О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№94
Гр. София, 02.03.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ:Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 2825 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 41 от 01.03.2019г. по гр.д. № 159/2019г. на Ловешки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 70 от 25.05.2017г. по гр.д. № 49/2016г. на Тетевенски районен съд, с което е постановено следното: 1/ на основание чл. 64 ЗС е определена прилежаща част от УПИ *-* в кв.* по ПУП на [населено място], [община], целия с площ от 615 кв.м., собственост на Й. Н. Й., К. С. Л. и Д. Н. Й., необходима за обслужване на построената в този имот масивна жилищна сграда с пл. № *, състояща се от етаж от 62 кв.м. и сутеренен етаж от 50 кв.м., собственост на Й. Н. Й. и Ц. Н. Й., а именно: линията/границите/ между двете сгради е разположена по средата на уличната регулационна линия с дължина по 3,25м. и по средата между ъглите откъм дъното на имота с дължина по 2,70 кв.м., след което се чупи в североизточната посока с дължина 3,40м. и се свързва с линията от север, което е на 3м. от фасадата и с дължина 4,60м.; отграничен по този начин прилежащият терен на сградата е 46,31кв.м.; 2/ отхвърлен е предявеният насрещен иск от Й. Н. Й. и Д. Н. Й. против на Й. Н. Й. и Ц. Н. Й. за премахване на масивна жилищна сграда с едноетажна конфигурация откъм уличната регулация, със застроена площ на този етаж от 62кв.м. и находящото се под нея мазе с площ от 50кв.м., изградени в горепосочения УПИ *-* в кв. * по ПУП на [населено място]; 3/ отхвърлен е насрещния иск на Й. Н. Й. и Д. Н. Й. против на Й. Н. Й. и Ц. Н. Й. за заплащане на сумата 1000 лв. обезщетение за лишаване от ползване на 28 кв.м. от УПИ *-* за периода от 7.03.2011г. до 8.03.2016 г.
Срещу решението са подадени две касационни жалби – от Й. Н. Й. и Д. Н. Й. – ответници по основния иск. Двете жалби са подадени чрез пълномощника адв. М. К. и са идентични по съдържание. Поддържа се, че решението е нищожно, недопустимо, неправилно, постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по дванадесет правни въпроса.
Ответниците по касационните жалби Й. Н. Й. и Ц. Н. Й. не изразяват становище. К. С. Л. – необжалвал другар на касаторите също не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.
Производството е образувано по предявен от ищците Й. Н. Й. и Ц. Н. Й. срещу ответниците Й. Н. Й. К. С. Л. и Д. Н. Й. /последната е конституирана като необходим другар на ответника Й. Н. Й., след отмяна на влязло в сила решение на основание чл. 304 ГПК/ иск по чл.64 ЗС за определяне на прилежаща площ към собствената им сграда, заснета по ПУП на [населено място] с пл.№ *, състояща се от етаж с площ от 62 кв.м. и сутеренен етаж с площ от 50кв.м., построена в УПИ *-* в кв.*, собственост на ответниците.
От страна на ответниците Й. Н. Й. и Д. Н. Й. е предявен насрещен иск по чл.109 ЗС и такъв по чл.59 ЗЗД. Претендира се премахване на масивната жилищна сграда на ищците по главния иск, понеже е незаконна и прави невъзможно ползването на част от дворното място. Претендира се обезщетение за лишаването от ползване на 28 кв.м. от поземления имот за посочен период от време, в размер на 1000 лв.
Установява се от приложените документи за собственост и не се спори, че ответниците по иска са собственици на поземления имот УПИ *-* с площ * кв.м. В имота съществуват три сгради. Процесната сграда, намираща се на уличната регулационна линия, означена с пл. №*, е построена от наследодателя на ищците Н. Й. Д. през 1951г., въз основа на издадено разрешително за строеж. С решение от 17.01.1983г. по гр.д. № 318/1982г. на Тетевенски районен съд е отхвърлен иск на Д. Й. Б. и М. Й. Б. срещу Н. Й. Б. и Т. Н. Б. /родители на ответниците Й. Н. Й. и Д. Н. Й./ за делба на същия съсобствен недвижим имот и сградите в него при прилагане разрешенията на ППВС № 2/1982г. Прието е, че парцелът е съсобствен, но построените в него три сгради са индивидуална собственост – една на ищците, една на ответниците и третата е брата на съделителите Н. Й. Д. /Б./, комуто с влязло в сила решение от 1961г. е признато суперфициарно право на собственост върху жилищната сграда, означена с пл.№ *. Впоследствие по гр.дело № 136/2008г. на Тетевенски районен съд е извършена делба на сградата с пл. № * между наследниците на Н. Й. Д. /Б./, починал 1995г., а именно М. Н. И. и Й. Н. Й. /настоящия ищец/, като е постигната спогодба за поставяне на сградата в дял на Й. Н. Й. при заплащане паричната равностойност на дела на сестра му. Сградата е описана като масивно жилище, заснето с пл. № *, изградено на един етаж откъм уличната регулация, а откъм дъното на имота – на два етажа, от които първият ползван за мазе. В мотивите на решението по допускане на делбата е прието, че сградата е собственост на наследодателя Н. Й. Д. на основание разрешително от 05.06.1951г.; като свидетел в това производство е разпитан настоящия ответник Й. Н. Й., който е заявил, че баща му е собственик на двора, но къщата е собственост само на съделителите и никой не им спори; в писмено възражение по същото дело от 26.01.2009г. ответникът също признава, че на Н. Й. Д. е било учредено право на строеж върху чужда земя. Въз основа на това въззивният съд е приел, че ищците са собственици на сградата на основание наследство и съдебна делба.
Приетите технически експертизи – единична и тройна установяват, че сградата се състои от два самостоятелни етажа с отделни входове, единия полуподземен, другия надземен, които нямат вътрешна връзка помежду си /чрез стълба/. Достъпът до надземния етаж е от външно стълбище откъм улицата, а достъпът до полуподземния етаж е откъм двора, от запад. П. етаж се състои от три помещения – две по-малки помещения, полувкопани, които са складови/мазета/ и едно голямо помещение, на ниво терен, което е нормално осветено и годно за обитаване.
Доводите за незаконност на сградата съдът е намерил за неоснователни. Вярно е, че строителните книжа не са намерени, но за сградата е издадено през 2008г. удостоверение за търпимост от [община]. Удостоверението е оспорено от ответниците, но доказателствената му сила не е опровергана, напротив, техническите експертизи установяват, че сградата е била допустима по действащите правила и нормативи към момента на изграждането й /1951г./ и са били спазени необходимите задължителни минимални отстояния между сгради № * и № *, намиращи се в същия УПИ. От друга страна, влезлите в сила съдебни решения между наследодателите на страните установяват суперфициарното право на наследодателя на ищеца върху къщата, включително самият ответник Й. Н. Й. в разпита си като свидетел по делото признава отстъпено право на строеж.
При тези данни и въз основа на свидетелските показания съдът е приел, че ищците не могат да ползват собствената си жилищна сграда по предназначение, тъй като входът за приземния етаж се намира откъм двора, който е ограден и заключен от ответниците, а между двата етажа – сутеренния и първия няма вътрешна връзка. С оглед на това следва да им бъде осигурен достъп до самостоятелния полуподземен етаж на сградата откъм двора, както и възможност да ползват пространството около сградата си. С цел минимално засягане правата на собственика на терена съдът е възприел четвъртия вариант на изготвената експертиза, при който прилежащата площ към сградата е 46,31кв.м., както е показано на приложение №4 към заключението на л.259 от делото. Оплакванията, че ищците не живеят в къщата, а целят продажбата й, съдът е намерил за неотносими към спора. Приел е, че определената прилежаща площ не осигурява достъп само до мазето на сградата; касае се до етаж от къщата, като в едната от стаите се живее, а две от стаите се ползват за складови помещения. Приел е, че не се препятства достъпа до къщата на Й. Г. Й. в дъното на двора, тъй като вещите лица са изяснили, че не са намалени отстоянията до останалите къщи в дворното място.
Насрещният иск по чл.109 ЗС за премахване на сградата съдът е отхвърлил. Приел е, че ищците по този иск не са доказали сградата да е незаконно построена, нито че им пречи за упражняване правото им на собственост. Както е установено, къщата с пл.№* е построена въз основа на дадено разрешително за строеж от 1951г. и по силата на съдебно решение №151/1959г. на наследодателя на Й. Н. Й. е било признато суперфициарното право на собственост върху тази сграда. Освен това, незаконността на строителството не обосновава само по себе си премахване на сградата, ако тя не пречи на правото на собственост на ищеца. В случая е дадено съгласие от собственика на терена /към онзи момент/ да се построи тази сграда, а ищецът е признал този неизгоден за себе си факт пред съда в друго производство.
Искът по чл. 59 ЗЗД, като акцесорен и зависим от изхода на спора но негаторния иск, а и на главния иск по чл. 64 ЗС, съдът също е отхвърлил.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Формулирани са в двете жалби дванадесет правни въпроса в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на атакувания акт. /в жалбата на Й. Н. Й. въпросите са девет, а в жалбата на Д. Й. наред със същите въпроси са поставени и още три/.
Първият въпрос касае допустимостта на съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по спорно право, несъответстващо на заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум. Въпросът е обоснован с тезата, че искът по чл.64 ЗС е само за сутеренен етаж, а такъв етаж не съществува; същевременно достъп жилищния етаж има откъм улицата. Не е налице визираното от касаторите разминаване между предявения иск и произнасянето на съда, вкл. т.нар. „свръхпетитум”. Предявеният иск цели определяне на прилежаща площ към сградата на основание чл. 64 ЗС като са изложени съображения, че ищците нямат достъп до сутеренния етаж, но и не могат да извършват и обикновени домакински нужди в двора около къщата като простиране на пране, изтупване на постелки и др. Постановеният от съда диспозитив е съответен на отправеното искане за защита. А в мотивите си съдът изрично е отговорил на доводите дали съществува сутеренен /приземен/ етаж и дали целта на иска е осигуряване достъп само до този етаж. Тук може да се допълни, че евентуалното наличие на вход за сутеренния етаж от другаде, не е определящо за изхода на спора, тъй като е ясно, че ищците нямат достъп до външните стени на сградата си, а такъв несъмнено е нужен с цел обслужване на сградата, включително за извършване на ремонтни дейности. В този смисъл е практиката на ВКС по Решение № 538 от 09.07.2010г. по гр.д. № 519/2009г. на ІV г.о., Решение № 33 от 26.02.2015г. по гр. д. № 6221/2014 г. на II г.о. В последното изрично е прието, че суперфициарният собственик може да ползва дворното място доколкото това е необходимо за използването на обекта му по предназначение, включително за достъп от складовото си помещение, ако до него няма достъп от жилището. Обжалваният акт съответства на тази практика.
Въпросите от втори до шести включително, са процесуални. Първите три са следните: може ли въззивният съд да постанови решението си върху изложени мотиви в други решения, с различен предмет и страни, без да изложи свои мотиви по конкретния предмет на настоящото дело; може ли въззивният съд да постанови изцяло решението си върху доказателства, които не са приложени, а само са посочени в решението по други дела, по който страните са различни и предмета на делата е различен; може ли съдът да постанови решението си върху доказателства, които не са приложени по настоящото дело и не съществуват в правния мир. Те са свързани с извършеното от съда позоваване на решение по гр.д. № 318/1982г. и решение по гр.д. № 136/2008г. на Тетевенски районен съд, както и с непредставянето на разрешението за строеж от 1951г. и на удостоверението за търпимост по делото. Петият и шестият правни въпроси се отнасят до задължението на съда да мотивира решението си като посочи кои факти са установени и кои недоказани, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Въззивният съд не се е отклонил от сочената от касаторите съдебна практика, задължаваща го да изложи свои собствени мотиви и да даде разрешение на повдигнатите доводи и възражения. Напротив, достатъчно обстойно съдът е мотивирал акта си и е отговорил на оплакванията в жалбата. Не е допуснато позоваване на доказателства, които не са събрани по делото. Съдът е приел, че сградата е построена въз основа на строителното разрешение от 05.06.1951г. не защото то е приложено по делото, а защото за съществуването му са налице косвени доказателства. По делото е установено, че документи от 1951г. не се съхраняват в [община], т.е. че оригиналният документ не е запазен; въпреки това, индиции за съществуването му се съдържат в множество други доказателства по делото, включително в мотивите на решенията по предходни спорове между наследодателите на страните и в предхождащи процеса признания на ответника Й. Н. Й.. Що се отнася до удостоверението за търпимост – то се намира по гр.д. № 136/2008г., което е приложено към настоящето и позоваването на такива писмени доказателства е допустимо. Съдът се е позовал на влязлото в сила решение по гр.д. № 318/1982г. на Тетевенски районен съд, като изрично е посочил, че това решение е задължително за настоящите страни, които са наследници и правоприемници на участвалите в делото лица – чл.289, ал.2 ГПК. Освен това, съдът е съпоставил изложеното в мотивите за наличие на суперфициарно право в полза на бащата на ищеца Й. Н. Й. с признанието в същата насока на ответника по иска Й. Н. Й. и така е изградил изводите си.
Седми и осми правни въпроси са за значението на актовете на администрацията и в частност на удостоверението за търпимост на строеж в производството по чл. 109 ЗС; и за задължението на съда да осъществи косвен /инцидентен/ контрол на това удостоверение, на разрешението за строеж и на Протокола за съдебна спогодба от 16.09.2009г. на Тетевенски районен съд при направено оспорване. Поддържа се противоречие с Решение № 238 от 17.07.2012г. по гр.д. № 1081/2011г. на І г.о., според което при разрешаването на въпроса дали един строеж е законен и дали представлява пречка за ищеца да упражнява правото на собственост върху своя имот гражданският съд има правомощието и следва във всички случаи да преценява валидността и обвързващото значение на актовете на техническата администрация, свързани със спора. В случая, за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС съдът е извършил преценка на всички обстоятелства, които са от значение за този иск, а не се е основал единствено на удостоверението за търпимост. Като определящ за крайните изводи на съда е изтъкнат аргументът, че за изграждането на сградата, построена през 1951г., е било налице съгласие от праводателите на страните, а от страна на ищеца по насрещния иск е признато преди завеждане на делото наличието на право на строеж и неоспорвана собственост на ответниците по иска върху тази сграда. Следователно не може да се приеме, че съдът е допуснал отклонение от посочената практика и от Тълкувателно решение № 31/1984г. на ОСГК.
Деветият правен въпрос се отнася за иска по чл. 109 ЗС и касае установяването на пречка за упражняването правото на собственост на ищеца като предпоставка за уважаване на иска. Касаторите се позовават на Решение № 35 от 18.05.2017г. по гр.д. № 3422/2016г. на ІІ г.о., според което нормативно установените строителни правила и норми определят съдържанието на пречките по смисъла на чл.50 ЗС и ако те не са спазени, следва да се прецени как отклоненията от тях се отразяват върху собствениците при упражняване правото на собственост. Именно от същата гледна точка е разсъждавал и решаващия съд по настоящето дело – приел е, че отклонения от строителните правила и норми няма, а пречене изобщо не е доказано.
На десето място е въпросът за задължението на съда да изслуша допуснат свидетел, който ще установява спорни факти и длъжен ли е съдът да използва всички способи за неговото уведомяване. Въпросът произтича от твърденията на жалбоподателите, че съдът не е изслушал свидетелката К. С. Л., която не била редовно призована. Тези твърдения не кореспондират с обстоятелствата по делото. К. Л. е ответник по иска по чл. 64 ЗС като един от собствениците на поземления имот; същата е била редовно призовавана за съдебните заседания, но не е взела участие в тях; липсва определение на съда за допускането й като свидетел по делото.
Последните два въпроса са материалноправни: собственикът на жилище има ли право на достъп до мазето си през дворното място, ако мазето има вход откъм улицата до стълбите на входа за етажа; може ли собственикът на жилищна сграда да предяви иск по чл. 64 ЗС и има ли право да ползва мястото, ако няма отстъпено право на строеж и сградата не се ползва по предназначение. Първият въпрос отново интерпретира фактите, не както са установени по делото – събраните експертизи и свидетелски показания установяват, че за мазето няма достъп от улицата /касаторите явно считат за достъп влизането през прозореца/. Отделно както бе изяснено, искът не е по чл.109 ЗС за задължаване на ответниците да осигурят достъп до сутеренния етаж, а е по чл. 64 ЗС за определяне на прилежащата част към къщата, необходима за нейното обслужване и ползване по предназначение. По отношение на втория въпрос е неясно защо касаторите твърдят, че сградата на ищците не се ползва по предназначение. Вероятно визират това, че в сутеренния етаж има помещение, което според вещите лица е годно за обитаване. Не наличието на това помещение е причина за уважаване на иска по чл. 64 ЗС, а невъзможността на ищците изобщо да влизат в двора около външните стени на къщата си. Съдът е приел, че ищците са собственици на къщата и доколкото поземленият имот не е тяхна собственост, те имат право да искат определяне на прилежащата й площ. Изобщо, така формулираните въпроси произтичат от защитните тези на касаторите, а не от дадените от съда разрешения в мотивите на съдебния акт. А такива въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не могат да обуславят касационен контрол.
Основанието очевидна неправилност не е мотивирано от жалбоподателката Д. Н. Й. и според настоящия състав такава не е установима директно от мотивите на съда.
Поради изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.
Ответниците не са направили разноски и съдът не присъжда такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 01.03.2019г. по гр.д. № 159/2019г. на Ловешки окръжен съд по касационната жалба на Й. Н. Й. и по касационната жалба на Д. Н. Й..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.