О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№213
София, 14.12.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като изслуша докладваното от съдия Маринова ч.гр.д. № 4644 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх.№ 19039 от 1.11.2018 г. на В. Ж. Т. чрез пълномощника й адвокат В. З. против определение № 3194 от 18.10.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4257 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-С., с което е потвърдено определение от 31.05.2018 г. по гр.д. № 16684/2016 г. на Софийски градски съд за спиране производството по гр.д. № 16684/2017 г. на Софийски градски съд до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр.д. № 14398/2016 г. на Софийски градски съд.
[фирма], [населено място] чрез пълномощника си адвокат В. Т. е подало писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално основателността на частната жалба.
Столична община, Л. М. М., М. В. М. и А. М. Х. не са изразили становище в настоящото производство.
Частна касационна жалба е процесуално допустима – насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване при условията на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателят е надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, спазен е срокът по чл.275, ал.1 ГПК.
За да прецени наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
При постановяване на атакуваното определение Софийски апелативен съд е съобразил, че спряното производство е делбено, в първата фаза на делбата, като в отговора си на исковата молба, предявена от А. М. Х., ответникът [фирма], [населено място] е заявил, че е изключителен собственик на делбения имот, без да посочва основанието, на което заявява правото си. Предявил е иск срещу страните по делбеното дело за установяване, че е собственик на имота на основание придобивна давност, по който е образувано гр.д. № 14398/16 г. на СГС. [фирма], [населено място] е направил искане за спиране на производството по делбеното дело до решаване на спора относно принадлежността на правото на собственост върху имота, което е уважено от Софийски градски съд.
При тези данни въззивният съд е направил извод, че правилното решаване на предявеният от А. Х. иск за делба е обусловено от решението по иска по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗС. Изложил е съображения, че спорът по гр.д. № 16684/2017 г, висящ пред СГС, е преюдициален, доколкото въпросът за принадлежността на правото на собственост върху делбения имот е от значение за правилното решаване на спора по делбеното дело – чл.344, ал.1 ГПК. Без значение е обстоятелството, че преюдициалният спор е бил заведен след предявяване на иска за делба, както и че [фирма], [населено място] е имал възможност да предяви в делбеното производство чрез възражение или иск претенцията си за придобиване на имота по давност. От значение е единствено обстоятелството, че заявеното във второто дело право не е включено в предмета на спора по делбеното производство. Споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения могат да се решават не само в делбеното производство, но и вън от него. Такава хипотеза е налице и когато не е било заявено придобиване на делбения имот по давност в първото по делото заседание в делбеното производство, а съделителят, пропуснал да стори това, е предявил отделно иск срещу останалите съделители. С това не се заобикаля процесуалната преклузия по чл. 342 ГПК. С настъпването й само се слага край на възможността претенцията да се разгледа в делбеното производство. Отделно предявеният иск е допустим и ако бъде уважен, постановеното по него решение ще обвързва страните, които са идентични по двете дела.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване В. Ж. Т. поставя въпросът: налице ли са предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по висящ делбен процес в случай, че една от страните предяви извън това производство установителен иска по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото й на съсобственост в делбения имот на друго основание /в случая чл.79 ЗС/, различно от основанията, които вече тази страна е предявила с отговора на исковата молба и което ново основание е пропуснала да заяви в сроковете по чл.133 и чл.342 ГПК като същевременно страната извежда правния си интерес от предявяване на новия установителен иск от вече висящия спор между същите страни в делбеното производство.
Счита, че по поставения въпрос въззивното определение противоречи на практиката на ВКС по т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по т.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС с оглед идентичността и аналогичността на разрешените процесуално правни въпроси, евентуално, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Практиката на ВКС по т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по т.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС е неотносима към поставения въпрос и съответно не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Даденото тълкуване касае допустимостта на иск за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК при който правния интерес се извежда единствено от представянето и неоспорването на този документ в друг висящ процес, съответно налице ли са в този случай предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Не може да се приеме тезата на касатора, че разрешените процесуално правни въпроси са идентични и аналогични с тези в настоящата хипотеза, в която се касае не до пропуск във висящия процес да се оспори документ в производство по чл.193 и чл.194 ГПК, относимо към доказателствения процес и по което не се формира сила на пресъдено нещо, а до заявяване на самостоятелни вещни права, които не са преклудирани от наличието на сила на пресъдено нещо, макар и да е настъпила процесуалната преклузия за въвеждането им в спорния предмет по висящия процес.
Не е налице и хипотезата за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.3 ГПК. По поставения въпрос е налице практика на ВКС, на която въззивното определение съответства – например: определение № 71 от 10.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 7287/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 120 от 13.06.2014 г. по гр.д.№ 6714/2013 г. на ВКС, І г.о., а така също и решение № 66 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 5605/2013 г. на ВКС, І г.о., определение № 491 от 15.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 1535/2015 г. на ВКС, IV г.о., определение № 72 от 16.02.2016 г. по ч.гр.д.№ 550/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 192 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 639/2017 г. на ВКС, І г.о., определение № 117 от 19.06.2018 г. по ч.гр.д. № 1357/2018 г., II г.о.
С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3194 от 18.10.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 4257 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ