О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№105
София, 11.03.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3622 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. И. И. чрез пълномощника й адвокат Л. П. против решение № 655 от 20.05.2019 г., постановено по гр.д. № 156 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 2676 от 5.07.2018 г., поправено с решение № 3563/24.10.2018 г., постановени по гр.д. № 13833/2015 г. на Районен съд-Пловдив за уважаване на предявения от Б. А. И. против Е. И. И. ревандикационен иск по отношение първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда с площ от 152 кв.м. с идентификатор ****, придобит от ищеца по договор за дарение по нотариален акт № * от 11.11.1994 г. на Нотариус при РС-Пловдив.
Б. А. И. не е подал писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че процесният недвижим имот е бил собственост при режим на СИО на родителите на ищеца А. и Е. И., придобит от тях по време на брака им, заварен по смисъла на чл.103 от СК от 1968 г. (отм.), с договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт № *,том *, дело № */1961 г. Гражданският брак е бил прекратен със смъртта на съпругата, починала на 21.04.1984 г., а с определение № 55 от 01.02.1988 г. по гражданска преписка с вх.№ 631/1988 г. е вписан в особената книга при РС-Пловдив отказът на ищеца Б. И. от наследството останало от покойната му майка Е. И.. На 29.12.1993 г. между съсобствениците А. И. и С. А. И. е сключена по гр.д.№ 10939/1993 г. по описа на РС-Пловдив съдебна спогодба за делба на процесния недвижим имот, съгласно която имотът е бил поставен в дял на С. А. И., а баща му А. И. си е запазил пожизнено и безвъзмездно правото да живее в делбения недвижим имот и да ползва гаражната клетка, построена в източната част на парцела.Така постигнатата съдебна спогодба за делба е след сключване на гражданския брак на А. И. с ответницата по спора на 16.08.1986 г., прекратен със смъртта на съпруга на 05.05.2002 г.
С договор за дарение на недвижим имот от 11.11.1994 г., обективиран в нот.акт № *,том *, дело № */1994 г., С. А. И. е дарил на брат си Б. А. И. ? ид.част от дворното място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 720 кв.м. , съставляващо по одобрената КККР на гр.К.ПИ с идентификатор № ***, ведно с първи жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, с площ от 152 кв.м, с идентификатор по КККР № ****, състоящ се от стая, дневна, баня, тоалетна, кухня и две спални, ведно с ? ид.ч. от тавана на жилищната сграда и от вкопаната изба, намираща се под първи жилищен етаж , както и на гараж, построен в източната част на имота.
С влязло в сила на 21.12.2012 г. решение № 3923/07.11.2011 г., постановено по гр.д.№ 15405/2010 г. по описа на РС-Пловдив, са отхвърлени предявените обективно и субективно съединени искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл.23 СК/отм./ от Е. И. И. против С. А. И. и Б. А. И. за прогласяване нищожността на съдебна спогодба за делба на семейно жилище от 29.12.1993 г., подписана между А. С. И. и С. А. И. по гр.д.№ 10939/93 г. на Районен съд-Пловдив поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, както и да бъде прогласена нищожността на нотариален акт за дарение от 11.12.1994 г., № *, том. *, дело № */1994 г., сключен между С. И. и Б. И. на основание на нищожен акт, а именно – съдебна спогодба от 29.12.1993 г. по гр.д.№ 10939/93 г. на Районен съд-Пловдив.
С влязло в сила на 19.05.2014 г. решение № 1282/29.03.2013 г., постановено по гр.д.№ 12079/2012 г. по описа на РС-Пловдив са отхвърлени исковете предявените от Б. А. И. и С. А. И. против Е. И. И. за осъждането й да опразни част от процесния първи жилищен етаж, предоставени й в заем за послужване по сключен през месец юни 2002 г. договор.
При тези факти въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на жилищния етаж въз основа на договора за дарение от 11.11.1994 г. За неоснователно е счетено възражението на ответницата, че е придобила собствеността чрез давнностно владение. Прието е, че по делото не е спорно, че ответницата от датата на сключване на гражданския брак с бащата на ищеца на 16.08.1986 г. и до настоящият момент живее в процесния недвижим имот, в който смисъл са и показанията на разпитаните по делото свидетели на страните. От тази дата Е. И. е била допусната да живее в имота като държател, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС /ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК/. При такава хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си /Решение № 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на ІІ г.о., Решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 977/ 2016 г. на ІІ г.о., Решение №77/ 18.06.2018 г. по гр.дело № 3229 / 2017 г. на ІІ г.о./. Както е посочено и в Решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/ 2010 г. на І г.о., общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Доколкото по делото не е установено след първоначалното й допускане в имота датиращо от 16.08.1986 г. до 29.12.1993 г., през който период давност между съпрузите не е текла съгласно чл.115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС, а след сключване на 29.12.1993 г. на съдебната спогодба за делба и договора за дарение на 11.11.1994 г., ответницата да е манифестирала такава промяна в намерението си да свои имота за себе си, която да е довела до знанието на лицата, които са упражнявали фактическата власт, следва да се приеме, че в случая изобщо не е налице владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, поради което в полза на ответника не е осъществен уреденият в чл.79, ал.1 ЗС оригинерен придобивен способ. На това основание предявеният иск за собственост по чл.108 ЗС се явява основателен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Е. И. И. поставя при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните правни въпроси:
1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на въззивното решение всички доводи и възражения на страните, очертани с исковата молба и отговора на исковата молба и да прецени всички пранорелевантни факти, от които произтича спорното право;
2) нарушил ли е въззивният съд закона като не е приложил законовата презумпция на чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че е държи за другиго;
3) допуснал ли е въззивният съд нарушение, като е игнорирал в мотивите си обстоятелството, че ответницата е владяла имота без правно основание от 2002 г. за себе си, като е отблъсквала владението на ищеца, в това число като е водела дела и е отказала да освободи имота;
4) допуснал и е въззивният съд нарушение като неправилно е приложил съдебна практика, неотносима към случая относно хипотези на съсобственост, каквато не е налице по делото.
Първият въпрос е обоснован с тезата, че формирайки извода си, че Е. И. е допусната да живее в имота от датата на сключване на гражданския брак на 16.08.1986 г. като държател, съдът не е обсъдил възражението й, че осъществява владение от 2002 г., когато е починал съпругът й и съответно фактическата власт се осъществява без правно основание; твърдението на ищеца в исковата молба, че ответницата владее имота без каквото и да е правно основание и отказва да го освободи; установеното с влязлото в сила решение по гр.д. № 12079/2012 на Районен съд-Пловдив, с което са отхвърлени исковете срещу Е. И. да опразни имота като предоставен й в заем за послужване и установяващо липсата на правно основание за държане на имота.
С оглед посочената обосновка по първия поставен въпрос въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, вкл. и тази, на която се позовава касаторката, по приложението на чл.235 и чл.236 ГПК. Тезата на Е. И., която основава на посочените като необсъдени от съда факти, е, че след като е отпаднало основанието, на което е допусната в имота /в случая като съпруга на собственика/, то от този момент фактическата власт се упражнява без основание и съответно и лицето, което я упражнява се явява владелец и презумпцията на чл.69 от ЗС не е опровергана. Тази теза обаче е в противоречие с правната теория и практиката на ВКС, според която квалифицирането на фактическата власт като държане или владение се извършва въз основа наличието или не на правно основание за упражняването й към момента на нейното установяване от определено лице, а след като фактическата власт е установена като държане, тя продължава като държане и каквото и да е субективното отношение на лицето, което я упражнява, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец /решение № 118/21.05.2013 г. по гр.д. № 1535/2013, ІІ г.о., решение № 159/14.06.2013 г. по гр.д. № 1492/2013, ІІ г.о., решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о./. Следователно, преценявайки дали осъществяваната от Е. И. фактическа власт върху имота е държане или владение към момента на установяването й през 1986 г. и изследвайки дали след този момент същата е демонстрирала промяна в намерението, отричайки правата на собственика си, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по първия, втория и четвъртия въпрос.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос. От една страна, поради изложените по-горе съображения, в съответствие с практиката на ВКС Окръжен съд-Пловдив е преценявал наличието на правно основание, а съответно и на държане, към 1986 г., а не към 2002 г., когато е починал съпругът на касаторката. От друга страна факта на оспорване действителността на спогодбата за делба от 29.12.1993 г. и оспорване наличието на договор за заем за послужване, съставлява упражняване на облигационни права, а правната теория, както и практиката на ВКС са дали тълкуване, че действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика, респ. държателя да владее имота, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите съсобственици, респ. собственика, които да бъдат доведени до тяхното знание /решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г., ВКС, I г.о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г., ВКС, II г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., ВКС, II г.о./. Твърдението за наличие на придобивна давност в полза на Е. З. по гр.д. № 12079/2012 г. на районен съд-П. /което няма характер на позоваване на давността чрез допустимите процесуални средства – предявяване на иск за собственост, възражение по предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, но съставлява отричане правата на собственика Б. И. и демонстриране на промяна на намерението, превръщащо държателя във владелец/, е направено едва с отговора на исковата молба на 6.11.2012 г. и с оглед предявяването на ревандикационния иск на 23.10.2015 г., този факт не рефлектира върху изхода на спора.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 655 от 20.05.2019 г., постановено по гр.д. № 156 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: