14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 697
гр. София, 07.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1122/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. К. М. от [населено място], Ж. И. Г. от [населено място] и Г. М. Т. от [населено място], обл. София, срещу въззивно решение № 2395 от 20.11.2017 г., постановено по гр. д. № 4273/2017 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 36 от 04.01.2018 г. С въззивното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 24.06.2015 г. по т. д. № 165/2013 г. на Софийски окръжен съд, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на парично вземане на „Хипокредит” АД към Е. К. М., Ж. И. Г. и Г. М. Т. в размер на 368 954 евро, съставляващо част от непогасена главница по договор за заем, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 74, том V, рег. № 5343, нот. дело № 831/15.10.2017 г. на нотариус К. Ч., ведно със законната лихва от 09.05.2013 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 272/2013 г. на Районен съд – Костинброд, и са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК на „Хипокредит” АД.
В касационната жалба на Е. К. М. се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК със законните последици. Касаторката поддържа, че изводът на въззивния съд за надлежно отправено от ищеца – кредитор уведомление за предсрочна изискуемост на заема до нея и до другия солидарен длъжник – Ж. Г., е необоснован и незаконосъобразен. Излага доводи, че адресираната до кредитора молба на длъжниците за преуреждане на договорните правоотношения, с която съдът е мотивирал преценката си за настъпване на предсрочната изискуемост, не следва да бъде възприемана като уведомление за предсрочна изискуемост по две причини – първо, защото предхожда с повече от две години инициирането на заповедното производство и в нито един момент ищецът не е твърдял, че тя има характер на уведомление с последица превръщане на заема в предсрочно изискуем; второ, защото не материализира изявление на кредитора за обявяване на вземането по заема за предсрочно изискуемо, а обективира покана за предоговаряне на условията по договора, отправена от длъжниците със съзнанието, че заемът не е станал предсрочно изискуем. Навежда оплакване, че при постановяване на решението въззивният съд е взел предвид приети в нарушение на чл.266 ГПК писмени доказателства, с които ищецът се е домогвал да докаже връчване на изпратената до длъжника Г. Т. нотариална покана, съдържаща изявление за обявяване на предсрочната изискуем. Позовава се и на пропуск на въззивния съд да съобрази влязлото в сила решение по друго дело, с което е отхвърлен предявен срещу нея иск на „Хипокредит” АД по чл.422, ал.1 ГПК „за част от процесното вземане, произтичащо от същото правно основание, каквото е процесният договор, и основано на същата нотариална покана, като поканата, представена по настоящото дело”.
С касационната жалба на Ж. И. Г. се въвеждат касационни доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. Недопустимостта на решението е аргументирана с твърдения, че цялото вземане на ищеца по договора за заем е отречено със сила на пресъдено нещо, формирана с влезли в сила решения по други дела между страните – решение № 121 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на Костинбродски районен съд и решение № 92 от 24.10.2016 г. по гр. д. № 37/2014 г. на Софийски окръжен съд. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за необоснованост и противоречие със закона на извода на въззивния съд, че отпуснатите от ищеца заемни средства са получени от физическите лица – длъжници като предпоставка за пораждане правното действие на договора за заем спрямо тях; необоснованост и незаконосъобразност на извода, че длъжниците са уведомени надлежно за предсрочната изискуемост на заема преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на направени с отговора на исковата молба възражения срещу иска и кредитиране на представени от ищеца писмени доказателства за връчване на нотариална покана с уведомление за предсрочната изискуемост на длъжника Г. Т., приети в нарушение на чл.266 ГПК.
Касационната жалба на Г. М. Т. съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон на решаващия извод на въззивния съд, че в качеството на длъжник по договора за заем Г. Т. е уведомен надлежно за предсрочната изискуемост на заема преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Касаторът счита, че молбата от 21.09.2011 г., с която съдът е мотивирал преценката си за настъпване на предсрочната изискуемост, не представлява уведомление, тъй като не материализира воля на кредитора да обяви вземанията си по договора за заем за предсрочно изискуеми, а изхожда от длъжниците и обективира тяхна покана към кредитора за предоговаряне на условията за ползване на заема. Поддържа, че в исковата молба ищецът не е основал твърдението си за предсрочна изискуемост на заема на молбата от 21.09.2011 г., а на нотариална покана с рег. № 2799 от 17.09.2012 г. на нотариус И. Д., която не му е връчена редовно на постоянния адрес (с. Л., ул. „Искра” № 9) и не е връчвана на солидарните длъжници Е. М. и Ж. Г.. Посочва като съществено нарушение на съдопроизводствените правила необсъждането на влязлото в сила решение по гр. д. № 37/2014 г. на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск на „Хипокредит” АД против Е. М. „за част от процесното вземане, произтичащо от същото правно основание, каквото е процесният договор и основано на същата нотариална покана, като поканата, представена по настоящото дело”.
Всеки от касаторите е представил изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Хипокредит” АД – [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 165/2013 г. е образувано пред Софийски окръжен съд по искова молба на „Хипокредит” АД, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е предявен установителен иск против Ж. И. Г., Е. К. М., Г. М. Т. и „Екоела” ООД за съществуване на парично вземане в размер на 368 954 евро – част от непогасена главница по предоставен от „Хипокредит” АД на ответниците – солидарни длъжници, паричен заем на стойност 400 000 евро по договор за заем, оформен в нотариален акт за учредяване на ипотека № 74, том V, рег. № 5343, нот. дело № 831/2007 г. на нотариус с рег. № 103, за което вземане, ведно със законната лихва от 09.05.2013 г. до окончателното плащане, са издадени заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 272/2013 г. на Районен съд – Костинброд.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът „Хипокредит” АД е изложил твърдения, че в изпълнение на сключения договор предал на ответниците – солидарни длъжници, чрез 7 бр. банкови преводи, заемни парични средства в размер на 400 000 евро; В т.1, б.”г” от нотариалния акт за ипотека страните уговорили настъпване на предсрочна изискуемост на цялото вземане, ведно с дължимите лихви, в случай на неплащане на погасителни суми по заема за период, по-дълъг от един месец; До началото на 2010 г. ответниците погасявали своевременно задълженията си за плащане на главница и лихви по заема, съобразно погасителния план към договора, след което започнали да превеждат погасителните вноски със забава и в непълен размер, в резултат на което настъпили уговорените в договора обстоятелства за превръщане на заема в предсрочно изискуем; С молба – декларация от 21.09.2011 г., съставляваща документ от категорията на посочените в чл.418, ал.3 ГПК, солидарните длъжници признали необслужването на заема, ликвидността и изискуемостта на задълженията си в размер към 21.09.2011 г. на 381 954.05 евро – главница, 11 120.81 евро – дължими лихви, и 27 000 евро – лихви за забава; В съответствие с т.2 от нотариалния акт кредиторът „Хипокредит” АД уведомил длъжниците с 2 бр. нотариални покани – рег. № 2799 и рег. № 527 от 17.02.2012 г. на нотариус И. Д., за настъпилата предсрочна изискуемост на целия заем и им предоставил срок за доброволно плащане; В срока за плащане длъжниците не предприели действия за погасяване на задълженията си и предвид настъпилата предсрочна изискуемост, ищецът инициирал три отделни заповедни производства за принудително събиране на различни части от вземанията си за главница (в размер на 381 954.05 евро към момента на настъпване на предсрочната изискуемост) и за лихви; В срока по чл.414 ГПК солидарните длъжници възразили срещу издадената по ч. гр. д. № 272/2013 г. на Районен съд – Костинброд заповед за изпълнение на част от главницата в размер на 368 954 евро, което породило правен интерес за ищеца да предяви иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, за да установи съществуването на оспореното вземане.
В хода на първоинстанционното производство е постановено определение, с което производството по чл.422, ал.1 ГПК е прекратено по отношение на ответника „Екоела” ООД.
С решение от 24.06.2015 г. Софийски окръжен съд е признал за съществуващо вземането на „Хипокредит” АД, отразено в заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 272/2013 г. на Районен съд – Костинброд, по отношение на ответника Г. М. и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на ответниците Е. М. и Ж. Г..
Първоинстанционният съд е приел, че оформеният с нотариален акт № 74 по нот. д. № 831/15.10.2007 г. договор за заем е действителен и е породил валидно облигационно правоотношение между страните, както и че ищецът е изпълнил основното си договорно задължение като е предал в заем на ответниците сумата 400 000 евро. За да уважи иска по отношение на ответника Г. Т., съдът е направил извод, че преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 09.05.2013 г., ищецът е уведомил надлежно ответника за предсрочната изискуемост на целия заем, настъпила при уговорените в договора обективни предпоставки, поради което Т. дължи вземането по заповедта, ведно със законната лихва от 09.05.2013 г. Съдът е приел, че уведомяването е извършено с нотариална покана рег. № 2799 от 17.02.2012 г. на нотариус И. Д., връчена на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК на 07.03.2012 г. Отхвърлянето на иска по отношение на ответниците Е. М. и Ж. Г. е мотивирано със съображения, че ищецът не е доказал да е уведомил двете ответници за предсрочната изискуемост на заема преди започване на заповедното производство, което според указанията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е пречка за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Сезиран с въззивни жалби от ищеца и от ответника Г. Т., Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, поправено по реда на чл.247 ГПК.
Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на ответника Г. Т., след като е приел, че установяваното с иска парично вземане е възникнало валидно от сключения между страните договор за заем, че съществува в размера, отразен в заповедта за изпълнение, и че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК ответникът е дължал изпълнението му поради настъпила предсрочна изискуемост на заема. Възраженията на ответника за нищожност на договора за заем и на отделни негови клаузи са счетени за неоснователни от въззивния съд по съображения, изложени в мотивите към обжалваното решение. Като неоснователно е преценено и възражението на ответника, че не е уведомен от ищеца за предсрочната изискуемост на заемното задължение преди започване на заповедното производство. От неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство счетоводна експертиза въззивният съд е приел за установено по несъмнен начин, че като последица от забава в плащанията на дължими погасителни вноски към 30.04.2011 г. са осъществени обективните предпоставки по чл.1, б.”г” от договора за заем за обявяване на цялото задължение на заемополучателите за предсрочно изискуемо и че към тази дата заемният дълг в размер на 378 954.05 евро – главница, 76 627.59 евро – просрочена договорна лихва, 104 265.69 евро – наказателна лихва за забава, и 1 624.70 евро – застраховка, е трансформиран в предсрочно изискуем. Относно субективният елемент на предсрочната изискуемост въззивният съд е направил извод, че ищецът – кредитор е отправил волеизявление до солидарните длъжници за обявяване на предсрочната изискуемост и че това волеизявление е достигнало до длъжниците преди датата 21.09.2011 г., когато те са депозирали пред него молба – декларация за опрощаване на наказателни лихви, съдържаща признание за настъпилата предсрочна изискуемост. Въззивният съд е изложил съображения, че след като в молбата длъжниците са признали задълженията си към ищеца в размер, съответстващ на обявения за предсрочно изискуем дълг – главница и лихви, а не само за размера на непогасените към 21.09.2011 г. месечни вноски, в предходен момент те са били уведомени за волята на ищеца да счита дълга за предсрочно изискуем.
С въззивната жалба ответникът Г. Т. е оспорил правилността на извода на първоинстанционния съд за редовно връчване на нотариалната покана от 17.02.2012 г. по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че връчването е извършено на адрес [населено място], ул. „Искър” № 9, а според представените във въззивното производство доказателства адресът на ответника е [населено място], ул. „Искра” № 9, но с оглед на извода за извършено преди 21.09.2011 г. уведомяване на солидарните длъжници за предсрочната изискуемост на заема не се е произнесъл по доводите за нередовно връчване на поканата и не е обсъждал приетите във въззивното производство доказателства на ищеца за редовност на процедурата по връчване (ангажирани по повод твърдението на ответника във въззивната жалба, че съобщението по чл.47 ГПК е поставено на адрес, различен от адреса, на който живее).
В зависимост от извода, че към 30.04.2011 г. са били налице предвидените в договора за заем обективни предпоставки за предсрочна изискуемост на цялото задължение по заема и че всички солидарни длъжници са уведомени преди 21.09.2011 г. за волята на кредитора да счита заема за предсрочно изискуем, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК и по отношение на ответниците Е. М. и Ж. Г..
Преди да се произнесе по основателността на предявения иск, Софийски апелативен съд е разгледал направените от ответниците възражения за недопустимост на иска и на първоинстанционното решение поради наличие на сила на пресъдено нещо по спора, произтичаща от влязлото в сила решение № 121 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на Районен съд – Костинброд. От мотивите към посоченото решение въззивният съд е достигнал до извод, че с него е разрешен спор между страните за дължимост на сумата 3 000 евро, представляваща друга част от главницата по процесния договор за заем, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 538/2012 г. на Районен съд – Костинброд. Като е преценил, че двете дела имат за предмет различни части от вземането на кредитора за главница по договора за заем, въззивният съд е отрекъл решението по гр. д. № 279/2012 г. на Районен съд – Костинброд да формира сила на пресъдено нещо по разглеждания от него правен спор.
По искането на касаторите Е. К. М. и Ж. И. Г. за допускане на касационно обжалване :
В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационните жалби на Е. М. и Ж. Г. приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са идентични правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно :
„1. Може ли въззивният съд да цени и основава решението си на приети в последното заседание на втората инстанция доказателства, въпреки, че с определение, постановено в закрито заседание по делото, е приел, че тези писмени доказателства, за първи път представени от страната с допълнение към въззивната жалба, нямат характер на нововъзникнали, поради което искането за тяхното приемане е преклудирано;
2. Може ли въззивният съд да основе решаващият си правен извод за наличие на надлежно отправено уведомление до длъжника на молба, изходяща от длъжника за предоговаряне на условията на кредитния договор, при положение, че ищецът не се е позовавал на тази молба нито в обстоятелствената част на исковата си молба, нито в производството пред първата инстанция, нито във въззивната си жалба, а напротив – в хода на цялото производство е поддържал, че е отправил изрична покана по нотариален ред;
3. Може ли въззивният съд да основава решаващите си правни изводи на твърдение, наведено от страната едва с писмените бележки пред въззивната инстанция, при положение, че другата страна не е имала възможност да организира защитата си срещу това твърдение;
4. Допустимо ли е при забраната в чл.266, ал.1 ГПК да се сочат и представят доказателства, които страната е могла да представи в първоинстанционното производство, когато във въззивната жалба или допълнителната въззивна жалба липсва оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото относно разпределянето на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти”.
Без да е формулиран конкретен правен въпрос, в изложенията са наведени доводи, че длъжниците не са уведомени надлежно от кредитора за предсрочната изискуемост на заема преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съобразно указанията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и че молбата за предоговаряне на кредита няма характер на уведомление с последица настъпване на предсрочната изискуемост.
Преди произнасянето по предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване настоящият състав на ВКС следва да извърши преценка дали съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. С касационната жалба на Ж. Г. са въведени изрични оплаквания за недопустимост на решението поради формирана сила на пресъдено нещо по спора с влезли в сила съдебни решения по предходни дела между същите страни, а според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за допустимостта на решението Върховният касационен съд следи служебно и в производството по чл.288 ГПК.
Съгласно чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго; Повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Със съвместния отговор на исковата молба ответниците – физически лица са представили влязло в сила решение № 121 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на Районен съд – Костинброд със следния диспозитив : „Отхвърля изцяло предявеният от „Хипокредит” АД иск против „Екоела” ООД, като недопустим поради липса на правен интерес, против Е. К. М., Г. М. Т. и Ж. И. Г. като неоснователен”. В съобразителната част на решението е посочено, че искът на „Хипокредит” АД се основава на твърдения за неизпълнено от ответниците задължение по договор за паричен заем от 16.08.2007 г., обезпечен с договор за ипотека, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 538/2012 г. на Районен съд – Костинброд и поради неплащане на дължими погасителни вноски е превърнато в предсрочно изискуемо в размер на 401 650 евро; че ищецът претендира да установи по отношение на ответниците дължимост на сумата 3 000 евро – част от главницата по заема; че по делото не са представени доказателства освен ответника „Екоела” ООД, друг от солидарните длъжници да е получавал реално отпуснатата в заем сума; че ответникът „Екоела” ООД е погасил чрез плащане задължението си към ищеца за част от главницата по заема в размер на 3 000 евро. Въз основа на изложеното е направен извод, по отношение на ответниците – физически лица искът е неоснователен, а по отношение на ответника „Екоела” ООД искът подлежи на отхвърляне поради липса на правен интерес. Съобразявайки съдържанието на решението, настоящият състав на ВКС приема, че дори да формира сила на пресъдено нещо между страните (като се има предвид липсващата в диспозитива индивидуализация на спорното право и на предявения иск), тя се разпростира само върху вземането на „Хипокредит” АД за част от главницата по заема в размер на 3 000 евро, предмет на издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 538/2012 г. на Районен съд – Костинброд, за която е прието, че е погасена чрез плащане от солидарния длъжник „Екоела” ООД. Силата на пресъдено нещо не обхваща останалата част от дължимата главница по заема, която не е била предмет на разрешения с решението правен спор, включително с оглед на обстоятелството, че в диспозитива на решението не е указано разгледаният иск да е предявен като частичен. Поради това по-късно предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на остатъка от главницата над сумата 3 000 евро, за който ищецът – кредитор се е снабдил с отделна заповед за изпълнение, не е недопустим по силата на чл.299, ал.2 вр. ал.2 ГПК и няма вероятност постановеното по повод на него въззивно решение да е недопустимо.
Предположение за недопустимост на въззивното решение не може да се изведе и от влязлото в сила решение № 92 от 24.10.2016 г. по гр. д. № 37/2014 г. на Софийски окръжен съд. С това решение е отхвърлен предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск на „Хипокредит” АД против Е. К. М. за съществуване на парично вземане за сумата 67 500 евро, представляваща наказателни лихви по договора за заем, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 769/2013 г. на Районен съд – Костинброд. Решението формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на вземането за наказателни лихви, но не и по отношение на вземането за главница, предмет на установяване с обжалваното въззивно решение. Различното произнасяне в мотивите към решенията по въпроса настъпила ли е и в кой момент предсрочна изискуемост на заема е обусловено от различната преценка на фактите и доказателствата по всяко от делата и не води до недопустимост на обжалваното решение.
По изложените съображения не се налага проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК.
Неоснователно е искането на касаторите Е. М. и Ж. Г. за допускане на решението до касационно обжалване по въпросите, формулирани под № 1 и № 4 в изложенията. Въпросите са свързани с оплакванията в касационните жалби, че въззивният съд е основал решаващия си извод за надлежно извършено уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост на заема на писмени доказателства, представени от ищеца във въззивното производство и приети в нарушение на чл.266 ГПК. От изготвения в откритото заседание на 30.10.2017 г. протокол се установява, че в заседанието въззивният съд е уважил искането на „Хипокредит” АД за приемане на писмени доказателства, относими към връчването на изпратената до ответника Г. Т. нотариална покана 17.02.2012 г. Представянето на доказателствата е провокирано от твърдението във въззивната жалба на ответника, че съобщението по чл.47 ГПК е поставено на адрес, различен от неговия действителен адрес. Въпреки, че е приел доказателствата, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не ги е обсъждал и не е формирал фактически и правни изводи въз основа на тях. Видно от мотивите към решението, съдът е направил извод, че волеизявлението на ищеца – кредитор за предсрочна изискуемост на заема е достигнало до ответниците – солидарни длъжници преди датата 21.09.2011 г., когато длъжниците са подали молба за преуреждане на договорното правоотношение. Произнасяйки се в този смисъл, съдът косвено е отрекъл нотариалната покана с вписана дата на връчване по реда на чл.47, ал.5 ГПК 07.03.2012 г. да изпълнява функциите на уведомление за предсрочна изискуемост на заема. С оглед мотивите към обжалваното решение, въпросите дали доказателствата за връчване на нотариалната покана са били допустими с оглед забраната на чл.266, ал.1 ГПК и дали съдът е могъл да основе решението си на тях не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеният с въззивното решение правен резултат – уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на тримата ответници – солидарни длъжници, не е обусловен от разрешаване на тези въпроси, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда доводите на касаторите за постановяване на решението в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите под № 2 и № 3 са относими към изводите на въззивния съд за настъпване на предсрочната изискуемост, но също не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че и двата въпроса са зададени некоректно, доколкото още в исковата молба ищецът е навел твърдения, че обективните и субективните предпоставки на предсрочната изискуемост са се проявили преди датата 21.09.2011 г., когато ответниците – солидарни длъжници са отправили до него молба за предоговаряне на условията по заема и конкретно – за опрощаване на наказателни лихви за забава в плащането на дължими погасителни вноски. В исковата молба ищецът се е позовал и на изпратени до длъжниците уведомления за предсрочната изискуемост, обективирани в 2 бр. нотариални покани, но без да твърди, че уведомяването за предсрочната изискуемост е извършено с тези покани. Твърденията относно настъпването на предсрочната изискуемост са в смисъл, че в молбата от 21.09.2011 г. длъжниците са признали както ликвидността, така и изискуемостта на вземането за цялата главница по заема, т. е. настъпването на предсрочната изискуемост с нейните обективни и субективни предпоставки преди датата 21.09.2011 г. Въззивният съд не е приравнил молбата на уведомление от кредитора за предсрочната изискуемост, каквато теза поддържат касаторите, а е приел, че обективираното в нея признание за настъпила към 21.09.2011 г. изискуемост на целия дълг по договора за заем, а не само на дължимите до тази дата погасителни вноски, предполага достигнало до длъжниците волеизявление на кредитора за превръщане на заема в предсрочно изискуем. Оттук съдът е направил решаващия извод, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение спорното вземане е било изискуемо и са налице предпоставките за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Осъществената от въззивния съд решаваща дейност не противоречи на указанията в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Доводите в изложенията за неправилна преценка от страна на въззивния съд на фактите и доказателствата относно предсрочната изискуемост на вземането са от значение за правилността на обжалваното решение и не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното, решението на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касаторите Е. М. и Ж. Г. част.
По искането на касатора Г. М. Т. за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за правния спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси :
„1. За правомощията на въззивния съд по чл.269, ал.2 ГПК относно възможността да преразгледа изводите на първата инстанция относно осъществяването на определени факти;
2. За основанието на предявения по чл.422 ГПК иск за съществуване на вземане по договор за банков кредит, по който е издадена заповед за изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК;
3. По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявление на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това изявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост, и дали може да се приеме, че предходна кореспонденция между страните замества уговорения в договора начин за обявяване на вземането по същия за предсрочно изискуемо”.
Приложното поле на касационния контрол е обосновано с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в посочени решения по чл.290 ГПК – основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът е аргументирал обуславящото за спора значение на първия въпрос със съображения, че „без да има оплакване във въззивна жалба и без да е налице констатация, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения при докладване на делото, въззивният съд е приел за установен нов факт, придавайки му правно значение – че предсрочната изискуемост е настъпила не въз основа на връчени нотариални покани от 17.02.2012 г. (както е приела първата инстанция и както се твърди в исковата молба), а въз основа на предходна кореспонденция между страните, съдържаща признание за задължение към датата 21.09.2011 г.”. Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не кореспондира с мотивите към обжалваното решение – от една страна, и от друга – с въззивната жалба на ответника (сега касатор) и с депозирания по повод на нея отговор на ищеца „Хипокредит” АД. С въззивната жалба касаторът е направил оплакване срещу извода на първоинстанционния съд, че е уведомен за предсрочната изискуемост на заема с редовно връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК нотариална покана от 17.02.2012 г. В отговора на жалбата ищецът е възразил срещу това оплакване и е потвърдил твърденията си в исковата молба, че с молба от 21.09.2011 г. тримата ответници са признали настъпването на предсрочната изискуемост вследствие забавата в плащането на дължими погасителни вноски. Въззивният съд е обсъдил защитните тези на двете страни и след съобразяване на обективираното в молбата от 21.09.2011 г. признание, е направил извод, че в качеството на солидарни длъжници по договора за заем ответниците са били уведомени за волята на ищеца да счита целия заем за предсрочно изискуем преди датата 21.09.2011 г. Възприемането на други факти относно уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост, различни от установените от първата инстанция, е обусловено от въведените с въззивната жалба и с отговора фактически и правни доводи на страните, а не от произнасяне на въззивния съд извън ограничителната рамка на чл.269 ГПК. Поради изложеното не може да се счете за доказано твърдението на касатора, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.