4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 929
София, 12.12. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 199/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 226 от 27.10.2011 г., постановено по в. т. д. № 504/2011 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 384 от 28.04.2011 г. по т. д. № 2036/2011 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на неустойка по чл.7.2 от договор за изработка № 12-2008/03.11.2008 г. в размер на сумата 21 546.75 лв.
К. поддържа, че поради нарушения на материалния закон – чл.9 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, и на съдопроизводствените правила въззивният съд е достигнал до неправилен извод, че санкцията по чл.7.2 от договора представлява неустойка, а не лихва за забава. Излага доводи, че уговорената в чл.7.1 неустойка за забава не изключва правото му да претендира и лихва по чл.7.2 от договора за неплащане в срок на дължимите от ответника суми, тъй като съединяването на иск за неустойка с иск за лихви за забава е признато за допустимо в практиката на ВКС. Позовава се на необоснованост на извода за липса на издадена данъчна фактура, предвидена като основание за възникване на обвързаното със санкцията по чл.7.2 парично задължение.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че : Въззивният съд се е произнесъл по съществен за изхода на делото материалноправен въпрос като необосновано и неправилно е приел, че претенцията на [фирма] по чл.7.2 от договора за изработка представлява претенция за неустойка, независимо, че се касае за лихва за забава; Обжалваното решение противоречи на решение № 137/1955 г. по ч. гр. д. № 126/55 г. на ОСГК на ВС, решение № 15/1982 г. по гр. д. № 3168/81 г. на ВС І г. о., решение № 645/1995 г. по гр. д. № 674/94 г. на ВС, V г. о., и решение № 413/1985 г. по гр. д. № 277/85 г. на ВС, ІІ г. о.; Спорът по делото има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 21 546.75 лв., претендирана като санкция по чл.7.2 от сключен между страните договор за изработка за забава с повече от 10 дни в плащането на издадена от ищеца – изпълнител фактура за сумата 79 046 лв., Варненски апелативен съд е приел, че макар да е наименована като лихва за забава, санкцията по чл.7.2 съставлява по същността си неустойка за забава и не се дължи от ответника по две причини : Първо, поради отсъствие на предвиденото в клаузата на чл.7.2 основание за начисляването й – издаване на данъчна /а не на проформа/ фактура за дължимите от възложителя суми по договора; Второ, поради присъдената с влязлата в сила част на първоинстанционното решение неустойка по чл.7.1 от договора, предназначена да обезщети изпълнителя – кредитор за вредите от забавата в изпълнението на същото парично задължение. Въззивният съд е преценил, че след като са уговорени за едно и също виновно поведение – забава в плащането, двете санкции не се дължат едновременно и не могат да се кумулират.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
К. не е посочил правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването на който е обусловило отхвърлянето на предявения иск. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с довода, че въззивният съд е разрешил „съществен материалноправен въпрос” като е приел необосновано и незаконосъобразно, че претенцията по чл.7.2 от договора е за неустойка, а не за лихва за забава. В. довод съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение и е относим изцяло към предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. Според разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на решението, не са тъждествени със специфичните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, от които зависи допускането на касационното обжалване. Правилността на въззивното решение не е обект на проверка в производството по чл.288 ГПК, в което Върховният касационен съд извършва дискреция на касационните жалби в зависимост от селективните критерии на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК като проверява дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора /чл.280, ал.1 ГПК/ и дали същият е решен в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС /т.1/, дали се решава противоречиво от съдилищата /т.2/ и дали е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3/. В случая изходът на спора е обусловен от преценката на въззивния съд, че претендираната с отхвърления иск парична санкция съставлява неустойка и не може да се кумулира с друга санкция, уговорена за същото договорно неизпълнение и присъдена на ищеца – касатор с влязлата в сила част на първоинстанционното решение. Обосноваността и законосъобразността на така формираните изводи не подлежи на ревизиране в производството по чл.288 ГПК и дори те да са опорочени, както твърди касаторът, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по съображения за неправилност. Същевременно изразеното от въззивния съд принципно становище, че е недопустимо да се кумулират две санкции за едно и също договорно неизпълнение, кореспондира със задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на І т. о., в което е прието, че е недопустимо по правилата на чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва за същото неизпълнение.
Непосочването на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС освобождава настоящия състав от задължение да обсъжда поддържаните допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не е доказано, тъй като представените с изложението съдебни решения третират въпрос, който няма връзка с мотивите към обжалваното решение – за началния момент на забавата при срочни и безсрочни задължения, и са неотносими към предмета на конкретното дело. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е надлежно заявено, доколкото касаторът се позовава на значението на спора за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а чл.280, ал.1, т.3 ГПК обвързва достъпа до касация със значимостта на разрешения с обжалваното решение правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 226 от 27.10.2011 г., постановено по в. т. д. № 504/2011 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :