О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№50
Гр. София, 05.02.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебна заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 2891 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 50 от 13.05.2019г. по гр.д. № 68/2019г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 443 от 18.12.2018г. по гр.д. № 1419/2017г. на Силистренски районен съд за признаване за установено по отношение на Едноличен търговец Ружена Янкова Куртева с фирма „Ерма-90-Ружена Куртева“, ЕИК ***, че [община] е собственик на недвижим имот с идентификатор *** в [населено място], [улица], с площ *кв.м., с трайно предназначение на територията на урбанизирана и начин на трайно ползване „за търговски комплекс” и е осъдил едноличния търговец да предаде на общината владението върху заетата част от описания имот, както и да заплати обезщетение за ползването на *кв.м. от имота в размер на 10 000лв., ведно със законната лихва от 31.08.2017г.
Касационната жалба е подадена от ответника ЕТ „Ерма-90-Ружена Куртева“ гр. Силистра, чрез пълномощника адвокат Станев. Поддържа се, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обусловило отклонение от действителното съдържание на спорните правоотношения между страните по делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: длъжна ли е въззивната инстанция да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по възраженията срещу първоинстанционното решение, изтъкнати във въззивната жалба. Прилага практика на ВКС.
Ответникът [община], чрез пълномощника адвокат Кьосев, излага съображения за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД от [община] срещу Ружена Янкова Куртева в качеството й на ЕТ„Ерма-90-Ружена Куртева“-гр.Силистра относно поземлен имот с идентификатор ***, намиращ се в [населено място], [улица], с площ *кв.м.
Установено е от експертизите, че по регулационния план на града от 1984г. процесният имот попада в терен, отчужден от държавата и обособен в парцел *-за съдебна палата в кв. *. През 1992г. отреждането е променено и парцел * е отреден за храм „С. Г.”. По силата на общия устройствен план на [община], одобрен 2007г. и изготвения през 2016г. ПУП е обособен УПИ *-*,*,*,*,*,*,*,*,*-за храм, площад и озеленяване. Част от процесния имот с пл. № * /заснет за първи път като такъв/ участва в този УПИ, включително в него попада и част от постройката на ответницата, а друга част от имота и от постройката попада в улица. По кадастралната карта и кадастралните регистри ПИ * е с начин на трайно ползване – търговски обект, без данни за собственик; в имота е заснета сграда, застроена на * кв.м., собственост на ЕТ „Ерма -90-Ружена Куртева”. Тази постройка е възникнала през 1992г. с проект за изграждане на „Бюро за машинописни услуги и кафе-аперитив” като е издадено строително разрешение по чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ и е сключен договор с общината за наем на земята. През следващите години постройката не е получила траен градоустройствен статут, включително по реда на §17 ПЗР ЗУТ. В обобщение вещите лица сочат, че от 1984г. до 1997г. имотът е отреден за улица и е публична държавна собственост, от 1997г. до 2016г. също е улица и е публична общинска собственост, а от 2016г. досега – частично представлява улица, която е публична общинска собственост и частично попада в УПИ, който е частна общинска собственост.
За терена на квартал *, включващ имот пл. № * и имот пл. №*, заключен между [улица], паркинг пред жилищна група „Кл. О.” и [улица], е съставен акт за общинска собственост № */*** г.; отразено е, че имот пл. № * е отреден за Храм „С. Г.”.
При тези фактически обстоятелства първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на имота по силата на закона – чл.2, ал.1, т.5 ЗОбС /в първоначалната му редакция/, предвид неговия градоустройствен статут и предназначение, като съставяне на акт за общинска собственост не е необходимо – чл.56, ал.2 ЗОбС. Ответникът не притежава вещни права по отношение на земята, тъй като намиращата се в имота постройка е изградена като временен обект и страната не се е възползвала от законовите възможности за получаване на траен устройствен статут на постройката – §50а ПЗР З. и § 17, ал. 2 ПЗР ЗУТ. Собственикът на такава сграда не разполага с правомощието да я държи в чуждия имот. Поради това предявеният иск по чл. 108 ЗС и обусловеният от него иск по чл. 59 ЗЗД са уважени.
При постановяване на акта си въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния и е добавил отговор на наведените в жалбата оплаквания. Намерил е за неоснователно позоваването от страна на ответницата на приложената обяснителна записка, според която сградата е изградена не с метални конструкции с леки етернитови панелки, а с тухли и стоманобетон. Съдът е посочил, че тази обяснителна записка не променя изводите му, още повече, че тя е съставена към проект за узаконяване, но акт узаконяване чрез придаване на траен устройствен статут по реда на § 17, ал.2 ПЗР ЗУТ липсва. Съдът се е позовал и на съдебна практика на ВКС и ВАС, според която собствениците на постройки по чл.120, ал.4 от ППЗТСУ/отм./ не притежават право на строеж. Отбелязал е, че такива постройки са разрешавани основно върху държавна и общинска земя, както е в процесния случай. Изтъкнал е, че ответникът възразява срещу правото на собственост на общината върху терена, но не заявява чия собственост е той, а същевременно е плащал наем на общината за земята.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Повдигнатият от касатора единствен правен въпрос е за задължението на въззивната инстанция да мотивира решението си в изпълнение на изискванията на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по възраженията срещу първоинстанционното решение. Вярно е, че въззивното решение е кратко и немногословно, но съдът се е възползвал от възможността на чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Същевременно съдът е дал своя отговор на наведените във въззивната жалба доводи, че общината не е доказала на какво основание е придобила собствеността, че за имота не е съставян акт за общинска собственост, че съдът не е обсъдил всичките възражения на ответника. Въпреки пестеливостта на мотивите, не може да се приеме, че е налице отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19 и практиката по Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., Решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ІІ т.о. и др. Въззивният съд е приел за вярна възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и направените от него изводи, свързани със собствеността на ищеца върху процесния имот, произтичаща от закона; счел е, че след като мотивите на първоинстанционния съд са подробни, обосновани и законосъобразни, то не е необходимо тяхното преповтаряне; също така е допълнил свои мотиви по някои от конкретните възражения и доводи на ответника по иска. Затова не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по посочения процесуален въпрос. От наведените в жалбата оплаквания и така поставения въпрос е видно, че за касатора остават неразбрани решаващите съображения на двете инстанции, че общината е собственик на поземления имот по силата на закона, както и че за удостоверяване на общинска собственост върху временни постройки, улици, площади и общински пътища не е необходимо съставяне на акт – чл.56, ал.2 ЗОбС. Статутът на имота, като придобит от Държавата към 1984г. посредством отчуждаване на частни имоти за обществени мероприятия – съдебна палата, а по-късно – за храм, се установява от приетите експертизи /единична и тройна/, а също и от скиците на имота, удостоверяващи отреждането му. Неоткриването на доказателства за проведената отчуждителна процедура не опорочава изводите на съда, защото ответникът не противопоставя свое право на собственост, съществувало към същия момент. Напротив, той черпи права от правото на собственост на държавата, респ. общината, която му е предоставила правото да изгради постройка с временен режим – до изпълняване предвижданията на плана – чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./. През 1991г. с разделянето на съществуващата единна държавна собственост на държавна и общинска законодателят определя кои държавни имоти преминават в собственост на общините – §7, ал.1 ПЗР ЗМСМА. Сред тези имоти са: незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство – т.3 и местните пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване – т.4. Тази уредба е пренесена през 1996г. в чл.2 от Закона за общинската собственост, като относимите за настоящия случай хипотези са на чл.2, ал.1, т.4 и 5, доколкото част от спорния имот е отредена за обществено мероприятие, а друга част попада в улица. На тези разпоредби се е позовал първоинстанционният съд и това е визираното от двете инстанции придобиване на собствеността по силата на закона.
Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на постановеното от Силистренски окръжен съд решение.
Ответникът [община] има право на направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 1300 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 50 от 13.05.2019г. по гр.д. № 68/2019г. на Силистренски окръжен съд по касационната жалба на Едноличен търговец Ружена Янкова Куртева с фирма: „Ерма-90-Ружена Куртева“ тр. Силистра.
ОСЪЖДА Едноличен търговец Ружена Янкова Куртева с фирма: ЕТ „Ерма-90-Ружена Куртева“, ЕИК 118506274, с адрес на управление: [населено място], [улица], вх. *, ет. *, да заплати на [община] сумата 1300 /хиляда и триста/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: