Р Е Ш Е Н И Е
№ 137
София, 05.11.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева Красимир Влахов
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4772 и присъединеното към него ч.гр.д. № 4771, двете по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 197 от 23.05.2017г. по гр. д. № 727/2016г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 19 от 19.03.2015г. по гр.д. № 356/2013г. на Свогенския районен съд, в частта за отхвърляне иска на Н. П. Ц. и Л. И. С. против Ц. Б. С. за предаване на владението върху 535 кв.м. от поземлен имот, целия с площ 1335 кв.м., находящ се в границите на околовръстен строителен полигон на махала „Л.“ в [населено място], обл. Софийска, съставляващ по неодобрен кадастрален план от 1991г. имот пл. №706, при граници на целия имот: изток – път, запад – имот пл. № 707, север – път, юг – път гореописания поземлен имот.
Касационната жалба е подадена от ищците по исковете Н. П. Ц. и Л. И. С.. В нея се поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно.
Ответницата по касационната жалба Ц. Б. С. не изразява становище.
С определение № 287 от 29.05.2018г. е допуснато касационно обжалване за преценка допустимостта на решението в обжалваната част предвид липсата на индивидуализация на реалната част от поземления имот.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата, установи следното:
Производството е по ревандикационен иск, предявен от Н. Ц. и Л. С. против Ц. С. относно реална част от поземлен имот, а именно за 935 кв.м. от имот пл.№ 706 в околовръстния полигон на махала „Л.” в [населено място], целият от 1335 кв.м. Заедно с този иск е предявен и иск от В. Ц. И. против същата ответница за реална част от 400 кв.м. от същия имот. По отношение на реалната част, претендирана от В. Ц., първоинстанционното решение за уважаване на иска е влязло в сила.
С решение № 201 от 08.11.2016г. по гр.д. №2212/2016г. на Върховния касационен съд, I г.о., е обезсилено въззивното решение от 30.12.2015 г. по гр.д. № 475/2015 г. на Софийския окръжен съд по иска на Н. П. Ц. и Л. И. С. срещу Ц. Б. С. по чл.108 ЗС за предаване на владението върху реална част от 935 кв. м. от поземлен имот с пл.№ 706, целият с площ 1 335 кв.м., в околовръстния полигон на махала „Л.” в [населено място], обл. Софийска. Прието е, че исковата молба е нередовна и съдилищата са се произнесли по искове за защита на право на собственост върху реални части от 400 кв.м. и от 935 кв.м., които реални части не са индивидуализирани чрез посочване на границите в рамките на целия имот от 1335 кв.м. Доколкото срещу уважаването на иска за 400 кв.м., предявен от В. Ц. И., касационна жалба не е подадена, то въззивното решение е обезсилено само за реалната част от 935 кв.м. и делото е върнато за ново разглеждане.
В производството по чл.294 ГПК въззивният съд с разпореждане от 14.11.2016г. е оставил исковата молба без движение с указания ищците да индивидуализират реалната част, за която предявяват иск, като посочат границите на същата чрез очертаването им върху актуална скица на недвижимия имот /която отразява актуалния му териториалноустройствен статут по действащия план/. С молба от 15.12.2016г. те са уточнили, че реалната част, предмет на спора по чл.108 ЗС, е с площ от 935 км. и съставлява северната част от поземления имот, целия от 1335 кв.м., при граници на тази част: от изток-път, от север-път, от запад – И. К. и от юг – В. И.. Към молбата е приложена актуална ситуационна скица на недвижимия имот.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, с оглед събраните по делото доказателства, е приел за установено, че наследодателят на ищците Р. В. М. е придобил през 1964г. чрез покупко-продажба нива в землището на [населено място], с площ от 800 кв.м. и е построил в южната част на имота къща, наричана „старата” къща. След смъртта му през 1974г. този имот е наследен от съпругата му С. М. и децата му Н. В. и Л. В.. Последният се е отказал от наследството на Р. В., с което собственици на този имот са останали С. М. и Н. В., а след смъртта на С. М. през 1982г. имотът е станал еднолична собственост на Н. В., наследодател на ищците. С нот. акт № 140/1990г. същата е продала част от този имот с площ 400 кв.м. на ищеца В. И.. Така, след продажбата Н. В., респ. ищците като нейни наследници, са останали собственици на 400 кв.м. от имота.
На следващо място съдът е приел, че в периода след 2000г. ответницата Ц. С. е упражнявала фактическата власт върху старата къща и част от имота около нея, непрекъснато, спокойно и явно; демонстрирала е намерението си да свои този имот; построила е пристройка, декларирала е имота, плащала е данъци, снабдила се е с нотариален акт за него през 2009г., без ищците да са оспорвали упражняваната фактическа власт. Едва през 2012г. ищцата Н. е подала жалба в прокуратурата с оплакване, че ответницата се е настанила в имота.
При тези мотиви въззивният съд е постановил диспозитив за уважаване на иска за реална част от 400 кв.м., без посочване на граници на тази част и за отхвърляне на иска за реална част от 535 кв.м., също без посочени граници на реалната част.
Касационното обжалване е допуснато поради съмнение относно допустимостта на обжалвания акт. Въпреки дадените указания в отменителното решение на Върховния касационен съд относно необходимостта да бъде индивидуализирана реалната част от поземления имот, която е предмет на спора, Софийски окръжен съд е постановил и второто въззивно решение, без да вземе предвид заявеното от ищците уточнение на исковата молба и без да извърши разграничение къде точно в рамките на целия поземлен имот се намират двете реални части – от 400 кв.м. и от 535 кв.м., за едната от които искът се уважава, а за другата се отхвърля.
Съгласно практиката по Решение № 75 от 16.07.2015г. по гр.д. № 6599/2014г. на ІІг.о., Решение № 74 от 22.03.2013г. по гр.д. № 757/2012г. на І г.о. при иск за защита на реална част от недвижим имот се дължи индивидуализация както на целия недвижим имот, така и на спорната реална част, като трябва да се посочи точно кое място от имота тя заема, чрез описване на границите и площта й. Тази индивидуализация може да се извърши чрез скица, илюстрираща местоположението на реалната част по действащия план, чрез скица по предходен план, която може да бъде съпоставена с действащия, както и чрез изготвяне на скица от вещо лице в хода на разглеждане на спора – Решение № 86 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 2685/2017г. на І г.о., Решение № 11 от 01.02.2012г. по гр.д.№ 166/2011г. на І г.о. Само когато има яснота по предмета на делото съдът може да се произнесе по предявения иск. Ако местонахождението на спорния имот не е определено по този начин, исковата молба е нередовна и съдът е длъжен да даде съответните указания. Когато такива указания са дадени и уточнение е направено, но съдът не се е съобразил с него и е уважил, съответно отхвърлил иска за реална част, която не е индивидуализирана по местоположение и граници, то постановеното решение е недопустимо.
При извършеното от предходния касационен състав обезсилване на въззивното решение, не е съобразено, че липсва касационна жалба от ответницата срещу решението, с което е уважен иска на ищците за реална част от 400 кв.м., в която се намира едноетажната жилищна сграда, призната за нейна собственост. По отношение на тези 400 кв.м. спорът е приключил с влязло в сила решение, макар и за тях да липсва индивидуализация къде в границите на целия имот с площ 1335 кв.м. се намират. При новото разглеждане, след обезсилването, Софийски окръжен съд е изискал уточнение на иска относно площта от 935 кв.м., каквито са били указанията в касационното решение. За тези 935 кв.м. ищците са посочили граници в молбата си от 15.12.2016г. и са приложили ситуационна скица, на която процесната реална част е отразена.
В съдебно заседание ответницата е заявила, че тя владее част от имота с площ 935 кв.м., а именно 535 кв.м., които съставляват северната част от имота при граници: от две страни път, И. К. и от юг – наследниците на Р. М. – ищците. В тази част се намира жилищната сграда на 40 кв.м., която с касационното решение е призната за нейна собственост.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че ответницата е упражнявала фактическа власт върху старата къща и част от имота около нея, непрекъснато, спокойно и явно, като е демонстрирала намерението си за своене. Поради това е направил извод, че решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска на ищците за 400 кв.м. от имота. Липсват каквито и да е съображения по какъв начин е установена и колко е площта „около къщата”, която ответницата владее и е придобила по давност; няма мотиви и за останалата площ от претендираните 935 кв.м. За първи път в диспозитива е посочено, че се уважава иска за 400 кв.м. и се потвърждава отхвърлянето за 535 кв.м., без граници. Следователно, волята на съда в обжалваната част за отхвърляне на иска за конкретна площ от 535 кв.м. е неясна и неразбираема. Съдът явно е възприел възражението на ответницата, че владее и е придобила по давност 535 кв.м., но тази площ по никакъв начин не е отграничена в рамките на целия имот. По този начин решението е постановено за спорно право, което не е конкретизирано с индивидуализиращи белези, т.е. за неясен предмет. В такъв случай е налице неяснота за обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебния акт, както и би било невъзможно евентуалното изпълнение на съдебното решение.
В тази ситуация съдът е следвало да даде указания на ответницата да уточни и индивидуализира частта, която претендира да е придобила по давност или сам да предприеме действия по уточняването й чрез назначаване на експертиза, която да обозначи на скица владяната от ответницата площ.
Предвид изложеното, въззивното решение, постановено по иск за собственост на реална част от поземлен имот, която не е отграничена по индивидуализиращи белези, от останалата площ на имота, е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане. При това разглеждане въззивният съд дължи извършване на действия, с които да осигури индивидуализация на реалната част, за която намира иска за неоснователен, така че тя да бъде отграничена от реалната част, за която искът е вече уважен и от реалната част, която е извън предмета на спора.
Към настоящето производство е присъединено производството по ч.гр.д.№ 4771/2017г. на І г.о., образувано по частна жалба на Н. П. Ц., Л. И. С. и В. Ц. И. против определение № 703 от 25.09.2017г. постановено от въззивния съд по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателите за изменение на въззивното решение в частта му за разноските.
С въззивното решение съдът е осъдил ответницата Ц. С. да заплати на всеки от ищците разноски, както следва: на Н. Ц. 843 лв., на Л. С. 50 лв. и на В. И. 50 лв. Посочил е, че при определянето им взема предвид изхода на спора. В молбата по чл. 248 ГПК тримата ищци претендират заплащане на разноски в по-висок размер. С определението си от 25.09.2017г. съдът е отказал изменение на решението в частта за разноските, като е изтъкнал, че присъдените разноски са съобразени изцяло с уважената част на исковете, като е присъдена съответна част от платеното адвокатско възнаграждение.
Предвид обезсилването на въззивното решение, което обхваща и присъдените с него разноски, то към настоящия момент липсва интерес от обжалване на определението по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските. Затова частната жалба следва да се остави без разглеждане. По отношение на жалбоподателя В. И. следва да се посочи, че неговият иск е уважен с първото въззивно решение и ответницата не е подала касационна жалба, така че той не е страна по останалия за разглеждане спор при второто въззивно разглеждане. Той би могъл да претендира присъждане на разноски в едномесечен срок от постановяване на касационното решение по гр.д. № 2212/2016г. на І г.о. на ВКС, в което изрично е прието, че по неговия иск решението е влязло в сила. Затова въззивният съд не е имал основание да се произнася по искането му по чл. 248 ГПК.
При новото разглеждане на спора по същество въззивният съд следва да определи разноските, които страните си дължат в зависимост от изхода на спора. В тях следва да се включат и разноските за настоящето производство.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал.4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 197 от 23.05.2017г. по гр. д. № 727/2016г. на Софийския окръжен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от на Н. П. Ц. и Л. И. С. против Ц. Б. С. иск по чл.108 ЗС за предаване на владението върху реална част от 535 кв.м. от поземлен имот с пл.№ 706, целият с площ 1 335 кв.м. находящ се в околовръстния полигон на махала „Л.” в [населено място], обл. Софийска.
ВРЪЩА делото на Софийски окръжен съд за ново разглеждане от друг състав в обезсилената част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на Н. П. Ц., Л. И. С. и В. Ц. И. против определение № 703 от 25.09.2017г. постановено по горепосоченото дело на Софийски окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК.
Решението е окончателно. В частта, с която частната жалба се оставя без разглеждане, актът има характер на определение и може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до жалбоподателите.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: