О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№140
София, 19.03.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4470 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Й. С. чрез пълномощника му адвокат П. С. против решение № 219 от 16.08.2018 г., постановено по гр.д. № 7 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 435 от 10.11.2017 г. по гр.д. № 925/2016 г. на Окръжен съд-Велико Търново за отхвърляне на предявения от А. Й. С. против [община] иск за признаване собствеността на ищеца на основание придобивна давност по отношение на имот № ** с площ от * дка и имот № ** с площ от * дка в землището на [населено място] заедно с постройките върху тях.
[община] е подала чрез пълномощника си адвокат Н. М. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е приел за установено, че ищецът е влязъл в процесните имоти въз основа на договор за наем от 29.05.2002 г., с наемодател ПК Вибробетон 99, с. Росен. По твърдението, че договорът за наем е нищожен, тъй като наемодателят не е собственик, е счел, че договорът е породил действие, тъй като ищецът е получил възможността да влезе в имота на 29.05.2002 г. след сключването на договора за наем и въз основа на него, като не се спори, че е плащал договорения наем. По същите съображения е приел, че не е нищожен и договорът от 17.07.2003 г., сключен с представители на кметствата [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], с който ЕТ „Смайл-Мария Иванова“ /сега „Смайл АММ“ ЕООД/, чийто пълномощник е ищецът, поема задължение да стопанисва и охранява процесните имоти. Съдът е направил извод, че въз основа на тези договори ищецът е придобил качеството държател, а липсата на субективния елемент на владението се потвърждава и факта, че през 2002 г. е подал молба до областния управител за сключване на договор за покупко-продажба. Същевременно по делото няма твърдения, нито доказателства, в един по-късен момент С. да е променил субективното си отношение към имота и да е започнал да го свои, както и няма доказателства да е обективирал такова свое собственическо отношение към имота чрез действия, които да демонстрират промяната в анимуса.
Допълнително въззивният съд е формирал извод, че процесните имоти са неразпределено имущество на организацията по §12 ПЗР ЗСПЗЗ и съгласно чл.30, ал.2 ЗСПЗЗ са станали общинска собственост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, а само бланкетно се е позовал на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 151 от 25.11.2016 г. по гр.д. № 1875/2016 г., II г.о., с което в хипотеза на установена без правно основание фактическа власт върху имот е дадено тълкуване по въпросите: 1) следва ли ищецът, който се позовава на придобивна давност спрямо имот на бивше ТКЗС, неразпределен между правоимащите, да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е изразил намерението си за своене срещу правоимащите или общината или намерението му за своене се предполага на основание чл.69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 ЗС, 2) приложим ли е мораториума за придобиване по давност на имот частна държавна или общинска собственост за имот-сграда, част от имуществото на бивше ТКЗС, неразпределена между правоимащите и 3) по приложението на чл.30 ЗСПЗЗ. В атакуваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е установил фактическа власт върху процесните имоти на правно основание, т.е. като държател, поради което и даденото по първия въпрос в посоченото решение на ВКС тълкуване е неотносимо към изхода на настоящия спор.
Правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК не може да бъде уточнен и от доводите в касационната жалба. Твърденията, че съдът е следвало да отчете гласните доказателства, установяващи състоянието на сградите към 2002 г. и значителните подобрения, извършени от ищеца, както и трите му молби за извършване на обстоятелствена проверка от 2011, 2012 и 2016 г. не дава основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд да постанови решението си при обсъждане на всички относими към спорното право факти и доказателства за тяхното установяване и доводите и възраженията на страните. Изводът на въззивния съд, че не са представени доказателства за промяна на държането във владение е съобразен с практиката на ВКС, че действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика или сънаследника да владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане правата на собственика или на съконтрахента, с който е сключен договора, въз основа на който е установена фактическата власт, респ. на останалите съсобственици или сънаследници. Извършването на подобрения не отрича чуждите права, поради което и само по себе си не съставлява основание да се приеме, че държателят е завладял имота. Същото се отнася и до искането за извършване на обстоятелствена проверка, освен ако то не е доведено до знанието на лицето, на което се противопоставя давността /а в случая дори да се приеме, че ответната община е узнала за намерението на ищеца да се снабди с констативен нотариален акт през 2011 г. до момента на предявяване на иска не е изтекъл срока по чл.79, ал.1 ЗС/.
Останалите доводи на касатора са свързани с извода на съда, че имотите са станали общинска собственост на основание чл.30, ал.2 ЗСПЗЗ, т.е. насочени са към допълнителните съображения на съда, които при липса на основание за допускане на касационно обжалване по главния мотив за отхвърляне на иска /че давност не тече, тъй като не е установено, че установената като държане фактическа власт е променена във владение/, се явяват неотносими към изхода на спора.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на [община] направените по повод касационната жалба разноски в размер на 6000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение за адвокатска защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 219 от 16.08.2018 г., постановено по гр.д. № 7 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-Велико Търново.
ОСЪЖДА А. Й. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ап.15, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.4, адвокат П. С. да заплати на [община], БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], пл.“М. Б.“ № 2 разноски по повод касационната жалба в размер на 6000.00 лв..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: