О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№229
гр. София, 08.05.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 450 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 4558 от 09.10.2018г. по гр.д. №565/2018г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2140 от 10.04.2017г. по гр.д.№ 1101/2014г. на Разложки районен съд за отхвърляне на предявения от Г. И. У., М. И. П., С. Д. У., В. Н. К. и С. Н. К. против „Дис трейд” ЕООД, ЕИК103883250, иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху 2/3 ид.ч. от УПИ *-* в кв. * по плана на [населено място], с площ 550 кв.м. Със същото първоинстанционно решение е оставен без разглеждане предявения от „Дис трейд” ЕООД насрещен иск за собственост на същия имот на основание чл.79, ал.1 ЗС.
Касационната жалба е подадена от всички ищци чрез пълномощника адв.Я.. В нея се поддържа на първо място, че решението е недопустимо поради непроизнасяне по всички възражения на касаторите и по-точно на позоваването на разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ. Недопустимостта е обоснована и с допуснатото от съда съединяване на производство по насрещен иск с предявен на него насрещен иск. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК.
Ответникът по жалбата „Дис трейд” ЕООД. поддържа в писмения си отговор, изготвен от адв. С., че наведените възражения за недопустимост на съдебния акт са несъстоятелни, както и че обжалваният акт е правилен. Претендира разноски.
Подпомагащата ответника страна Г. Р. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Искът е по чл.108 ЗС и е предявен първоначално като насрещен иск в производство по чл.109 ЗС по гр.д. № 1219/2014г. на Разложки районен съд. Производството по иска по чл. 108 ЗС е отделено за самостоятелно разглеждане по гр.д. № 1101/2014г. на Разложки районен съд. Ищците – физически лица, претендират да са собственици на 2/3 ид.ч. от УПИ *-* в кв. * по плана на [населено място] на основание извършена земеделска реституция в полза на наследниците на Н. А. У., част от които са те. От страна на ответното дружество е предявен насрещен иск за установяване правото на собственост по давност.
Съдът е приел за установено, че имотът е внесен в ТКЗС от наследодателя Н. У. и през 1964г. е включен в регулационния план на селото; през 1973г. ТКЗС „Д.” е продало имота на К. Б. К., който от своя страна го е прехвърлил през 2007г. на Г. Р., а последният същата година го е продал на ответното дружество „Дис трейд” ЕООД. От страна на дружеството са извършени инвестиции в имота, изразяващи се в изграждане на къща за гости.
От преписката за възстановяване на собствеността върху имота е видно, че с Решение №40 от 05.04.1999г. на ПК-Б. е признато правото на възстановяване на собствеността върху имоти на наследодателя Н. У., включително върху три имота, съответстващи на процесния /тези по т.14, 15 и 25 от решението/; със същото решение е отказано възстановяването им в стари реални граници поради това, че се намират в строителните граници. С последващо решение е определено обезщетение за невъзстановените имоти с поименни компенсационни бонове. С решение на Разложки районен съд по гр.д.№ 8/2016г. е отменен отказът на Поземлената комисия за възстановяване правото на собственост в съществуващи стари реални граници, а решенията за определяне на обезщетение за признати за нищожни; преписката е върната на ОС „Земеделие” за ново произнасяне. Ново решение обаче не е постановено.
При тези обстоятелства решаващият съд е приел, че ищците не могат да се легитимират като собственици на спорния имот доколкото липсва решение на административния орган за възстановяване правото на собственост. Затова е отхвърлил предявения иск, а насрещният иск, предявен като евентуален, е оставил без разглеждане. Доводите, че собствеността е придобита на основание чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ съдът е намерил за неоснователни именно поради липсата на решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността. На следващо място съдът е посочил, че твърдения за придобиване на собствеността по давност не са заявени от ищците с исковата молба и навеждането им пред въззивния съд е преклудирано. За неоснователни са счетени и доводите за недопустимост на първоинстанционния акт поради това, че е приет за разглеждане насрещен иск срещу вече предявен такъв. След отделяне на производството по насрещния иск в самостоятелно дело, то насрещният иск губи характера си на такъв и е допустимо предявяване на насрещен иск срещу него.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
На първо място следва да се разгледат твърденията за недопустимост на съдебния акт. Те са в две насоки: а/ поради непроизнасяне по всички възражения на касаторите и конкретно по това, свързано с разпоредбата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и б/ поради допуснатото съединяване на производство по насрещен иск с предявен на него насрещен иск. И двете групи доводи не обуславят вероятна недопустимост на въззивното решение и не могат да предизвикат допускане на касационно обжалване. Не е вярно, че съдът не се е произнесъл по доводите на ищците за приложение на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ – съдът ги е разгледал и е посочил, че възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ се извършва с решение на определения в закона административен орган за земеделска реституция, каквото в случая липсва. Отделно, неразглеждането на определени доводи или възражения не обуславя недопустимост на съдебния акт, а неправилност. Що се отнася до приемането за разглеждане на насрещен иск по първоначалния иск, който е бил предявен като насрещен по друго дело, съдът също подробно е изложил своите аргументи, които следва да бъдат споделени. А и в случая твърдението за недопустимо съединяване на искове касае иска на „Дис трейд” ЕООД, предявен като насрещен в настоящето производство, по който съдът изобщо не се е произнасял. С оглед на това за касаторите липсва правен интерес да навеждат такива доводи. Касаторите поставят на следващо място два въпроса, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Първият е: дали съставлява съществено процесуално нарушение непроизнасянето от въззивния съд по оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение, направени във въззивната жалба. Въпросът се основава на изложеното в жалбата, че въззивната инстанция не е разгледала твърденията за неправилност на първоинстанционния акт поради неприлагане разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ за признаване правото на собственост. Както вече бе посочено, решението съдържа отговор на тези доводи. Нормата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ е материалноправно основание за възстановяване на собствеността – според нея подлежат на възстановяване имоти, които след кооперирането са били продадени от ТКЗС на трети лица. За да се постигне възстановяване на собствеността е необходимо да бъде проведена уредената в закона административна процедура, която започва със заявление за възстановяване – чл.11 ЗСПЗЗ. Когато обект на възстановяване са земи в съществуващи или възстановим на терена стари реални граници процедурата приключва с влязло в сила решение на Общинската служба по земеделие по чл. 14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, в което се описва размерът и категорията на имота, неговото местоположение /граници, съседи/ и ограниченията на собствеността. Решението следва да е придружено със скица и има силата на констативен нотариален акт. Именно липсата на такова решение в случая е причината да не се бъде признато правото на собственост на ищците и този извод на въззивния съд е съобразен със създадената практика, че бившите собственици могат да се легитимират понастоящем като собственици на земеделските земи само след успешно проведено производство по възстановяване, приключило със съответния административен акт, който има конститутивен характер – Тълкувателно решение № 1/1997г. на ОСГК.
Вторият въпрос, за който се твърди че е разрешен в противоречие с практиката, е за предявяването на насрещен иск срещу иск, който в друго производство е предявен като насрещен. По същия въпрос се поддържа недопустимост на съдебния акт и той бе разгледан по-горе.
На следващо място касаторите сочат основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с решение на Конституционния съд на Република България по въпроса: съществува ли правото на собственост по отношение на земеделска земя, включена в ТКЗС, преди произнасяне на окончателно решение на ОСЗ по реда на чл. 14 във вр. с чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, като се позовават на Решение № 13 от 14.11.2000г. по к.д. № 11/2000г. В това решение, а и в предходни такива, касаещи ЗСПЗЗ, К. съд изхожда от позицията, че законът възстановява правата на собствениците, каквито те никога не са преставали да бъдат и никога не са загубвали своята собственост, но през определен период обективно не са могли да упражняват това свое пълно вещно право. Обжалваното решение на Благоевградски окръжен съд по никакъв начин не нарушава това принципно виждане. Съдът не е приел, че с колективизацията правото на собственост е изгубено, а че са заличени границите на притежаваните от бившите собственици земи, при което, за да може да бъде упражнявано понастоящем е необходимо да се извърши реална индивидуализация и обособяване на имотите чрез определяне на границите им, което е целта на административната процедура по възстановяване на собствеността. С решението на органа по земеделска реституция възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализация и затова то има конститутивно действие – Тълкувателно решение № 1/1997г. на ОСГК.
Въпросът: незавършилата процедура по чл. 14 ЗСПЗЗ и наличието на решение, с което се признава правото на собственост, основание ли е да се признае правото на собственост върху имота, е формулиран като такъв по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не може да се приеме, че това е въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Както вече бе посочено разрешаването му е в съответствие със съществуваща задължителна практика по въпроса – Тълкувателно решение № 1/1997г. на ОСГК, Тълкувателно решение № 9/2012г. на ОСГК, както и множество решения на Върховния касационен съд, разясняващи процедурата по възстановяване на собствеността.
На последно място касаторите навеждат твърдение за очевидна неправилност на съдебния акт поради неизясняване на фактическата обстановка, необсъждане на доводите им и неизлагане на дължимите мотиви. Твърдението е неоснователно – решението е постановено след обсъждане на доказателствата, доводите и възраженията; налице са мотиви, които са логични и последователни.
Предвид горното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.
Ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение за отговор на касационната жалба в размер на 1000 лв., които следва да му бъдат присъдени.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 4558 от 09.10.2018г. по гр.д. №565/2018г. на Благоевградски окръжен съд по касационната жалба на Г. И. У., М. И. П., С. Д. У., В. Н. К. и С. Н. К..
ОСЪЖДА Г. И. У. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] М. И. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] С. Д. У. от [населено място], [община], В. Н. К. от [населено място], [община] и С. Н. К. от [населено място], [улица] да заплатят на „Дис трейд” ЕООД., ЕИК103883250, сумата 1000 /хиляда/ лева разноски за настоящето производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: