Р Е Ш Е Н И Е
№123
гр. София, 29.10.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: : Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ Веселка Марева
Красимир Влахов
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3357 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 77 от 28.04.2017г. по гр.д. № 93/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1653 от 15.12.2016г. на по гр.д. № 164/2016г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от О. И. А. против А. А. Ч. иск по чл. 23 СК за разликата над 130 000/254 254 ид.ч. до пълния обем на правото на собственост върху придобитите по време на брака: 1/ апартамент в [населено място] на [улица], ет.6, застроен на 169,91 кв.м.; 2/ 1/2 ид.ч. от гараж № 1, в същата сграда, застроен на 82,51 кв.м. с право на ползване на паркомясто № 3 и прилежащ към него склад №3 и на паркомясто № 4 с прилежащ към него склад № 4; 3/ 17,974% ид.ч. от поземления имот с идентификатор 56784.506.1156.
Касационната жалба е подадена от ищеца О. И. А. чрез пълномощника адв. Т.. Поддържа се, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материални, процесуални норми и необоснованост. Съдът не е изложил ясни и убедителни мотиви, а е препратил към тези на първата инстанция, което не е достатъчно. Освен това, съдът е допуснал и нарушение на чл. 266, ал.3 ГПК като е оставил без уважение искането за разпит на свидетел за установяване действителната продажна цена по сделката, при все, че е допуснал такива на насрещната страна. На следващо място са изложени съображения срещу извода на въззивния съд, че действителната цена е 130 000 евро, базиран само на свидетелски показания на заинтересовани лица.
Ответницата А. А. Ч. оспорва касационната жалба на ищеца и е предявила насрещна касационна жалба срещу уважаването на иска за разликата над 73 075,57/254 254 до 130 000/254 254 ид.ч. от правото на собственост. Счита, че решението е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липсата на мотиви по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и при неправилно приложение на чл. 22, ал.1 и чл. 23, ал.1 СК. Намира, че в разрез с презумпцията на чл. 21 СК за съвместен принос, съдът е приел, че сумата 130 000 лв., натрупана по банковата сметка на ищеца и представляваща спестявания от трудово възнаграждение, е лично имущество.
С определение № 194 от 16.04.2018г. е допуснато касационно обжалване на решението и по двете жалби на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: а/ за задължението на въззивния съд да мотивира отказа си да допусне гласни доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК за установяване действителната продажна цена на имотите, когато такива са поискани пред първоинстанционния съд и той в нарушение на процесуалните правила е отказал да ги събере; б/ за задълженията на съда да изложи мотиви по оплакванията във въззивната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Производството е по иск за установяване на пълна трансформация при закупуване на недвижими имоти /апартамент, гараж и идеална част от поземлен имот/ по време на брака, поради придобиването им със средства, които са притежание на ищеца О. А. отпреди брака. Бракът между страните е сключен на 06.05.2012г. и е прекратен на 20.01.2015г. Спорните имоти са придобити с нотариален акт за покупко-продажба на 10.10.2012г. на името на ищеца за сумата 130 000 лв. Установено е, че на посочената дата от депозитната към разплащателната сметка на ищеца в банката е прехвърлена сумата 105 000лв., като с тази сума е извършено плащане в полза на продавача на имота. Установено е от показанията на свидетеля Б., че през септември 2012г. е върнал на ищеца сумата 30 000лв., която му била предоставена от ищеца отпреди брака с цел закупуване на недвижим имот; с тази сума е извършено авансово плащане в полза на продавача на 10.09.2012г. в размер на 25 000лв.
Приетата счетоводна експертиза, след проследяване движението по депозитната и разплащателната сметка на ищеца, сочи, че сумите, с които е платен процесния имот, представляват спестявания от трудови възнаграждения, натрупани в периода от 2011г. до сключване на брака през май 2012г.
От страна на ответницата са наведени възражения, че е налице съвместен принос при придобиването, както и че заплатената действителна цена на имота е 130 000 евро, а не 130 000лв., както е посочено в нотариалния акт. Първоинстанционният съд е допуснал свидетели на ответницата за установяване на това обстоятелство; същевременно е оставил без уважение искането на ищеца за разпит на свидетел за реалната продажна цена и за съответствието й с отразената в нотариалния акт. Изтъкнал е, че ищецът е страна по сделката и за него е в сила забраната на чл. 165, ал.1, т.5 ГПК, докато за ответницата, това ограничение не е приложимо /виж определение от съдебно заседание на 18.10.2016г./. Пред въззивния съд ищецът отново е поискал ангажиране на гласни доказателства в лицето на представляващия дружеството-продавач на имота, като е изтъкнал, че съдът е приел цената за симулативна само въз основа на показанията на свидетелите на другата страна, а тези свидетели са заинтересовани. Последвал е отказ на въззивния съд, мотивиран с преклузията по чл. 266 ГПК, тъй като свидетели на ищеца са били допуснати.
При решаване на спора въззивният съд се е позовал на показанията на майката на ответницата, на нейния дядо и на брокера на недвижими имоти К., въз основа на които е приел, че цената на придобития имот не е 130000лв., а 130 000 евро, които се равняват на 254 254 лв. На следващо място съдът е счел, че ответницата има принос за закупуване на имотите, който се изразява в грижи за детето и домакинството; разполагаеми доходи от стипендии, заплати, помощи и обезщетения; същевременно е намерил за неустановено по какъв начин са изразходвани дарените от дядо й по повод раждането на детето 50 000лв.
При тези обстоятелства решаващият съд е намерил, че ищецът е доказал влагането на 130 000лв. лични средства при покупката на имотите, а искът е неоснователен за разликата до приетата пълна продажна цена от 254 254 лв. По отношение на тази разлика не е опровергана презумпцията на чл. 21, ал.1 СК, че придобитите по време на брака вещи в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи; за нея не е доказано влагането на лични средства, така че важи предположението за съвместен принос по чл. 21, ал.3 СК. Накрая съдът е намерил оплакванията и във двете въззивни жалби за неоснователни и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт.
По основанията за допускане на касационно обжалване.
В практиката на Върховния касационен съд по въпроса за предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК се приема, че доказателствата трябва да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. Това нарушение на процесуалния закон може да се изразява в неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускане на доказателства или във възприемане на поисканото доказателство като неотносимо за спора. Разумът на закона е, че преклузията по чл.266, ал.1 ГПК не настъпва, ако пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила. В този смисъл са Решение № 7 от 27.01.2015г. по гр.д. № 2427/2014г. на ІV г.о., решение №72 от 09.07.2012г. по т.д. № 398/2011г. ІІ т.о., решение № 174 от 12.01.2011г. по т.д. № 36/2010г. І т.о.
В практиката по Решение №150 от 08.05.2014г. по гр.д. № 4125/2013г. на ІV г.о. и Решение № 38 от 19.05.2017г. по гр.д. № 3438/2016г. на ІІг.о. се приема, че когато трето лице, което не е страна по договор, сключен в нотариална форма, излага твърдения за относителна симулативност на волеизявленията на страните в нотариалния акт досежно уговорената между тях цена, се касае до въвеждане на твърдение за факт с правно значение, а не за оспорване истинността на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 193 ГПК, нито за опровергаване съдържанието на официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.164, ал.1, т.2 ГПК. За установяването на такъв факт с правно значение са допустими всички доказателствени средства, включително и свидетелски показания. За осигуряване равнопоставеност на страните такива доказателства следва да се допуснат и на насрещната страна.
По въпроса за задълженията на въззивния съд при преценката на доказателствата и излагането на мотиви по оплакванията във въззивната жалба следва да се възприеме практиката по Решение № 120 от 04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г. на ІV г.о., според която, независимо от препращането към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, включително да отговори на доводите и възраженията, развити в жалбата.
По касационната жалба на ищеца.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е действал в отклонение на посочената практика по първия въпрос и това е довело до неправилност на обжалвания акт.
За да остави без уважение искането на ищеца О. А. за разпит на свидетел относно действителната продажна цена, съдът формално е посочил, че то е преклудирано, без да вземе предвид, че свидетелски показания за тези обстоятелства са допуснати на противната страна, че е налице отказ на първата инстанция да допусне такива на ищеца, мотивиран със забраната на чл. 164, ал.1, т.5 ГПК и без да прецени законосъобразността на този отказ. Поради това, лишаването на ищеца от възможност да ангажира гласни доказателства в отговор на твърденията на ответната страна, че цената в нотариалния акт не е вярна, съставлява процесуално нарушение. Такива свидетелски показания са допустими предвид посочената по-горе съдебна практика, а и в случая тезата на въззивника, сега касатор, е че цената в нотариалния акт е действителната цена на имотите, т.е. той не цели нито опровергаване на съдържанието на официалния документ /чл. 162, ал.1,т.2ГПК/, нито доказване на нещо различно от писменото съглашение в акта /чл.162, ал.1, т.5 ГПК/. Допуснатото процесуално нарушение несъмнено има отражение върху изхода на спора, тъй като само въз основа на показанията на свидетелите на ответницата, без дори да ги съпостави с писмените доказателства /напр. с предварителния договор, в който цената също е 130 000лв./ съдът е приел, че цената по договора е 130 000 евро, а не 130 000 лв.
То обуславя отмяна на обжалваното решение и връщането му за ново разглеждане поради необходимост от извършване на нови процесуални действия – допускане на исканите от ищеца гласни доказателства.
По насрещната касационна жалба на ответницата.
Жалбоподателката А. Ч. е посочила, че обжалва уважената част на иска по чл.23 СК за разликата над 73 075,57/254 254 до 130 000/254 254 ид.ч. от правото на собственост. Предвид приетото по жалбата на ищеца, че е допустимо събиране на нови доказателства относно действителната покупна цена на имотите /дали е 130 000лв. или 130 000 евро/, то е налице неяснота относно знаменателя на сочената дроб. Поради това следва да се приеме, че ответницата признава личния характер и съответно трансформацията на сумата 73 075,57лв., която според нея е салдото по разплащателната сметка на ищеца към момента на сключване на брака. В тази част, относно трансформацията на тази сума, решението е влязло в сила. Оспорването на ответницата е за разликата и почива на твърдението, че закупуването на имот със средства от трудовото възнаграждение на един съпруг, не обуславя трансформация в негова полза.
Безспорно е установено, че цялата стойност 130 000лв., посочена в нотариалния акт като цена на придобитите имоти, е заплатена от ищеца – 105 000лв. са преведени от разплащателната му сметка, а капарото от 25 000лв. е внесено в брой на продавача, като тази парична сума е притежание отпреди брака. Заключението на приетата счетоводна експертиза, проследяващо движението по депозитната и разплащателната сметка на ищеца, установява, че наличността само по депозитната сметка е 125 000лв. и получени лихви 2684,11лв. Видно, че ищецът е получавал трудовото си възнаграждение по разплащателната сметка, теглил е суми за различни разходи и е внасял по депозитната сметка. С паричните средства от последната сметка, чрез междинно прехвърляне в разплащателната, е извършено на 10.10.2012г. плащането на 105 000 лв. в полза на продавача по договора.
При тези данни се явяват основателни оплакванията, че въззивният съд е извършил препращане към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, но не е отговорил на доводите в жалбата на А. Ч. за нарушение на материалния закон – чл.17 и чл. 21, ал.2 СК досежно статута на вещите, придобити чрез влагане на средства от депозитна сметка, формирана от получено трудово възнаграждение на единия от съпрузите – дали са лична собственост или са режим на съпружеска имуществена общност. Мотиви относно личния характер на трудовото възнаграждение и на придобитите с него вещи, са развити в решението на първоинстанционния съд, а въззивният е извършил общо препращане по чл. 272 ГПК, без да изложи никакви свои съображения по този въпрос и без да обсъди наведените в жалбата конкретни оплаквания в тази насока. Следователно, налице е процесуално нарушение от страна на въззивния съд. Същото следва да бъде отстранено при връщането на делото за ново разглеждане като съдът се произнесе и по тези доводи на ответницата. За разрешаването им е от значение, че за разлика от отменения Семеен кодекс от 1985г., сега действащият Семеен кодекс не включва в обхвата на съпружеската имуществена общност паричните влогове. Получаваното от съпрузите трудово възнаграждение също представлява лично имущество, доколкото за него приносът на другия съпруг е изначало изключен. Когато трудовото възнаграждение постъпва по банкова сметка – паричен влог, то това имущество е лично на съпруга и ако изцяло с него бъдат придобити вещи, те също биха имали характер на лична собственост. Разяснения в този смисъл са дадени в Решение № 86 от 14.07.2016г. по гр.д. № 914/2016г. на ІІ г.о.
Изхождайки от тези постановки и преценявайки доказателствата, включително заключението на приетата счетоводна експертиза за наличностите и движението по депозитната и разплащателна сметки на ищеца, съдът следва да даде отговор дали плащането е извършено със средства, представляващи лично имущество на съпруга.
Горните изводи налагат отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд на иска за трансформация на лично имущество в частта му над сумата 73 075,57лв., за която преобразуването на лично имущество е установено с влязло в сила решение. При новото разглеждане следва да се даде възможност на ищеца да ангажира гласни доказателства относно действителната покупна цена на спорните недвижими имоти.
В зависимост от изхода на спора въззивният съд следва да се произнесе и по направените от страните разноски за настоящето производство.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал.2 и 3 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 77 от 28.04.2017г. по гр.д. № 93/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в обжалваната от двете страни част на иска по чл.23 СК за установяване на преобразуване на лично имущество над 73 075,57лв. при придобиването по време на брака на следните недвижими имоти: 1/ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор 56784.506.1165.18 по КККР на [населено място], съставляващ апартамент № 12 на [улица], ет.6, застроен на 169,91 кв.м., с принадлежащото му избено помещение № 6 с площ 17,17 кв.м. и 14,516% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж; 2/ 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда, с идентификатор 56784.506.1165.16, съставляващ гараж № 1, в [населено място] на [улица], в сграда пет, застроен на 82,51 кв.м., с право на ползване на паркомясто № 3 и прилежащ към него склад №3, и на паркомясто № 4 с прилежащ към него склад №4; 3/ 17,974% ид.ч. от поземления имот с идентификатор 56784.506.1156.
ВРЪЩА делото на Пловдивски апелативен съд за ново разглеждане в отменената част.
В частта, с която е призната трансформация на лично имущество относно сумата 73 075,57лв., вложена при придобиване на спорните недвижими имоти, решението е влязло в сила.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: