О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
С., 30.06.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2767/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], обл. В., срещу въззивно решение № 563 от 26.03.2014 г., постановено по гр. д. № 3781/2013 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 653 от 08.04.2012 г. по същото дело. С въззивното решение, след отмяна на решение № 352 от 23.07.2013 г. по гр. д. № 802/2012 г. на Врачански окръжен съд, е осъдено [фирма] да заплати на Е. Петров С. сумата 33 000 лв., платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва от завеждане на делото на 20.11.2012 г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е определил неправилно правната квалификация на иска и е присъдил претендираната сума на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД при наличие на твърдения в исковата в исковата молба, че сумата е дадена по повод на несключен предварителен договор за продажба на дружествени дялове, насочващи към основанието по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД. Навежда оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд, че ищецът е доказал предаването на сумата. Твърди, че този извод противоречи на заключението на счетоводната експертиза и е изграден върху писмено доказателство, което не се ползва с доказателствена сила – разписка към приходен касов ордер, удостоверяваща плащане в брой на сума над 15 000 лв. Позовава се на нарушение на материалния закон – Закон за ограничаване на плащанията в брой, като излага аргументи, че предвид разпоредбата на чл.3, ал.1 от закона, изискваща всички плащания на територията на страната на стойност, равна или надвишаваща 15 000 лв., да се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, въззивният съд е следвало да приеме, че извършеното от ищеца плащане в брой на сума в размер на 33 000 лв. е нищожно и да не зачете издадената по повод на него разписка.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за изхода на делото : „І. Правилно ли въззивният състав е постановил с обжалваното решение, че правната квалификация на спора не е чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД; ІІ. Въпросът за тълкуването на хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД, в частност, че въззивният съд не е приел, че е получено нещо на неосъществено основание; ІІІ. Касационно основание за отмяна ли е допускането на извършено плащане в брой над 15 000 лв. и дали подобно плащане е нищожно; Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява плащане, което трябва да се извърши само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато е на стойност равна или надвишаваща 15 000 лв., респ. на стойност под 15 000 лв., представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 15 000 лв.”. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано с твърдение, че като е квалифицирал неправилно иска, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВС и ВКС и конкретно с решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ІІ т. о. За втория въпрос се поддържа, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС в решение по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о. и решение по т. д. № 856/2009 г. на ІV г. о., а за въпросите по п.ІІІ – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението е наведен и довод, че разглеждането на иск, който не е предявен, и неразглеждането на предявения иск представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение.
Ответникът по касация Е. Петров С. от [населено място], обл. В., не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Производството по гр. д. № 802/2012 г. е образувано пред Врачански окръжен съд по предявен от Е. П. С. против [фирма] иск за заплащане на сумата 33 000 лв. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че ищецът постигнал устна уговорка с управителя на ответното дружество да придобие дяловете му от капитала на [фирма] като внесе предварително покупната цена в дружеството; В изпълнение на уговорката на 29.09.2011 г. ищецът внесъл в дружеството 33 000 лв. срещу квитанция към приходен касов ордер; Впоследствие управителят на [фирма] се отметнал от задължението си да прехвърли дружествените дялове и не се стигнало до сключване на сделка по чл.129 ТЗ; Въпреки това ответното дружество продължило да задържа получената сума, обогатявайки се неоснователно с нея. Въз основа на посочените твърдения с петитума на исковата молба е поискано да бъде осъдено [фирма] да върне на ищеца сумата 33 000 лв. поради неосъществяване на основанието, за което е дадена.
Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД и го е отхвърлил като недоказан и неоснователен.
Въззивният съд е отменил решението на първата инстанция и е уважил иска, след като е приел, че същият е предявен на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и че от събраните в хода на делото доказателства е установено предаването на сумата 33 000 лв. от ищеца на ответното дружество при начална липса на основание за получаването й.
За да определи правната квалификация на иска, Софийски апелативен съд е взел предвид, че макар в исковата молба да са наведени твърдения за неосъществяване на основанието, с оглед на което е предадена спорната сума – сключване на предварителен договор за продажба на дружествени дялове с управителя на ответното дружество, ищецът е посочил, че е предал сумата на дружеството, с което не е имал никакви договорни и/или преддоговорни отношения, и поради това претендира връщането й именно от дружеството, а не от управителя. Изхождайки от твърденията за начална липса на основание за предаване и получаване на сумата в отношенията между ищеца и дружеството, въззивният съд е направил извод, че правната квалификация на иска е чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и че квалифицирането на иска от първата инстанция като такъв по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД е неправилно. Въззивният съд е изложил съображения, че разглеждането от първоинстанционния съд на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД няма за последица недопустимост на решението, а е резултат от нарушение на материалния закон при квалифициране на спорното право, коeто води до неправилност на решението.
След преценка на фактите и доказателствата по делото съставът на Софийски апелативен съд е приел, че от представената с исковата молба квитанция към приходен касов ордер, неоспорена от ответника в срока по чл.131 ГПК, се установява внасяне на сумата 33 000 лв. от ищеца в касата на [фирма]. За неоснователен е счетен доводът на ответника, че доколкото получаването на сумата не е отразено в счетоводните му книги, разписката не е достатъчна да установи твърдението на ищеца, че е предал сумата на дружеството. Като е съобразил липсата на доказателства за редовно водене на счетоводните книги на ответника, въззивният състав е преценил, че счетоводните книги не могат да служат като доказателство в полза на ответника и че в качеството й на частен документ, материализиращ изявление на законния представител на [фирма] за получаване на спорната сума от ищеца, разписката доказва фактите на предаване и получаване на сумата. С аргумент, че в хода на делото ответникът не е твърдял и доказал наличието на основание да получи и задържи предадената от ищеца сума, съдебният състав е направил решаващия извод, че сумата е дадена от ищеца и получена от ответника при начална липса на основание. В съответствие с този извод ответникът е осъден на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да върне недължимо получената сума на ищеца, ведно със законните лихви от предявяване на иска до окончателното плащане.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел довод за процесуална недопустимост на решението поради разглеждане на иск, различен от предявения с исковата молба. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС, за процесуалната допустимост на решението Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК, но в конкретния случай данните по делото не създават предположение въззивното решение да е процесуално недопустимо. С исковата молба ищецът е предявил иск за осъждане на ответника да му върне сумата 33 000 лв., поддържайки твърдения за липса на основание за нейното получаване и задържане. Въззивният съд е приел, че искът е основан на фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а не на този по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, и след промяна на неправилно определената от първоинстанционния съд правна квалификация е присъдил търсената сума на действително претендираното основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Произнасяйки се в посочения смисъл, въззивният съд не е подменил основанието на иска и не е постановил недопустимо решение, както твърди касаторът. Квалифицирането на иска от въззивния съд по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД при възприета от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД не означава разглеждане на недопустим иск, а е обусловено от преценката на въззивната инстанция, че в резултат на нарушение на материалния закон първата инстанция е постановила решение при неправилна квалификация на предявения иск. Предвид изложеното, не се налага допускане на касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК.
Касационно обжалване на решението не може да се допусне и във връзка с въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Първият въпрос – правилно ли въззивният съд е постановил, че правната квалификация на спора не е чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а въпрос от значение за правилността на въззивното решение. Правилността на решението не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, а на производството по чл.290 ГПК, което може да бъде проведено само в случай на допуснато касационно обжалване. В този смисъл са и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, сред които попада неправилното приложение на материалния закон при квалифициране на спорното право. Не е налице и поддържаното противоречие на въззивното решение със задължителната практика в соченото от касатора решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В решението е разгледан въпроса за правомощията на въззивния съд в хипотезата, при която обжалваното първоинстанционно решение е постановено по непредявен иск и е недопустимо, и в хипотезата, при която първоинстанционното решение е постановено по иск с неправилно определена правна квалификация и е неправилно. Въззивното решение е съобразено със задължителната практика, тъй като въззивният съд е констатирал, че с обжалваното пред него решение не е разгледан непредявен иск, а иск с неправилно определена правна квалификация, и след отмяна на решението е разрешил спора по същество съобразно действителното правно основание на исковата претенция.
С правилността на въззивното решение е свързан и вторият въпрос – за тълкуването на хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД и „в частност, че въззивният съд не е приел, че е получено нещо на неосъществено основание”. Несъгласието на касатора с определената от въззивния съд правна квалификация на иска по същността си представлява оплакване за материална незаконосъобразност на въззивното решение, която има отношение към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не и към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Поради несъответствие с изискването на чл.280, ал.1 ГПК поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос. Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и в решение по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. С посочените решения Върховният касационен съд се е произнесъл по въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД и създаденият с него правен режим на тълкуване на двустранните договори. Обективираната в решенията задължителна практика е абсолютно неотносима към предмета на спора по конкретното дело. Спорът произтича от неоснователно обогатяване и разрешаването му не предполага тълкуване на договор, за какъвто не се твърди да е сключван между страните.
Общото основание на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпросите по п.ІІІ от изложението. Отговор на въпроса дали допускането на извършено плащане в брой над 15 000 лв. е касационно основание за отмяна на въззивното решение може да бъде даден само в стадия за осъществяване на касационен контрол по реда на чл.290 ГПК, в който касационната инстанция проверява правилността на решението. Въпросът дали плащане в брой на стойност над 15 000 лв. е нищожно не е повдиган пред инстанциите по същество и не е обсъждан от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Лишен от значение за изхода на делото е и въпросът дали е допустимо да се установява със свидетелски показания плащане на стойност под/над 15 000 лв. Изводът на въззивния съд, че е доказано плащането на претендираната с иска сума, не е изграден върху свидетелски показания, а върху писмено доказателство – разписка към приходен касов ордер. Поради това, че въпросите не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъждат доводите на касатора за наличие на допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по гр. д. № 3781/2013 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 563 от 26.03.2014 г., постановено по гр. д. № 3781/2013 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 653 от 08.04.2012 г. по същото дело.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :