1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
гр. София, 20.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1022 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез Адвокатско дружество „Д., Р. и съдружници“, представлявано от адв. А. Д. Д. срещу решение № 2457 от 21.12.2016г. по т. дело № 4796/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1006 от 07.06.2016г. по т. дело № 5450/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] в евентуално съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл 2 и предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 720 000 евро – получена поради неосъществено основание, евентуално поради отпаднало основание /погрешно посочено като „неосъществено основание“/.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като на 10.11.2016г., т. е. след подаване на въззивната жалба, но преди съдебното заседание, проведено на 23.11.2016г., в Търговския регистър по партидата на [фирма] е обявено решение № 113/09.11.2016г. на Окръжен съд Враца, с което на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ е открито производство по несъстоятелност спрямо [фирма]. Поддържа становище, че съгласно чл. 637, ал. 1 ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните производства по имуществени търговски дела срещу длъжника, като в настоящия случай ex lege на 09.11.2016г. е настъпило спиране на висящото въззивно производство. Поради това, че въззивната инстанция не е спряла производство, а се е произнесла по същество, е постановила недопустим съдебен акт. В инкорпорирано в касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и т. 10 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците [фирма], [населено място] и [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] не изразяват становище по жалбата.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд въз основа на събраните доказателства е приел за установено, че по силата на сключен между ищеца [фирма] /преди с наименование [фирма]/ и ответника [фирма] договор от 11.04.2006г., вписан в имотния регистър, ищецът е наел от ответника [фирма] описаните в договора недвижими имоти – 12 бензиностанции, за срок от 14 години /от 2006г. до 2020г./, които имоти са били апортирани на 01.02.2010г. в полза на ответника [фирма], който е встъпил като съдлъжник на наемодателя със споразумение от 04.02.2010г. Съдебният състав е констатирал, че между страните са сключени допълнителни споразумения от 17.03.2011г. и 17.05.2011г., с които е уговорено продължаване на срока на наемния договор с още 2 години – до 2022 г. /за 15-та и 16-та година/, срещу авансово заплащане от ищеца на наемната цена за продължения срок в общ размер на 600 000 евро без ДДС /720 000 евро/, които споразумения не са вписани в имотния регистър. По делото е установено, че ищецът е заплатил по предвидения в споразуменията начин левовата равностойност по фиксирания курс на БНБ на авансовата наемна цена от 720 000 евро с ДДС, а именно общо 1 408 197,60 лв., както следва: на 17.03.2011г. по сметка на трето лице [фирма] сума в размер 136 908,10 лв., на 18.03.2011г. по сметка на трето лице „П. П. К.“ сумата 98 152 лв. и на ответника [фирма] на 18.03.2011г. сумата 140 459,26 лв., на 19.05.2011г. сумата 75 103,87 лв. и на 31.05.2011г. сумата 957 574,37 лв. Наетите от ищеца бензиностанции са прехвърлени от ответника [фирма] на [фирма] през периода 13.04.2011г. – 03.06.2011г. и сключеният между тези лица 7-годишен договор за финансов лизинг на същите обекти е предсрочно прекратен поради неизпълнение от страна на ответника – лизингополучател. Въззивният съд е констатирал, че новият собственик на наетите обекти [фирма] е уведомил ищеца, че се счита за обвързан само с вписания договор за наем за 14-годишен период, но не и с 2-годишното продължение, уговорено с невписаните споразумения от 17.03.2011г. и 17.05.2011г. С нотариална покана ищецът е поканил ответниците да му върнат в 10-дневен срок заплатените суми от 192 000 евро и 408 000 евро без ДДС поради неоснователното им плащане, тъй като [фирма] не е било уведомено за постигнатото споразумение за продължаване на наемния срок и по вина на наемодателя ищецът ще бъде лишен от ползването на имотите за 15-та и 16-та наемни години.
За да отхвърли иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, съдебният състав се е аргументирал с липса на хипотезата „неосъществено основание“, тъй като ищецът е престирал процесните суми не с оглед очаквана бъдеща юридическа обвързаност с ответниците, а въз основа на настояща юридическа обвързаност, съществувала към момента на престирането, а именно – валидно сключените допълнителни споразумения от 17.03.2011г. и 17.05.2011г., в които е предвидено, че сумите се плащат за бъдещи авансови наемни вноски за допълнително уговорения 2-годишен наемен период след 2020г. Изложил е съображения, че допълнителните споразумения са породили валидни облигационни наемни отношения между страните и представляват основание за престиране на процесните суми. Посочил е, че наличието на обективна невъзможност /фактическа или правна/ за изпълнение на задълженията на ответниците към датите на подписване на споразуменията не е относимо към хипотезата „неосъществено основание“, а евентуално – към „получено при начална липса на основание“, тъй като при начална невъзможност за изпълнение договорът е нищожен съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Въззивната инстанция е изложила евентуални аргументи за липсата и на начална невъзможност дори наетите обекти да не са били собственост на наемодателите – ответници, вкл. към момента на сключване на споразумението от 17.05.2011г., поради това, че валидността на договора за наем не зависи от това дали наемодателят е собственик на отдаваната под наем вещ. Посочила е, че договорът поражда облигационно задължение на наемодателя да осигури на наемателя безпрепятственото ползване на наетата вещ за уговорения срок, като при неизпълнение на това му задължение същият носи договорна отговорност спрямо наемателя, който разполага и с потестативното право да развали договора.
Съдебният състав е изложил съображения, че възникването на последваща невъзможност /фактическа или правна/ за изпълнение на задълженията на ответниците след сключване на процесните споразумения също не е относимо към хипотезата „неосъществено основание“, а евентуално – към „получено при отпаднало основание“, тъй като би довело до разваляне на договора /по право или по искане на другата страна/ за в бъдеще /чл. 88, ал. 1 ЗЗД/.
Исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД са приети за неоснователни поради това, че със сключването на самите допълнителни споразумения основанието за дължимост на процесните суми е осъществено и сумите не могат да се търсят като дадени при неосъществено основание.
Изводът за неоснователност на исковете за връщане на отпаднало основание на претендираните суми по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е аргументиран с обстоятелството, че договорът за наем и споразуменията от 17.03.2011г. и 17.05.2011г. не са развалени, тъй като периодът за дължимост на престацията на ответниците все още не е настъпил. Въззивната инстанция е приела, че задълженията на ответниците по процесните споразумения са да осигурят на ищеца ползването на наетите обекти през периода 2020 – 2022г., за което ищецът е заплатил авансово наемната цена в размер на исковите суми. Поради това, че ответниците не могат да изпаднат в неизпълнение на това им задължение преди настъпване на неговия падеж, кредиторът не би могъл да развали договора в общата хипотеза на чл. 87, ал. 1 ЗЗД преди настъпване на падежа на задължението.
Съдебният състав е приел за ирелевантно твърдяното във въззивната жалба обстоятелство, че към датата на сключване на споразумението от 17.05.2011г. наемодателят [фирма] е имал право само на обикновено управление в качеството му на лизингополучател, поради което по силата на чл. 229, ал. 3 ЗЗД срокът на наемния договор бил редуциран на 3 години, изтекли на 17.05.2014г., което според ищеца довело да прекратяване на наемните отношения. Изложил е и следните съображения: срокът на наемното отношение не може да бъде редуциран до 17.05.2014г. при положение, че вписаният основен договор е до 2020г.; лизингополучателят не попада сред лицата по чл. 229, ал. 3 ЗЗД; разпоредбата на чл. 229, ал. 3 ЗЗД не е нарушена, тъй като изчисляването на 3-годишния срок не започва от момента на сключване на допълнителното споразумение, а от момента, от който то влиза в сила /през 2020г./, като уговореното 2-годишно продължение на наемния срок е по-малко от 3-годишния период по чл. 229, ал. 3 ЗЗД. При всички хипотези, за да има неизпълнение е необходимо да настъпи периодът на дължимостта, което в случая не е налице.
Въззивният съд е приел, че за ищеца не е възникнало и правото да развали договора по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД преди падежа на задължението на длъжника, тъй като не е налице невъзможност на изпълнението изцяло или отчасти по причина, за която длъжникът отговаря. Изложил е съображения, че липсва невъзможност за изпълнение, ако наемодателят е изгубил собствеността върху наетия имот, тъй като собствеността не е задължителна предпоставка за изпълнение на облигационното задължение да осигури ползването на имота. Наемателят може да развали договора, ако наемодателят не изпълни задълженията си и наемателят бъде лишен от ползването на имота през дължимия период /2020 – 2022г./, но не и преди това.
Въззивната инстанция е приела, че процесните споразумения не са развалени по право и поради настъпване на последваща обективна невъзможност за изпълнение /чл. 89 ЗЗД/, тъй като изгубването на собствеността върху наетия имот от наемодателя не обуславя невъзможност за изпълнение.
Поради това, че процесните споразумения не са развалени, а продължават да действат, основанието за заплащане на авансовата наемна цена от ищеца не е отпаднало и исковите претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са неоснователни.
Изводът за неоснователност на исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е аргументиран с обстоятелството, че не е налице липса на основание за престирането на процесните суми. Основанието за плащане са сключените между страните споразумения от 17.03.2011г. и 17.05.2011г., поради което ищецът не разполага с вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебният контрол следва да се допусне, дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в производството по допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. В този смисъл е и решение № 195/26.11.2010г. по т. д. № 199/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване на съответния въззивен съдебен акт с оглед вероятната му недопустимост, предвид разглеждане на спора след настъпило по силата на чл. 637, ал. 1 ГПК спиране на делото с откриване на производство по несъстоятелност на ответника. В настоящия случай са налице данни, че въззивното производство е проведено и решението е постановено след настъпило по силата на закона съгласно чл. 637, ал. 1 ТЗ спиране на делото по отношение на исковете срещу [фирма] с откриване на производство по несъстоятелност на посочения ответник с решение № 113 от 09.11.2016г. по т. д. № 102/2016г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение, обявено в Търговския регистър на 10.11.2016г. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] /понастоящем в несъстоятелност/ в евентуално съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл 2 и предл. 3 ЗЗД за заплащане сумата 720 000 евро – получена поради неосъществено основание, евентуално поради отпаднало основание /погрешно посочено като „неосъществено основание“/, за проверка на вероятна недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт в посочената част.
В останалата част, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма], [населено място] в евентуално съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл 2 и предл. 3 ЗЗД за заплащане сумата 720 000 евро – получена поради неосъществено основание, евентуално поради отпаднало основание /погрешно посочено като „неосъществено основание“/, касаторът не е посочил релевантните материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл или които са обусловили правните изводи на въззивната инстанция, нито е посочил основание, на което следва да се допусне касационно обжалване на решението – дали въпросът е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, или се решава противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. К. съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставки за дпускане на касационно обжване на решението на САС в частта по исковете срещу [фирма].
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2457 от 21.12.2016г. по т. дело № 4796/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1006 от 07.06.2016г. по т. дело № 5450/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] в евентуално съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 720 000 евро – получена поради неосъществено основание, евентуално поради отпаднало основание /погрешно посочено като „неосъществено основание“/.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване нарешение № 2457 от 21.12.2016г. по т. дело № 4796/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1006 от 07.06.2016г. по т. дело № 5450/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] в евентуално съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 720 000 евро – получена поради неосъществено основание, евентуално поради отпаднало основание /погрешно посочено като „неосъществено основание“/.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 23 469,96 лв. по сметка на ВКС на РБ съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.