О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№110
София, 12.03.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3394 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. С. чрез пълномощника му адвокат М. О. против решение № 229 от 5.06.2019 г., постановено по гр.д. № 119 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 182 от 20.12.2018 г., по гр.д. № 358/2016 г. на Районен съд-Мадан за отхвърляне на предявения от А. Х. Синапов против Министерство на регионалното развитие и благоустройството частичен иск за сумата 10500 лв., представляваща обезщетение за извършени подобрения в имот № ** в землището на [населено място], общ.Р. и представляваща причинени имуществени вреди за описаните 55 броя овошки, както и за дървесината от смесената гора, намираща се в имота, от които би могло да се реализират приходи след изсичането на дърветата, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска.
Министерство на регионалното развитие и благоустройството чрез упълномощения от него Областен управител на област С. е подало писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е наследник-внук на Р. А. Синапов, починал на 21.02.1935 г. С решение № 121/31.05.2001 г. по гр.дело № 611/2000 г. Маданският районен съд по реда на чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ е отменено решение № 5/11.08.2000 г. на ПК-С. в частта, с която на наследниците на Р. А. Синапов е отказано да бъде възстановено правото на собственост върху два имота в землището на [населено място]: гора с площ от 25 дка в местността “Искрат“ и гора с площ от 35 дка в местността „Малка папративица“, и вместо това възстановява това право върху горите, като ги описва по площ, съседи и местност според описанието им в документа 1924 г. В решението е отразено, че с решение № 5/11.08.2000 г. ПК-С. отказва да възстанови правото на собственост по причина, че собственикът Р. А. С. е починал преди 1949 г., а наследникът му А. Р. Синапов, баща на ищеца, не бил декларирал гора през 1949 г. Горите са заявени за възстановяване със заявление № 5 от 08.06.1998 г. За да постанови решението, МРС е приел, че общият наследодател Р. А. С. е собственик на горите, тъй като със Записка № 556 от 1924 г. е вписано решение от 17.08.1922 г. на П. мирови съдия съгласно чл.19 от Закона за уреждане на невписаната собственост, признаващо го за собственик на 1/4 гора и паша в м.“Искрат“ с площ от 100 дка и на 1/4 от паша с площ от 140 дка в друга местност. Не е представено по делото т.нар.вторично решение на ПК-С., с което, въз основа на съдебното решение, да се възстановява на наследниците на Р. С. правото на собственост върху имот № ** с посочени граници и съседи към настоящия момент, площ, начин на трайно ползване. Представена е обаче скица на л.10 от делото на РС с № КО5013 от 12.02.2004 г. на ОСЗ-С., според която имот с № 50046-залесена територия в м.“И.“ с площ от 25 дка, е собственост на наследниците на Р. А. С. от [населено място], по силата на съдебно решение № 08005 от 01.08.2001 г., за което решение няма данни да е горното. Според представената История на имота № **, последният винаги е бил държавна собственост.
Със заповед № АК-02-23-780 от 19.12.2012 г. на Областния управител на С. област, на осн.чл.32, ал.1 ЗАдм са отчуждени за държавна нужда да изграждането на язовир „Пловдивци“ и пречиствателна станция за питейни води в землището на [населено място], общ.Р., имоти и части от тях в землището на същото село, подробно описани в приложение към заповедта, от което е видно, че с нея се отчуждават четири имота от наследниците на А. С. /син на Р. С. и баща на ищеца/, които са различни от имот № **, като за тях на наследниците на А. Синапов е платено на 28.01.2016 г. обезщетение от общо 20 507 лв.
Съгласно Акт за публична държавна собственост № */13.01.2011 г., като публична държавна собственост е актуван имот № ** – терен с площ от 464 048 кв.м. в м.“А.“, землище на [населено място], представляващ отчуждени земеделски земи, както и изключени гори и земи от Държавния горски фонд и от Държавния поземлен фонд, за изграждане на язовир „Пловдивци“ и водоснабдителна система „Мадан-Рудозем“.
С Акт за държавна собственост № */02.08.2000 г., съставен на осн.чл.68, ал.7 ЗДС /според която в тогавашната редакция се актуват находищата на подземни природни богатства, горите, язовирите, езерата, минералните води – изключителна държавна собственост, плажовете и парковете с национално значение/, е актуван като държавен имот, който представлява земи и гори в Държавния горски фонд с обща площ от 396 дка в изброени отдели и подотдели, сред които и отдел 427, подотдел „а“, на Д. в землището на [населено място], общ.Р., като в акта е отразено, че няма други предишни собственици, освен държавата.
Експертното заключение по първоначалната СЛТЕ е, че спорният имот № ** попада с една част в отдел 427, подотдел „а“ и друга част – в отдел 428, подотдел „а“. Гората, която е покривала тези територии към 1999 г., е била от бял бор, изкуствен произход /залесена, с единично участие на бук и бяла дугласка ела/ на възраст 30 години. В настоящия момент част от претендираната площ е издънкова гора от бук с участие на семенен бял бор, бреза и други широколистни видове. Останалата част попада в заливната зона. Вещото лице е изготвило заключението след проверка и в Общинската служба по земеделие-Р. и в ТП на Д.-С., вземайки предвид запазените лесоустройствени проекти и карти на горския фонд, които са в сила до 1999 г. и установява също така, че няма издадено и влязло в сила решение по реда на ЗВСГЗГФ за възстановяване собственост на физическо лице, нито извършван въвод във владение; а по регистър на имотите този с № ** винаги е бил собственост на държавата и цялата претендирана площ попада в зона „А“ на язовир „Пловдивци“. Заключението установява и, че със Заповед № 334/13.05.1997 г. на Областния управител на Пловдивска област започва процедурата по промяна предназначението на терените, попадащи в обхвата на язовира. С решение № 610/19.05.2000 г. на Министерския съвет е променено предназначението на тези 396 дка горски фонд, които се заемат от МРРБ след заплащане на дължимите такси. През 2000 г. и през 2001 г. в изпълнение на решението на МС с № 610, върху площта, която се залива, е изведена сеч на дърветата, за което свидетелства наличието на издънково и семенно възобновяване, установено през 2008 г. Вещото лице в съдебното заседание от 25.09.2018 г. обяснява, че второто изсичане на гората става след 2009 г. През 2008 г. преминава лесоустройствена група, която прави оглед на местността и дава своето описание.
Вещото лице по назначената агрономическа експертиза дава заключение, че овошките, които ищецът твърди да е засаждал, са на терен с площ от около 4,5 дка в имот № **. Част от площта на имота със засадените овошки попада в коритото на язовира, други са отсечени, като на мястото около дънерите им са покарали саморасли издънки. Вещото лице сочи, че има 30 бр.дръвчета – сливи, череши, ябълки и една ябълка-киселка. Тъй като районът е строго охраняван и до мястото няма достъп за обработване и грижи, всичко е обрасло в бурени и храсти. Всички намерени овошки са не по-стари от 10 години, с изключение на киселката, която е възраст от 20 години. Само тя е в добро състояние и плододаваща, заради което е оценена; останалите не подлежат на оценка, защото са в лошо състояние, закържавели и не дават плод. Вещото лице не установява кога са отсечени и от кого са засадени дръвчетата, защото няма документи за посадъчен материал.
При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че ищецът А. С. никога не е бил собственик на имот № **, поради което и този имот не е отчуждаван от него и останалите наследници на Р. С.; нито има правата по чл.72 ЗС, защото не е добросъвестен владелец на имота. Изложил е съображения, че не са събрани доказателства ищецът да е упражнявал в някакъв период от време фактическа власт върху имота с намерение за своене – не се доказва например да е засадил описаните в ИМ овошки, да е осъществявал други действия в имота, които да сочат на фактическо господство върху вещта като негова; напротив, той показва знанието си, че имотът отдавна е държавен, предназначен за изграждането на язовир „Пловдивци“. Същевременно дори да се приеме, че е осъществявал владение до момент, от който насетне е наясно, че имотът е собствен на държавата, то не е добросъвестно, за да има С. правата по чл.72 ЗС. Ищецът и останалите наследници на Р. С. не разполагат с окончателно решение на административния орган – ПК, съответно Общинската служба по земеделие, което единствено може да ги легитимира като собственици в реституционната процедура. Съгласно чл.13а, ал.1 ЗВСГЗГФ, влязлото в сила решение по чл. 13, ал.5, придружено със скица на имота, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота, освен в две посочени там хипотези, които тук не са налице. Съдебното решение по чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ и наличието само скица на ПК за такъв имот, макар в нея да е индивидуализиран със сегашните му площ, граници т.н., не легитимират съответните лица като собственици на подобен имот, защото законът не придава на съдебното решени и на скицата такова значение. Въз основа на постановено позитивно съдебно решение ОСЗ определя земите и горите, върху които се възстановява правото на собственост в съществуващи, възстановими на терена стари реални граници, или нови реални граници. Съгласно чл. 13, ал. 12 ЗВСГЗГФ, в случаите и по ал.6 /какъвто е настоящият/, правото на собственост се възстановява по реда на чл.4, който предвижда, че правото на собственост върху горите и земите от горския фонд се възстановява в сегашното им състояние по място, площ и в граници към датата на отнемането им, ако границите на терена към датата на влизането на закона в сила съществуват или са възстановими /ал.1/. Чл. 4, ал.2 ЗВСГЗГФ гласи, че правото на собственост върху горите и земите от горския фонд, чиито реални граници не могат да бъдат установени, се възстановява с равни по площ, а при възможност – и по вид гори и земи от държавния горски фонд в същата местност от землището на населеното място или в съседно землище в границите на общината. Съгласно § 8 ПЗР ЗВСГЗГФ, собствениците на гори, чието право на собственост не може да бъде възстановено по реда на чл. 4, както и тези, чиито гори са изключени от държавния горски фонд за изкореняване и изкоренени, се обезщетяват с равни на отнетите им по площ, а при възможност – и с еднакви по вид гори и земи от държавния горски фонд.
В случая не би и могло имотът да се възстанови в стари реални граници, дори да се приеме, че гората от 25 дка по решението на РС-Мадан е именно имот № 050046. Заявлението за възстановяване на гора от 25 дка в м.“Искрат“ от наследниците на Р. С. е подадено на 08.06.1998 г. Към онзи момент вече е тече /започнала още от 1997 г./ процедурата по промяна предназначението на терените, попадащи в обхвата на язовира. Към 2001 г., когато е постановено решението на РС-Мадан, имотът попада в зона на строга охрана на водата и водовземните съоръжения, които представляват обособените пояси „А“ на санитарно-охранителните зони около водоизточниците и съоръженията за питейно-битово водоснабдяване, по см. на чл.4, б.“в“ ППВЗСГЗГФ, който, заедно с чл.6 ЗВСГЗГФ забранява възстановяване на бившите им собственици.
Ищецът и останалите наследници са наясно, че никога не са разполагали с титул, легитимиращ ги като собственици на имота. Затова и нито твърдят да има конкретна заповед за отчуждаването му от тях, нито представят такава, нито съществува. Т.е., Синапов не е владял вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, съгл. чл.70, ал.1 ЗС.
От друга страна, недобросъвестният владелец може да иска да му се заплатят и направените от него необходими за запазването на вещта разноски, съгл.чл.73, ал.2 ЗС. Дори се приеме за доказано, че С. е засадил овощните дръвчета в имота, за които се говори в агрономическата експертиза, претендираната сума за тях не му се дължи, ако е недобросъвестен владелец, защото това очевидно не са разноски, направени за запазването на имота.
По същата причина не му се дължи обезщетение за евентуално съществувала в имота гора, с чиято сеч бил лишен от приход като материал или дърва за огрев. Той би имал право на подобно обезщетение, ако имотът беше отчужден от него и другите наследници, след като им е бил възстановен. Наред с това, не се твърди от ищеца гората да е съществувала там в резултат на негова дейност, а и от заключението по СЛТЕ се установява, че наличните към 1999 г., когато е проведена първата сеч в имота, насаждения от бор, бук и ела са били на възраст от 30 години. Т.е., засаждането им е около 1969 г., когато ищецът не е бил роден, а имотът е бил държавен, няма данни например родителите му да са посадили и да са се грижили за гората.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси:
1) съдебно решение по чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ и наличието на скица на поземлена комисия /ОСЗ/ за недвижим имот, заявен за възстановяване, в която скица имотът е индивидуализиран с актуалните му площ, граници и т.н., легитимират ли съответните лица /заявители/ като собственици на подобен имот;
2) имат ли право на обезщетение по чл.72 ЗС лицата, в полза на които е издадено решение за право да им бъде възстановен имот, ако заявлението за възстановяване е подадено след започнала, но неприключила процедура по промяна предназначението на терените, попадащи в обхвата на язовира.
Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като са неотносими към мотивите на атакуваното решение. Относно първия въпрос въззивният съд не е отрекъл възможността решение по чл.13, ал.6 ЗСПЗЗ и представена скица на имот с отразени граници към настоящия момент, да легитимират възстановено право на собственост. Мотивите на съда са, че приложената към исковата молба /лист 10-ти от делото на районния съд/ скица, издадена от ОСЗ за имот № 50046 не може да бъде свързана с имота, възстановен с решението по чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ, доколкото решението на РС-Мадан е с № 121 от 31.05.2001 г., а като основание за издаване на скицата е посочено съдебно решение № 08005 от 1.08.2001 г., т.е. не е установено, че имот № ** е възстановен в реални граници в изпълнение на решението на Районен съд-Мадан по гр.д. № 611/2000 г. под № 121 от 31.05.2001 г.
С оглед изводите на въззивния съд /основани и на изслушаната лесотехническа експертиза/, че имот № ** не е възстановяван на наследниците на Р. С., а винаги е бил собственост на държавата, неотносим се явява и втория поставен въпрос, тъй като е насочен само срещу допълнителните съображения, че дори да се приеме, че гората от 25 дка по решението на РС-Мадан е именно имот № **, имотът не би могъл да се възстанови в стари реални граници.
В обобщение липсва основание по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение на Окръжен съд-Смолян.
Разноски на ответника по касационната жалба не се дължат, тъй като липсват доказателства такива да са направени – отговорът е подписан от пълномощника Областен управител на област С. и ответника не е представляван от юрисконсулт.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 229 от 5.06.2019 г., постановено по гр.д. № 119 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Смолян.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: