 12.12.2007 г. за неизпълнение в срок на задължението за извършване на действия, необходими за получаване на разрешение за ползване на магазини 2.5, 2.1, 2.2 и 2.3; неустойка в размер на 12 278.54 лв. и три неустойки в размер на по 14 705.18 лв.., дължими съгласно т.2 от първи анекс от 20.02.2010 г. за неизпълнение в срок на задължение за извършване на строително-довършителни работи в магазини 2.5, 2.1, 2.2 и 2.3, ведно с разноски за двете съдебни инстанции.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] и Николай Д. Д. срещу частта от въззивно решение № 5319 от 10.07.2013 г. по в. гр. д. № 9931/2012 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав, с която след отмяна на решение № ІІ-55-297 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 24215/2011 г. на Софийски районен съд касаторите са осъдени на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплатят на [фирма] неустойки в размер на 4 719.90 лв., 4 636.90 лв., 4 946.16 лв. и 4 834.83 лв., дължими съгласно втори анекс от 20.02.2010 г. за вреди от начислени лихви за периода м. юли – м. октомври 2010 г. по договор за инвестиционен кредит № 02-0028/05.06.2008 г. с [фирма], ведно с разноски за двете съдебни инстанции.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :