О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№71
гр. София, 05.02.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет втори януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 3307 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №131 от 14.05.2018г. по гр.д. № 206/2018г. на Врачански окръжен съд, с което е отменено решение № 88 от 12.02.2018г. по гр.д.№ 4643/2017г. на Врачански районен съд и вместо това е уважен иска на П. Г. Г. и Н. Г. Н. против Г. Н. М. и Д. Е. М. за признаване, че са собственици по давност на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], представляващ апартамент № * с площ 77,60 кв.м. на четвъртия етаж във вход “Г” на блок * в[жк].
Касационната жалба е подадена от ответницата Д. М. чрез пълномощника адв. Т.. Твърди се, че решението е незаконосъобразно и неправилно, както и е явно несправедливо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че решението противоречи на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК по въпроса за необходимостта владелецът да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобственика намерението си да владее неговата идеална част за себе си. Навежда се и противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите дали предявеният иск за делба прекъсва придобивната давност и дали влязлото в сила решение по допускане на делбата преклудира споровете между съсобствениците, които са с преюдициално значение.
Ответниците П. Г. и Н. Н. поддържат в писмения си отговор, изготвен от адв. Р., че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Г. М. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Ищците претендират, че са собственици на спорния апартамент на основание давностно владение, упражнявано от август 2000г. Жилището е придобито по време на брака на ответниците, които са родители на ищците, но при настъпилата фактическа раздяла съпрузите са напуснали жилището и в него са останали техните пълнолетни деца, които го владеят несмущавано повече от десет години. Фактическите обстоятелства по иска се признават от ответника Г. Н.. Искът се оспорва от ответницата Д. М..
Съдът е установил от мотивите на бракоразводното решение на ответниците, че и двамата са напуснали семейното жилище около две години преди прекратяване на брака /2003г./ и в него са останали да живеят родените от брака пълнолетни деца. През 2016г. между ответниците е заведено дело за делба на имота; делбата е допусната и понастоящем е висяща втората фаза на делбата. Решаващият състав на Врачански окръжен съд е намерил, че това дело няма отношение към настоящия спор.
Събраните гласни доказателства, осигурени от ищците, установяват, че след 2000г. апартаментът се обитава само от ищците, ответниците не са го посещавали; ищците заплащат всички консумативи и разноски по жилището, направили са без участието на родителите си ремонт и значителни подобрения в апартамента. Свидетелката Г. сочи, че между ответниците е имало договореност апартаментът да остане на децата и поради това не е имало пречки пред владението им. Ответницата /сега касатор/ не е ангажирала гласни доказателства.
При разрешаване на спора въззивният съд е приложил презумпцията на чл.69 от ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Извършил е разграничение с хипотезата на придобиване по давност на част от съсобствен имот, разгледана в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, като е изтъкнал, че в случая става въпрос за установено владение не върху съсобствен, а върху чужд имот, който се владее без правно основание. С оглед на това и предвид практиката на ВКС, не съществува изискване собственикът да е осведомен за намерението на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика, а е достатъчно само упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно/не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, то според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане.
В случая ищците, с ангажираните от тях доказателства са доказали, както факта на установеното от тях владение в посоченото в исковата молба време – август 2000г., така и обстоятелствата, че това владение не е било скрито, било е явно, необезпокоявано и непрекъснато, в продължение на повече от 10 години. Това се установява, както от разпитаните по делото свидетели и признанията на ответника Г. М., така и от поведението на ответницата Д. М.. Установеното владение, не само, че е било явно, но и със знанието на ответниците и без тяхното противопоставяне. Намерението за своене на имота се установява от обстоятелството, че те са поемали заплащането на всички разноски за поддръжката на апартамента, направили са редица подобрения в него. Фактът, че ответникът Г. Н. е имал адресна регистрация в жилището до 2009г. не изключва владелческите действия на ответниците.
Според съда, не съставлява действие по прекъсване на установеното владение заведеното през март 2016г. дело за съдебна делба на апартамента между ответниците. Към този момент придобивната давност в полза на ищците е била изтекла.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Жалбоподателката не е формулирала конкретни правни въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК разрешени в обжалвания акт и обусловили крайните изводи на съда. Повдигнатите от нея в жалбата и в изложението въпроси могат да бъдат обобщени в няколко насоки.
Първо, твърди се несъобразяване с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК, което изисква владелецът да докаже, че е извършил действия, с които да обективира спрямо съсобственика, че владее неговата идеална част за себе си. Разрешенията на тълкувателния акт визират придобиване по давност на имот от един от неговите съсобственици. Настоящата хипотеза е различна. Ищците не са съсобственици на имота с ответниците и поради това изискването да се манифестира превръщането на държането на идеалните части на съсобственика във владение, не е относимо. Съдът е приложил презумпцията на чл. 69 ЗС, изхождайки от това, че се завладява чужд имот, без да е установено правно основание за завладяването.
Второ, навежда се противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали висящото дело за делба прекъсва придобивната давност за имота и съответно дали наличието на влязло в сила решение по допускане на делбата преклудира споровете относно собствеността. Въззивният съд е взел становище по първия въпрос, а втория не е разрешил изрично, защото не му е бил поставен. Липсва противоречие със соченото Решение № 330 от 28.11.2011г. по гр.д. № 1519/2010г. на II г.о. То разрешава въпроса кога веднъж установено владение е прекъснато, с какви действия и на кои лица. Решението е неотносимо. В настоящия случай изобщо не става въпрос за прекъсване владението на ищците, а за прекъсване на давностния срок. Няма спор, че предявеният иск за делба би прекъснал давностния срок, текъл в полза на един от съсобствениците, участници в делбата. Не може обаче да настъпи обаче последицата на чл. 116, б. “б” ЗЗД спрямо лице, което не е страна по делото, а настоящите ищци не участват в делото за делба между ответниците. Все в тази връзка, влязлото в сила решение по допускане на делба между ответниците не е пречка за трети лица, неучаствали в делбата /а такива са ищците/, да претендират собственост върху същия имот. Сочената от касатора практика има предвид преклудиране на споровете между съсобствениците, но не и спорове, инициирани от лица, които не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 344, ал.1 ГПК. На последно място са изложени доводи за явна несправедливост на решението, нарушение на процесуалните правила и на забраната на чл. 43, ал.3 от Закона за адвокатурата поради факта, че пълномощникът на ищците адвокат Р. е бил пълномощник на ответника Г. Н. по делбеното дело за същия апартамент. Твърди се, че поведението на адвоката е неетично, тъй като интересите на клиента му са противоречиви. Тези доводи не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Дали са нарушени правата на някои от представляваните от адв. Р. лица по двете дела, могат да преценят само тези засегнати лица, но не и жалбоподателката, която е била надлежно представлявана от свой пълномощник.
При горните изводи следва да се откаже достъп до касационен контрол. Ответниците не са направили разноски и не претендират такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №131 от 14.05.2018г. по гр.д. № 206/2018г. на Врачански окръжен съд по касационната жалба на Д. Е. М..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: