О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№48
София, 24.01.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3641 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Ж. и Г. Т. Ж. чрез пълномощника им адвокат Иванка Барбова и чрез пълномощника им адвокат З. К. против решение № V-43 от 29.05.2018 г., постановено по гр.д. № 395 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 9 от 19.01.2018 г. по гр.д. № 742/2016 г. на Районен съд-Карнобат за признаване за установено по отношение на Г. Т. Ж. и М. Г. Ж., че И. А. Щ. е собственик на 2/6 ид.ч., А. Ч. А. – на 1/6 ид.ч., Т. Ч. К. – на 1/6 ид.ч. и С. Т. Г. на 1/6 ид.ч. и за осъждането им да предадат владението на посочените идеални части от поземлен имот в землището на [населено място], общ.А. с площ от 11.28 дка с идентификатор ** по КВС на землището на [населено място], находящ се в местността „Д.“, като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № *, том *, рег. № *, дело № * от *** г. на нотариус № * над размера от 1/6 ид.ч. от удостовереното право на собственост.
И. А. Щ., А. Ч. А., Т. Ч. К. и С. Т. Г. са подали чрез пълномощника си адвокат С. Г.-Т. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение съдът съобрази следното:
И. А. Щ., А. Ч. А., Т. Ч. К. и С. Т. Г. са основали претендираните права на наследство от А. Ч. А., починал на 1.02.1990 г., чийто наследник е и ответника Г. Т. Ж., като са твърдели, че е разпределено ползването на замеделските имоти до извършването на делбата им. Ответниците са навели възражение за придобивна давност на процесния имот, като са твърдели, че съсобствениците са постигнали съгласие за извършване на неформална делба и дори са изготвили проект за делба през 1998 г. и 2003 г., като всеки от тях е установил владение върху имота, който му е даден в дял и те упражняват владение от 1998 г. спрямо имота, отреден за И. Ж., който тя предоставила на сина си Г. Ж..
Въззивният съд е приел за установено, че на ищците и ответника Г. Ж. като наследници на А. Ч. А., починал на 1.02.1990 г. е възстановена собствеността на земеделски земи, включително и процесния имот през 1997 г. На два пъти – през 1998 г. и през 2003 г., наследниците на А. Ч. А., са започнали процедура за извършване на доброволна делба на възстановените им земеделски земи, като от ПК А. (през 1998 г.) и от ОСЗ А. (през 2003 г.) са били изготвени съответните проекти за делба и скици-проект за делба, с отразяване в тях на името на съответния съсобственик, на когото имотът ще се предостави в дял, но и двата пъти, съсобствениците не са довършили процедурата по извършване на доброволна делба. От 1998 г. ползването на имотите се е осъществявало съобразно проектите за делба и всеки е установил фактическа власт върху имота, който му е разпределен по общо съгласие като на И. Ж. /майка на ответника Г. Ж. и на ищцата С. Г./ е предоставен процесния имот. Не е спорно, че върху този имот е посадена овощна градина след възстановяването на собствеността и че Г. Ж. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност № *, том *, рег. № *, дело № * от *** г. на нотариус № *. Съдът е счел, че е спорно от кой момент ответниците са установили владение върху имота за себе си и дали е изтекъл достатъчен период от време, за да придобият собствеността върху имота по давност. Счел е, че установяването на фактическа власт върху имота от И. Ж. /починала на 14.05.2011 г./ през 1998 г. е станало вследствие извършено разпределение на ползването на имотите между съсобствениците /всички наследници на А. Ч. А./ и при липса на данни за извършена делба в изискуемата от закона форма, имотите са останали съсобствени. И. Ж. е осъществявала владение върху собствената си 1/3 ид.ч. и държане върху останалите идеални части от имота, собственост на другите наследници на общия наследодател. Обстоятелството, че от 1998 г. до завеждането на иска никой от останалите наследници на А. Ч. А. не е създавал пречки на ответниците да ползват имота е резултат от разпределението на ползването, извършено през 1998 г. По делото липсват данни ответниците да са демонстрирали пред останалите съсобственици, намерението си да своят имота, т.е., че упражняваното от тях държане на идеалните части на останалите съсобственици, е преминало във владение на тези идеални части. Засаждането на имота, тогава – с начин на трайно ползване „нива“, с трайни насаждения и превръщането му в овощна градина, не представлява демонстрация от страна на ответниците, на трансформирането на държането на чуждите идеални части, във владение върху целия имот, тъй като за да бъде прието, че е налице промяна на държането във владение е необходимо да бъде установено, че държателят е демонстрирал явна промяна в намерението за своене на имота спрямо останалите съсобственици, а субективното отношение на държателя да упражнява фактическата власт за себе си, следва да бъде проявено външно чрез действия, които ясно и недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец. Самите ответници твърдят в отговора си на исковата молба, че веднага след изготвянето на проекта за делба, и издаването на скиците от ПК А., майката на ответника на ищцата С. Г. е „направила разпределение на всички имоти, които се падат в неин дял, между двете деца … като уговорката беше, че в момента, в който делбата между наследниците на А. Ч. се финализира по съответния ред, майка ни ще ни дари имотите, които е разпределила между мен и сестра ми С.“, т.е. ответниците са били наясно, че е налице само разпределение на ползването на имотите. При това положение майката на ответника не би могла приживе да му е отстъпила владението върху имота, тъй като към този момент дори самата тя владее само своята идеална част, а по отношение на останалите идеални части би могла да предостави на ответника само държането на имота, доколкото самата тя е била държател на идеалните части на останалите наследници. Същевременно от събраните по делото гласни доказателства (св.П. и св.Д.), се налага извод, че И. Ж. не е отстъпвала на сина си владението върху имота, а му го е предоставила за ползване срещу заплащане на парична сума (рента), т.е. предоставила на ответника държане. Получаването на обезщетение от ответника Ж. през 2001 г. за унищожени овошки в градината, не представляват такива действия на демонстрация на своене на имота от страна на ответника, нито на отричане на правата на останалите съсобственици. Посочването на ответника Ж. в Протокола от 21.08.2001 г. (3 години след разпределението на ползването на имотите) за оценка на нанесените щети на овощната градина, като собственик на имота, нито прави ответника собственик на имота, нито представлява изразена от него демонстрация на своене пред останалите съсобственици. Искането за трасиране на имота през 2013 г., както и искането за промяна на начина на трайно ползване на имота от „нива“ в „трайни насаждения“, на първо място също не представляват такива действия, адресирани до останалите съсобственици, и на второ място са предприети едва през 2013 г. – след издаването на нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност, което именно действие съставлява демонстриране на завладяването и от този момент е започнала да тече придобивна давност, като към момента на предявяване на иска не е изтекъл срока по чл.79, ал.1 ЗС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, подадено чрез адвокат И. Б., касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК, но липсва формулиран правен въпрос спрямо, който да се прецени наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а наведената аргументация касае единствено твърденията какво следва да се приеме за установено от доказателствата по делото, т.е. по същество се касае до доводи, свързани с основанията по чл.281 ГПК, а не с тези относими към селекцията на касационните жалби по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, подадено чрез адвокат З. К., касаторите поставят следните въпроси:
1) коя страна носи доказателствената тежест при предявен иск по чл.108 ЗС и при наличие на издаден в полза на ответната страна по реда на чл.587 ГПК констативен нотариален акт за собственост;
2) възможно ли е да се придобие право на собственост въз основа на давностно владение върху чужд недвижим имот, ако лицето владее имота със знанието, съгласието и без противопоставянето на съсобственик, на комуто е предоставено владението чрез общо съгласие между всички съсобственици;
3) следва ли владелецът да демонстрира намерението си за своене на недвижим имот по отношение на собствениците и да ги уведомява за намеренията си, ако е упражнявал фактическа власт без противопоставяне от тяхна страна, явно и необезпокоявано, при положение, че лицето не е съсобственик, наследник на общия им наследодател и не е държател на идеалните им части;
4) извършването на неформална делба на всички земеделски имоти, собственост на общия надледодател и самостоятелното им владение от този момент от сънаследниците, поставя ли началото на течението на срока по чл.79 ЗС за придобиване на имота от тях чрез давностно владение.
По въпросите не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2011 г. на ОСГК на ВКС е дадено тълкуване, че при оспорване на признато с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна. Тълкуването касае хипотеза, в която оспорващата страна не разполага с документ, удостоверяващ същото право на собственост. Разграничението е направено в мотивите на тълкувателното решение, в които ясно е посочено, че когато и двете страни легитимират с нотариални актове правото си на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав на съответното удостоверено придобивно основание. В случая ищците разполагат с решение на органа по земеделска реституция за съсобствения имот, което по силата на чл.17, ал.1 ЗСПЗЗ има силата на констативен нотариален акт за собственост и съответно приемайки, че всяка от страните следва да докаже придобивното си основание, съдът не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по първия поставен въпрос.
Останалите три въпроса са обосновани с тезата на касаторите, че Г. Ж. е установил самостоятелно владение върху имота и тъй като не е негов съсобственик, не е следвало да демонстрира завладяването му на ищците. Посочената теза не съответства на данните по делото. Факта, че през 2003 г. съсобствениците отново са предприели действия за извършването на доброволна делба означава, че И. Ж., праводател на ответника, е установила фактическа власт върху имота през 1998 г., признавайки съсобствения му характер, поради което същата се е явявала държател на идеалните части на останалите съсобственици и е предала на Г. Ж. държането, а не владението върху тях. След като фактическата власт е била установена за всички съсобственици, то съгласно тълкуването на материалния закон в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да започне да тече придобивна давност, упражняващия фактическата власт лично или чрез другиго, следва да демонстрира на съсобствениците промяната в намерението си. Именно в този смисъл са и мотивите на въззивния съд. Практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, касае случаи, в които фактическата власт е установена без правно основание върху чужд имот или владението е предадено със съгласието на собственика/съсобственика, респ. предишния владелец и е неотносима към фактите по настоящото дело.
С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на С. Т. Г. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат С. Г.-Т..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-43 от 29.05.2018 г., постановено по гр.д. № 395 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Бургас.
ОСЪЖДА Г. Т. Ж. и М. Г. Ж., двамата с постоянен адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] и със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.2, адвокат З. К. да заплатят на С. Т. Г., постоянен адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] живуща: 48 В. стрийт, Ню маркет, О., ***, *., съдебен адрес: [населено място]“ [улица], адвокат Светла Гонкова Трайкова разноски по повод касационната жалба в размер на 1000.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: