6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 923
София, 10.12. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 211/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Ц. от [населено място] – чрез процесуалния й представител, срещу решение № 1410 от 30.11.2011 г., постановено по т. д. № 2213/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 2505 от 07.06.2011 г. по гр. д. № 273/2010 г. на Варненски районен съд и е отхвърлен предявеният от Д. Г. Ц. против Д. С. И. иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на парично вземане за сумата 10 000 евро по запис на заповед от 09.02.2009 г. с падеж 03.03.2009 г., предмет на издадена в производството по ч. гр. д. № 2738/2009 г. на Варненски районен съд заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, и са присъдени разноски на ответника в размер на сумата 391.66 лв.
Касаторката навежда оплакване, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по непредявена претенция и извън очертаните от страните предметни предели на спора. Поддържа доводи, че въззивният съд е игнорирал абстрактния характер на записа на заповед, посочен в исковата молба като единствено основание за възникване на спорното вземане, и е отрекъл съществуването на вземането по съображения, изведени от каузално правоотношение – договор за наем, без в преклузивния срок по чл.131 ГПК ответникът да е въвеждал твърдения за наличие на гаранционно – обезпечителна връзка между записа на заповед и друго каузално правоотношение и без по делото да са събирани доказателства в тази насока. Развива съображения, че като е излязъл извън релевираното в исковата молба менителнично правоотношение, съдът недопустимо е подменил волята на издателя „записът на заповед да съществува по начина, по който е представен”, и е разрешил спора по чл.422 ГПК с недопустим съдебен акт.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с въпроси, формулирани в инкорпорирано в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдения, че значимите за конкретното дело въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС. Бланкетно е посочено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация Д. С. И. от [населено място], обл. Я., не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред Варненски районен съд е образувано по предявен от Д. Г. Ц. против Д. С. И. установителен иск по чл.422 ГПК за съществуване на парично вземане за сумата 10 000 евро, за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК, оспорена с възражение в срока по чл.414 ГПК. В уточнената по реда на чл.129, ал.2 ГПК искова молба ищцата е изложила твърдения, че вземането произтича от представения в заповедното производство запис на заповед, издаден на 09.02.2009 г. с падеж 03.03.2009 г., с който ответникът се е задължил безусловно да й заплати сумата 10 000 евро. В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на искова молба ответникът е оспорил иска с възражения, че не дължи спорната сума, тъй като е подписал записа на заповед при условията на заплаха, упражнена от ищцата с цел уреждане на спор за дължими суми по договор за нам на магазин в [населено място], сключен между представляваното от него „Адмирал Г. ІІ” Е. като наемател и бащата на ищцата Г. Г. като наемодател.
Първоинстанционният съд е уважил иска и е признал вземането по записа на заповед за съществуващо.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Варненски окръжен съд е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил иска. Изразил е становище, че макар да съставлява абстрактна сделка, записът на заповед по начало служи за обезпечаване на вземане по каузално правоотношение, което предполага изследване на връзката между записа на заповед от 09.02.2009 г. и договора за наем, сочен от ответника като причина за издаването му. След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е счел за недоказано твърдението на ответника за поемане на менителничното задължение под въздействие на заплаха, но е преценил за доказано другото негово твърдение – че записът на заповед е издаден с гаранционно – обезпечителна цел, за да гарантира изпълнението на задължения на „Адмирал Г. ІІ” Е. към бащата на ищцата Г. Г., произтичащи от сключен помежду им договор неформален договор за наем. Като е съобразил връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение – от една страна, и липсата на идентичност между страните по менителничното и по каузалното правоотношение – от друга, въззивният съдебен състав е направил решаващия извод, че искът по чл.422 ГПК е неоснователен, тъй като записът на заповед не удостоверява вземане на ищцата към ответника и е нищожен поради отсъствие на основание за менителничното задължаване.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения :
Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост на решението, които задължават касационната инстанция да извърши служебна проверка за вероятна недопустимост на съдебния акт като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, съгласно в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че данните по делото не обосновават предположение за недопустимост на постановеното от Варненски окръжен съд решение. Въззивният съд е разрешил въведения с иска по чл.422 ГПК правен спор съобразно предметните му предели, очертани от ищцата с исковата молба и от ответника с отговора на молбата. В исковата молба ищцата е посочила като източник на вземането си записът на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК в заповедното производство за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника – длъжник. В срока за отговор на исковата молба ответникът е релевирал възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед поради обезпечителната функция на менителничния ефект, издаден единствено с цел да обезпечи вземане на трето за спора лице /Г. Г./. При така заявената защитна позиция на ответника въззивният съд е бил длъжен да се произнесе относно съществуването на вземането, след като изследва връзката между записа на заповед като абстрактна сделка и каузалната сделка, по повод на която той е издаден. Отричането на вземането по съображения, изведени от каузалното правоотношение, не съставлява нарушение на принципа на диспозитивното начало и не води до подмяна на основанието на предявения иск по чл.422 ГПК. Необходимостта от изследване на връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, въведено от ищеца и/или ответника като причина за менителничното задължаване при разглеждане на положителния установителен иск по чл.422 ГПК, е призната изрично от Върховния касационен съд в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика по приложението на чл.422 ГПК /напр. решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 5/02.02.2012 г. по т. д. № 75/2011 г. на І т. о., решение № 128/23.10.2012 г. по т. д. № 561/2011 г. на ІІ т. о. и др./. Предвид изложеното, не може да направи предположение за недопустимост на обжалваното решение и не се налага същото да бъде допускано до касационен контрол на това основание.
К. е формулирал следните въпроси, с които е обосновал приложното поле на касационното обжалване : „Възможно ли е менителнично правоотношение между две лица да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица; Правоотношението по договор за наем каузално ли е по отношение на менителничното по издаден запис на заповед, ако издателят на записа на заповед не е страна по договора за наем и не е налице валидно изразена воля за това /за поемане на дълг, заместване в дълг, прехвърляне на вземане, поръчителство и др./; Менителничното правоотношение нищожно ли е поради липса на каузално такова и възможно ли е да съществува и да поражда правни последици без наличие на каузално правоотношение; При условие, че менителничното правоотношение обезпечава валидно каузално такова, самото менителнично правоотношение валидно ли е и поражда ли правни последици.”.
Поставените въпроси имат връзка с предмета на делото, но не могат да се квалифицират като обуславящи за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отхвърлянето на иска по чл.422 ГПК е резултат от решаващия извод на въззивния съд, че представеният запис на заповед не удостоверява валидно възникнало вземане в полза на ищцата – поемател към ответника – издател, тъй като е издаден по повод на друго каузално правоотношение между чужди на спора лица /договор за наем между „Адмирал Г. ІІ” Е. и Г. Г./, за да гарантира удовлетворяването на произтичащи от каузалното правоотношения парични вземания на трето лице, а не вземания на ищцата към ответника. Признаването на менителничното вземане за несъществуващо се дължи на установеното от доказателствата по делото непосредствено основание за менителничното задължаване, което изключва самостоятелния характер на записа на заповед като правна сделка и го лишава от присъщия му ефект на абстрактен източник на безусловно задължение за плащане на отразената в съдържанието му парична сума. Разкриването на основанието за менителничното задължаване е обусловило извода, че вземането по записа на заповед не съществува, доколкото волята на издателя не е била да се задължи към посочения в текста на записа на заповед издател, а да гарантира породените от каузалното правоотношение вземания на представляваното от него дружество към третото лице – кредитор. В хода на делото ищцата не е навеждала твърдения за съществуващи правоотношения между нея и третото лице – кредитор, овластяващи я да получи плащане по обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение /дарение, прехвърляне на вземане, встъпване в правата по наемния договор и др./, поради което и въззивният съд не е изследвал легитимацията й на кредитор по записа на заповед в този аспект. Становището, че записът на заповед е нищожен поради отсъствие на основание за издаването му, е допълнителен аргумент за несъществуване на вземането и няма решаващо значение за отхвърлянето на иска.
Дори да се приеме, че поставените въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол поради недоказаност на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка – отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС. К. е въвел твърдение за противоречие на решението с Тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС, но не е изложил конкретни съображения в какво се изразява противоречието, което лишава настоящия състав от възможност за преценка осъществено ли е основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В същото време решаващите изводи на въззивния съд позволяват да се приеме, че обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС по обусловилите изхода на делото правни въпроси за значението на записа на заповед като източник на вземането, предмет на защита със специалния установителен иск по чл.422 ГПК, и за връзката на записа на заповед с релевираното от ответника по иска каузално правоотношение. В постановените при действието на чл.290 ГПК решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 5/02.02.2012 г. по т. д. № 75/2011 г. на І т. о., решение № 128/23.10.2012 г. по т. д. № 561/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г. на І т. о. и др., Върховният касационен съд е изразил становище, че : При направено в производството по чл.422 ГПК възражение от ответника – длъжник за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден послужилият като документ по чл.417, т.9 ГПК запис на заповед, съдът е длъжен да разгледа възражението и да се произнесе за съществуването на установяваното по реда на чл.422 ГПК парично вземане не само с оглед формалната редовност и действителност на записа на заповед, а и с оглед на въведеното от длъжника каузално правоотношение; Ако се докаже връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, съдът следва да разреши спора като съобрази и обстоятелствата, дали обезпеченото със записа на заповед каузално вземане е възникнало и дали вземането по записа на заповед не е погасено като последица от погасяване на гарантираното вземане по каузалното правоотношение. В конкретния случай въззивният съд е отрекъл съществуването на вземането по записа на заповед, след като е приел, че то няма самостоятелен характер, а е предназначено да обезпечи каузално вземане, но не на ищцата, а на трето за спора лице, което лишава ищцата от правото да търси изпълнение на поетото със записа на заповед безусловно задължение за плащане на сумата 10 000 евро. Съобразяването на задължителната практика прави неоснователно искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и настоящият състав не дължи обсъждането му. Освен това, с оглед разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се приеме за осъществено, след като по значимите за изхода на делото правни въпроси е създадена задължителна практика на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски окръжен съд решение по т. д. № 2213/2011 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1410 от 30.11.2011 г., постановено по т. д. № 2213/2011 г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :