О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№156
София, 27.03.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4603 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Ш. Р. и Р. П. Р., последния чрез пълномощника си адвокат Л. Ш. Р. и касационна жалба на Д. И. К., Т. Р. К. и Н. Т. К. чрез пълномощника си адвокат И. А. против решение № 1734 от 17.11.2017 г., постановено по гр.д. № 3334/2012 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 1404 от 2.04.2012 г. по гр.д. № 1674/2009 г. на Районен съд-Варна за признаване за установено по отношение на Д. И. К., Т. Р. К., Н. Р. К., Р. П. Р., Л. И. Р. и „Конами“ ЕООД, гр. София, че Н. Х., гражданин на Република Ю. А. е собственик на недвижим имот с обща площ *, включваш ПИ № * с площ от * кв.м. в кв.* по плана на * подрайон на [населено място], ведно с построената в него масивна едноетажна сграда със застроена площ * кв.м.; ПИ № * с площ * кв.м. в кв.* по плана на * подрайон на [населено място]; ПИ № * с площ от * кв.м. в кв.* по плана на * подрайон на [населено място]; ПИ № * с площ от * кв.м. в кв.* по плана на * подрайон на [населено място] и ПИ № * с площ от * кв.м. в кв.* по плана на * подрайон на [населено място], при граници на недвижимия имот: ПИ №№ *, *, *, *, * и път, въз основа на наследство по закон от баща си А. П., по отношение на който имотът е реституиран по реда на ЗВСОНИ, като е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № *, том *, рег. № *, дело № */*** г. на нотариус Д.Б..
Н. Х. е подала чрез пълномощниците си адвокат Г. И. и адвокат М. У. писмен отговор на касационните жалби по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване като претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:
Първоинстанционното и въззивното производство са се развили по реда на ГПК от 1951 г.-отм.
Ищцата е основала претендираното право на собственост на твърденията, че процесния имот от * кв.м. е част от съседни имоти, закупени от Д. Я. в периода 1925-1935 г., отчуждени по ЗОЕГПНС и реституирани по реда на ЗВСОНИ на наследодателя й А. П., син на Н. С. Я. /С./, сключила брак с Д. Я. през 1929 г. При условия на евентуалност е поддържала и придобиване на имота по давност чрез владение, осъществявано в периода 13.07.1993 г. – 13.07.1998 г. Правния си интерес от предявяване на исковете е обосновала с твърдение, че ответниците се явяват правоприемници по наследство или правни сделки на Р. Т. К., който се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност на реституирания имот от * кв.м. Ответниците по исковете са оспорили идентичността на придобитите от Д. Я. имоти с процесния, както и наличието на наследствено правоприемство в полза на ищцата, като са заявили и възражение за придобивна давност.
Въззивният съд е обсъдил събраните гласни и писмени доказателства и експертни заключения и е приел за установено, че Д. Я. е роден на 11.07.1882 г. в Англия /заверено копие на регистрирано удостоверение за раждане, издадено на 12.05.2015 г. от Главната регистрационна служба на Великобритания, с А. и легализиран превод на български език/, като на 18.10.1929 г. се е венчал с Н. С. С. в църквата „Св.Н.“ в [населено място] /два броя свидетелства за венчание, издадени от Българската екзархия, Софийска митрополия №№ */*** г. и */*** г. и заверено копие на регистрирано удостоверение № * **, издадено на *** г. от Главната регистрационна служба на Великобритания, с А. и легализиран превод на български език, и придружително писмо от Генералния регистър на Великобритания с превод на български език/ и е починал на 30.04.1967 г. в С. У., Република Ю. А. /заверено копие от смъртен акт № * **, издадено на *** г. от Главната регистрационна служба на Великобритания, с А. и легализиран превод на български език/.
Н. Я. /по баща Г., по първи съпруг П., по втори съпруг С., който брак е прекратен с развод на 18.10.1929 г./ е родена на *** г. в П., Р.. През 1917 г., на 18 години се омъжва за М. П.. От брака им на 18.12.1917 г. се ражда в П., Р. А. П.. Венчае се за Д. Я. в църквата „Св.Н. (Стари)“ в С., България. Умира на *** г. в С. У., Република Ю. А. /акт за смърт № ** и несъкратен смъртен акт № ***, изд.от МВР на Ю./.
На 10.12.1948 г. А. /А./ П. /на 30 години/ е сключил брак с М. М. Б. /21 години/ в Англиканската църква, район С., провинция Т., Република Ю. А. /удостоверение на л.179, том 1-ви от делото на районния съд/. Починал е на *** г. в С. У., Република Ю. А. /акт за смърт на лист 133, 2-ри том от делото на районния съд/. М. М. П. е [дата на раждане] в Република Ю. А. и е починала е на *** г. в С. У., Република Ю. А. /смъртен акт на лист 131, том 2-ри от делото на районния съд/.
Н. П. е [дата на раждане] в Л., С. Р., /днешна З./, с баща А. П. и майка М. М. Б., като на *** г. е сключила граждански брак с Г. Д. Х., [дата на раждане] /акт за брак на лист 142, том 2-ри от делото на районния съд/.
При така представените доказателства и възприетите за установени факти въззивният съд е направил извод, че тъй като не е установено Д. Я. да има и други наследници, то ищцата Н. Х. се явява негова наследница по закон.
Разглеждайки спора за идентичността на закупените от Д. Я. имоти, отчуждените по ЗОЕПНС и процесния имот, съдът е проследил индивидуализацията по представените шест нотариални акта за придобитите чрез сделки в периода 1925-1935 г. имоти, обсъдил е заключението на приетите съдебно-технически експертизи, които е възприел като обективно и компетентно дадени и е счел за установено, че в посочения период Д. Я. е придобил чрез правни сделки имоти пл. №№ *, *, *, *, * и * по КП и РП на Курортно предградие „Л.“ от 1937 г., част от които е процесния имот. Изложил е и съображение, че дори да се приеме, че Д. Я. не е придобил чрез правни сделки процесния имот същият е придобит от него по давност. Този извод е формиран въз основа събраните гласни доказателства, които са счетени за обективни и дадени в резултат на преки, непосредствени впечатления, вътрешно непротиворечиви и във връзка едни с други, които установяват, че от придобиването на отделните части на процесния имот през 20-те и 30-те години на XX в. до отчуждаването му през 1950 г., Д. Я. е владял същия в продължение на повече от 20 години и дори да се приеме, че няма качеството на добросъвестен владелец с оглед характера на придобивното му основание, упражняваното владение е в достатъчен период съгласно действащия Закона за давността /отм./ за да се приеме, че е придобил собствеността по давност, в качеството на недобросъвестен владелец.
Окръжният съд е приел за установено и, че процесният, собствен на Д. Я. имот е бил отчужден през 1950 г. съгласно чл. 9 от ЗОЕГПНС с постановление № 2118/14.07.1950 г. на Министерски съвет, като според чл.17 ЗОЕГПНС отчуждените по този закон имоти се считат държавна собственост от деня на отчуждаването, с оглед на което, както е записано и в А. №*/*** г., имотът се счита за държавен от датата на решението на Министерски съвет – 14.07.1950 г. След отчуждаването имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на жилищния фонд на съответния градски общински народен съвет (чл.13, ал.1 и 2 ЗОЕГПНС), а впоследствие по решение на Министерски съвет в съответствие с разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗОЕГПНС трите вили, заедно с дворното място, са били предоставени за стопанисване и ползване на Министерството на Народната Отбрана и на Министерството на народното здраве. Имотът е отчужден от държавата през 1950 г. въз основа на ЗОЕГПНС и към момента на влизане в сила на реституционния Закон за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ – обн в ДВ, бр.15 от 21.02.1992 г.), съществува реално до размерите, в които е отчужден. Установява се и, че за него собственикът не е бил обезщетен. Следователно имотът подлежи на възстановяване.
Реституцията е настъпила в лицето на А. П., като законен наследник на Д. Я. към момента на влизане в сила на ЗОЕГПНС. В качеството си на реституиран собственик същият, чрез своя пълномощник И. С. В. валидно е приел предаденото му от страна на общината фактическо владение върху имота, за което е съставен нарочен протокол. От този момент е продължил да осъществява владението чрез извършваните – видно от събраните писмени доказателства непрекъснато действия по запазване и управление на имота както чрез И. В., така и чрез пълномощника си Г. Х.. След смъртта на А. П., през 1996 г. владението е упражнявано върху имота по идентичен начин то неговите наследници – преживялата съпруга М. М. П. и дъщеря му Н. Х.. Това владение е продължило съобразно събраните доказателства до август 2004 г. След смъртта на М. М. П. през 2005г. правото на собственост върху процесния имот е придобито по силата на наследственото правоприемство изцяло от единственият й наследник – низходяща Н. Х..
Съобразявайки нормата на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ (в редакцията му към датата на влизане в сила на закона) и факта, че имота е отчужден от лицето Д. К. Я. /Й./, Д. Я., който е починал на 30.04.1967 г., т.е. преди реституцията, съдът е приел, че имотът е реституиран на неговите наследници по закон. Кръгът на наследниците по закон на Д. Я. се определя съгласно разпоредбите на българския Закон за наследството според правилото на международното частно право lex rei sitae, т.е. приложимо е правото на държавата, на чиято територия се намира недвижимият имот, в който смисъл са и разпоредбите на чл.89, ал.2 и чл.91 от Кодекса на международното частно право. Според действащия Закон за наследството от 29.01.1949 г., в сила от 30.04.1949 г. наследството се открива в момента на смъртта на умрелия (чл. 1 от ЗН). Към този момент следва да се определи и кръгът на наследниците по закон на починалия – Тълкувателно решение № 1/04.11.1998 г. по гр. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС. Според т.2 от диспозитива на това решение кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации се определя към момента на смъртта на наследодателя. Единственото изключението от това правило са правата на наследниците на последващия съпруг по чл.9а ЗН. Съгласно чл.9а от ЗН, когато към открито наследство се възстановява собственост върху имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, наследниците на последващ съпруг не наследяват, ако той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца. Според т.1 от диспозитива на TP № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС „последващ съпруг“ по смисъла на чл.9а от ЗН е този, който е сключил брак с наследодателя-собственик след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации.
Отчитайки посочената нормативна уредба, съдът е приел, че към момента на смъртта на Д. Я. – *** г., според правилата на действащия към тази дата български Закона за наследството от 1949 г., негов единствен наследник по закон е съпругата му Н. Я.. Бракът между Д. Я. и Н. Я. е сключен през 1929 г. съгласно правилата на действащия към 1929 г. Екзархийски устав /което се установява от приетите като доказателство 2 броя свидетелства за венчание, издадени от българската Екзархия и удостоверяващи наличието на валидно сключен църковен брак, които документи са достатъчнии за да обосноват извод за наличие на валиден брак, а последващите регистрации на сключения църковен брак нямат значение за неговата валидност, съответно издаваните във връзка с тях документи – например акт за женитба – имат само удостоверителен характер, но не и правопораждащ/. Имотите на Д. Я. са отчуждени през 1950 г., т.е. след сключването на брака с Н. Я., поради което Н. Я. няма качеството на „последващ съпруг“ по смисъла на чл.9а от Закона на наследството и по аргумент на противното от чл.9а от ЗН нейните наследници наследяват съпруга й Д. Я.. Н. Я. е починала на 01.05.1988 г. и неин единствен наследник по закон, низходящ е синът й А. П..
По тези съображения е формиран извод, че към момента на реституцията през 1992 г. наследник по закон на Д. Я. по смисъла на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ е А. П. в качеството му на наследник по закон, низходящ на майка си Н. Я..
За да уважи исковете, съдът е приел и, че ответниците не са установили главно и пълно, че Р. К., снабдил се през 2002 г. с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, е упражнявал владение с намерение за своене през твърдяния период, с което е придобил процесния имот по давност. След настъпване на реституцията през 1992 г. въз основа на ЗВСОНИ владение е осъществявано единствено от наследника по закон на Д. Я. – А. П., а след смъртта му през 1996 г. – от неговата съпруга М. М. П. и дъщеря му Н. Х.. Това владение е осъществявано още от момента на предаването на имота от държавата (общината), чрез пълномощниците им И. В., както и Г. Х. – съпруг на Н. Х. и от определеният за изпълнител на завещанието на А. П. – ответницата Л. Ш.. Владението върху имота е осъществявано и чрез ползвателите на намиращите се в имота вили най-малко до лятото на 2004 г., съгласно показанията на свидетелите И. С. В., Д. С., А. А. и А. Т.. След август 2004 г. предвид предприетите от наследниците на Д. Я. правни действия за защита на собствеността им следва да се приеме, че същите не са губили намерението си да владеят имота като свой.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Л. Ш. Р. и Р. П. Р. се позовават на недопустимост на въззивното решение и поддържат, че същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС, че съдът се е произнесъл по въпроси от значение за развитие на правото, както и че решението е очевидно неправилно.
Твърдението за недопустимост на въззивното решение е обосновано с доводите, че съдът е разгледал недопустима искова претенция по отношение на придобиване на процесния имот от ищцата по давност за периода 1992-1998 г. /впоследствие с променено твърдение за владение от 1992 г. до 2004 г., който способ е изключен съобразно чл.29 ЗС; произнесъл се е извън очертания от ищцата предмет на спора за собственост като е разгледал придобиване на имотите от Д. Я. чрез владение от 20-те и 30-те години на миналия век до 1950 г., каквото основание ищцата не е въвеждала в процеса; не са конституирани всички необходими и задължителни другари, тъй като искът е установителен за собственост и като такъв по него следва да бъдат конституирани всички съсобственици-наследници по закон на наследодателя Д. Я.; при завеждането на иска ответникът Р. Т. К. вече е бил починал.
Съдът не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е вероятно недопустимо.
Въззивният съд не е разгледал заявеното в исковата молба евентуално придобивно основание /давностно владение след реституирането на имота/, доколкото е приел за установено твърдяното от ищцата основание за придобиване на собствеността – наследство от Д. Я. и реституция по реда на ЗВСОНИ. Изводите на съда по наличието на предпоставките на ЗВСОНИ са формирани при съобразяване на твърдените от ищцата факти – придобиване собствеността от Д. Я. въз основа на правни сделки, а допълнително изложените съображения за евентуално придобиване на собствеността от Д. Я. чрез давностно владение съобразно твърденията на ищцата в писмените бележки пред първоинстанционния съд, дори и да съставлява процесуално нарушение, не рефлектира върху допустимостта на постановеното решение.
Безспорно в практика на ВКС е тълкуването, че исковете за собственост са искове на обикновено управление и по тях съсобствениците имат качеството обикновени другари, поради което дори и Д. Я. да има други наследници, това обстоятелство не рефлектира върху допустимостта на постановеното решение по предявените от Н. Х. искове.
Последният довод също не дава основание за допускане на касационно обжалване на соченото основание по жалбата на Л. Ш. Р. и Р. П. Р., тъй като недопустимостта на иска, предявен срещу починалия Р. Т. К., не би рефлектирала върху допустимостта на въззивното решение, постановено по иска срещу касаторите Л. и Р. Р..
Л. Ш. Р. и Р. П. Р. считат, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по следните въпроси:
1) длъжен ли е съдът служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право и прилагат ли се нормите на КМЧП за регулиране на отношения, установени преди влизането му в сила през 2005 г.
2) как се установява в исковия процес правото на наследяване по закон и какви са надлежните доказателства за установяване на наследниците по закон на даден наследодател.
3) какви са критериите за действителност на брак, сключен преди 1945 г./приемането на Наредбата-закон за брака.
4) кой е първичният акт по одържавяването – решението на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС, постановленията на Министерски съвет с опис на одържавените имоти или съставения Акт за държавна собственост и кой от тези документи има абсолютна задължителна доказателствена сила и кой от тях е меродавен при разминаване в съдържанието им относно предмета на одържавяване и лицето, от което е отнет имота.
5) към кой момент трябва да се определи кръгът от законни наследници на възстановената собственост върху одържавени имоти и дали правото да получат имотите се признава на призованите вече към наследяване, а не на други наследници.
6) кои са предпоставките за възстановяване по ЗВСОНИ, отнасящи се към обекта на реституцията и по-специално за настъпването на реституционния ефект до размерите на одържавения имот, който лицето е притежавало към момента на одържавяването и необходимо ли е пълно и главно доказване на правото на собственост на ищеца.
7) дължи ли въззивният съд обсъждане и разглеждане на всички защитни тези, доводи и възражения, направени с въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет.
8) може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.
Първият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че съдът не е установил съдържанието на приложимото към наследяването на Д. Я. през 1967 г. чуждо право, а се е ограничил само да посочи, че съгласно чл.89, ал.2 и чл.91 КМЧП кръгът от наследници следва да се определи според правото на държавата, на чиято територия се намира недвижимия имот, с което е допуснал противоречие с практиката на ВКС, че съдът е длъжен да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право, като използва предвидените в чл.43, ал.1 КМЧП начини – да изследва действалите международни многостранни или двустранни договори, да изисква информация от Министерство на правосъдието или друг орган, да ползва становището на експерти и становища на специализирани институти по проблемите на международното, чуждото и сравнителното право, ползване на правноинфорационни системи и други подходящи начини. Практиката на ВКС, на която се позовават касаторите е неотносима в настоящия случай, тъй като даденото тълкуване е във връзка с договорни отношения, възникнали от една страна при действието на КМЧП, а от друга – касаещи преценка международната компетентентност на българския съд при спор за собственост на движима вещ, как се определя приложимото право при договор за продажба с международен елемент и изясняване съдържанието на чуждото право относно декларация, заместваща публичен акт и относно развод и института на законната раздяла. В областта на наследяването, към момента на откриване на наследството на Д. Я., липсва многостранен международен договор, по който Република България да е страна, както и двустранен договор с Великобритария или Република Ю. А., поради което приложимо към наследяването на недвижими имоти в Република България може да бъде само българското право.
Вторият въпрос е обоснован с твърдението на касаторите, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, според която качеството на наследници се придобива от дадени лица по силата на закона и е обусловено от наличието на установени в закона отношения, като произход, брак, осиновяване и др. и установяването на лицата, на които законът признава качеството на наследници, може да стане с различни доказателства, едно от които е удостоверението за наследници, а самото удостоверение се издава от длъжностно лице по гражданско състояние в гражданската регистрация, след справка в регистрите на населението. Твърдяното противоречие се свързва с липсата по делото на документ, който да удостоверява факта на наследяване и кръгът от наследници на Д. Я. към 1967 г. Соченото противоречие по този въпрос с практиката на ВКС не е налице. Тълкуването в решенията на ВКС, на които се позовават касаторите касае хипотеза на доказване на наследствено правоприемство на български гражданин, починал в Република България. Същевременно в посоченото в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване решение № 100/2.03.2011 г. по гр.д. № 1820/2009 г., ВКС, І г.о. освен цитираната от касаторите теза, е дадено и тълкуване, че установените от закона отношения, обуславящи наследяване, могат да бъдат установени с други доказателства, а в практиката на ВКС по решение № 168 от 20.01.2017 г. по гр.д. № 823/2016 г., I г.о. и тълкуване, че при липса на акт за раждане /изгубен, унищожен или не може да бъде издирен/, е допустимо произходът да бъде установен за нуждите на конкретния процес с всички доказателствени средства, включително и въз основа на свидетелстващ документ, възпроизвеждащ съдържанието на друг документ, в който са посочени родителите на починало лице. Следователно изводите на въззивния съд относно установеното наследствено правоприемство от Д. Я. съответстват на практиката на ВКС относно доказателствените средства, с които може да се установи качеството наследник.
Третият въпрос е обоснован с тезата на касаторите за недействителност на брака, поради нарушаване на конкретно посочени императивни норми, действали към момента на сключването му, както и че представеното по делото свидетелство за църковен брак, не установява сключването му, тъй като е издадено от Софийска митрополия, докато Църква „Св.Н.“ не е била част от Българската екзархия, а е руска църква, понастоящем част от Руската Патриаршия, а и печатът на документа е на църквата „Св.Неделя“, а не на „Св.Н.“. Въззивното решение не противоречи на сочената от касаторите практика на ВКС по решение № 460 от 15.11.2011 г. по гр.д. № 912/2011 г., IVг.о., тъй като даденото в него тълкуване е за процесуалната легитимация на молителя в охранителното производство по чл.542 и сл. от ГПК за установяване факта на сключен брак, когато молителят е наследник на сочените от него съпрузи, както и относно правния му интерес от инициирането на това производство, предвид разпоредбите на чл.543, т.1 и т.2 от ГПК и на чл.165, ал.1 от ГПК, когато във връзка с наличието на такъв интерес се сочи единствено висящо исково производство. Същевременно дори и при сключването на брака да на нарушени сочените от касаторите норми, това не заличава правните последици от сключения брак, доколкото при действието на Екзархийския устав от 1883 г. и прекратяването на незаконните бракове се извършва в нарочно производство /част V, глава XV и Х./, а след 1945 г. – само по съдебен ред. Доводите относно доказателственото значение на свидетелството за църковен брак са основани изцяло на тезата, че бракът е сключен в Руската Църква „Св.Н.“ в С., което обстоятелство не е установено по делото, доколкото тази църква не е единствената в С. с името „Св.Н.“, а в документите е посочено, че сключването на брака е станало в църква „Св.Н.“ (Стара).
Четвъртият въпрос е свързан с тезата на касаторите, че окръжният съд в противоречие с практиката на ВКС /че първичният акт по одържавяването е решението на комисията по чл.11 ЗОГПНС, утвърдено по реда на чл.11, ал.4 ЗОГПНС и чл.52 ППЗОЕГПНС/ е приел, че е отчужден завзетия с А. 781/26.09.1950 г. имот, а не отчуждения с представените ПМС № 135/6.02.1951 г., ПМС № 2118/14.07.1950 г. и опис към него от 15.05.1950 г., опис на отчуждените вили от *** г. по ПМС 35, ПМС 2118 и 2274, с които се отчуждава само една вила и то от швейцарския гражданин Р. Ю., както и съставените по-късно през 1951 г. опис към ПМС 135 и констативен акт от * г., където отново е записано лицето Р. Ю.. От една страна липсва твърдяното противоречие с посочените от касаторите актове на ВКС, тъй като последните касаят спорове, свързани с отчуждаване по реда на чл.11 ЗОЕПНС, докато в настоящия случай отчуждаването е по специалната норма на чл.9 ЗОЕПНС по решение на Министерски съвет, приложима за застроени имоти в градовете и курортните места, необходими за обществени нужди. Същевременно в практиката на ВКС по решение № 69 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г., ВКС, II г.о. е дадено тълкуване, че правото на възстановяване на собствеността се установява, чрез установяване, че от определено лице е отнета собствеността /например посочване на това лице като бивш собственик в акта за държавна собственост/, но при спор с държавата или лица, черпещи права от държавата, а по решение № 240/24.07.2012 г. по гр.д. № 1472/2010 г., I г.о. – че при спор за собственост, възстановена по ЗВСОНИ, към настоящия момент /с лица различни от държавата или лица, черпещи правата си от нея/ страната, която твърди, че е собственик по реституция, не може да се позовава само на акта на одържавяването, в който е посочено, че от него се отнема имуществото, а е длъжна по общото правило на чл.154 ГПК да докаже правопораждащите собствеността преди и към момента на одържавяването факти. Именно при съобразяване на тази практика на ВКС въззивният съд е формирал извода си за придобивното основание на Д. Я. в периода 1925-1935 г. и факта на одържавяване на имуществото по ЗОЕГПНС. Последният факт е безспорно установен от акта за държавна собственост, като дали имотът е бил надлежно одържавен по ЗОЕПНС или завзет без законово основание /на което реституционно основание ищцата се е позовала с оглед наведените от ответниците възражения/, е неотносимо към настоящия спор, доколкото и в двата случая е настъпила реституцията по реда на ЗОГПНС, а с оглед данните по делото е без значение дали реституционният ефект е настъпил през 1992 г. или 1997 г.
По петия въпрос липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 4.11.1998 г. по гр.д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е свързан с твърдението на касаторите, че съдът е определил кръгът от наследници въз основа на брачно църковно удостоверение от 1925 г. и частен свидетелстващ документ от 1992 г., изходящ от нотариус в Ю., посочващ бабата на ищцата като единствен наследник по завещание, но не и по закон на Д. Я., като липсва определяне на кръг от наследници към 1967 г. Тази теза не съответства на данните по делото, тъй като въззивният съд е извел изводите си кои са наследниците на Д. Я. към момента на откриване на наследството му въз основа на установените от него факти и при съобразяване практиката на ВКС, посочена във връзка с поставения втори въпрос за доказателствата, с които може да бъде установено качеството наследник и липсата на данни за други лица, които биха имали това качество наследник по закон съгласно българския ЗН към момента на откриване на наследството.
Шестият въпрос относно предпоставките за възстановяване по ЗВСОНИ, отнасящи се към обекта на реституцията е свързан с тезата на касаторите, че не може да бъде обект на реституция по-голяма площ от отчуждената, а по делото е установено, че площта на имотите съгласно нотариалните актове е * кв.м., площта на реституирания имот е * кв.м., а в А. е записана актувана площ от * кв.м., която обаче не отговаря на графичната част, където съгласно описаните парцели отчуждената площ е * кв.м. По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС по решение № 239 от 30.12.2015 г. по гр.д. № 6619/2014 г., I г.о. Касационно решение не дава твърдяното от касаторите разрешение, че когато общата площ на одържавените имоти не отговаря на твърдяната като притежавана площ по актове за собственост на деактуваната земя, то не може да се приеме за доказан при условията на пълно и главно доказване факта, че отчужденият имот е принадлежал на наследодателката, че притежавания имот попада в рамките на отчуждения, че е налице идентичност между притежаван към отчуждаването и деактуван имот. В тълкувателната част на решението по поставените въпроси са възприети разрешенията по ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС и решение № 445/21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, І-во г.о., а изводите по същество са свързани с факта, че е установена идентичност на процесния по това дело имот с имот, за който друго лице, а не наследодателя на ищеца разполага с нотариален акт и липса на идентичност с имота, за който наследодателя на ищеца разполага с нотариален акт. Подобни факти по настоящото дело не са установени, поради което и въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС.
По втората част на шестия въпрос относно необходимостта от пълно и главно доказване на правото на собственост на ищцата касаторите твърдят, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по с решение № 445 от 21.07.2012 г. по гр.д. № 283/2010 г., I г.о., тъй като въззивният съд е приел, че макар и ответниците да са оспорили факта на наследяване от ищцата, не са събрали доказателства, оборващи твърдението на ищцата, че баба й е единствен наследник на Д. Я.. В посоченото касационно решение е дадено тълкуване относно приложението на правилото на чл.79 ал.1 ЗС,като способ за придобиване на собственост, с оглед на което е формиран и извода, че само доколкото елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то установени при едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивка давност на конкретен недвижим имот, може да бъде уважено. Това тълкуване е изцяло неотносимо към предмета на настоящото дело и към тезата на касаторите. Същевременно с оглед изложеното по втория и петия въпрос съдът е формирал изводите си, че ищцата е наследник на Д. Я. в съответствие с практиката на ВКС, т.е. ищцата е провела главно доказване. Ако ответниците твърдят, че права върху имота имат и други лица, които също са наследници на Д. Я., поради което искът е частично неоснователен, в тяхна тежест е било да установят този факт съгласно общото правило на чл.154, ал.2 ГПК.
Седмият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че окръжният съд не се е произнесъл по възраженията им, че претендираният имот не е бил собственост на наследодателя на ищцата към датата на неговото одържавяване през 1950 г., че имотът не е бил одържавен по ЗОЕПНС, тъй като представената реституционна преписка касае отчуждаване само на една вила в [населено място] и на основание именно на представените ПМС е съставен А.; че ищцата не е наследник по закон на Д. Я., поради липса на каквото и да е удостоверяване на родство и кръг от наследници към 1967 г.; че претендираният имот е придобит от друго лице на валидно правно основание, тъй като отчуждаването по две ПМС от 1950 г. и от 1951 г. с описи към тях сочат като собственик на отчуждения имот лице, различно от наследодателя, а именно Р. Ю.; че претендираният имот е придобит от ответниците на основание изтекла в тяхна полза както кратка, така и 10 годишна придобивна давност с подробно изложени за това съображения. Тезата не съответства на данните по делото, тъй като макар да не е възпроизвел всяко от посочените възражения /каквото задължение не съществува/, съдът е разгледал всяко от тях и посочвайвайки какви факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, е формирал извод за тяхната неоснователност. С посочените възражения са обосновани предходните въпроси, а по тях настоящият състав констатира, че въззивното решение съответства на практиката на ВКС.
Осмият въпрос е основан на твърдението на касаторите, че съдът не е извършил преценка на изрично посочените във въззивната жалба доказателства и доводите, свързани с