О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№298
София, 13.06.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1405 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Регионален исторически музей „Стою Шишков“, гр. Смолян чрез пълномощниците му адвокат И. С. и адвокат С. М. против решение № 29 от 21.01.2019 г., постановено по гр.д. № 397 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 124 от 18.10.2018 г. по гр.д. № 53/2018 г. на Районен съд-Чепеларе за уважаване на предявения от С. С. Г. против Регионален исторически музей „Стою Шишков“, гр. Смолян отрицателен установителен иск на реална част от 41.74 кв.м. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор №***** с административен адрес: [населено място], [улица], ет.1, очертана в жълто на схема № 1 от заключението на вещото лице /лист 219/, неразделна част от решението.
С. С. Г. е подала чрез пълномощника си адвокат Т. Д. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Въззивното производство е било образувано по жалба на настоящия касатор, в която са наведени доводи за процесуална недопустимост на иска и са оспорени фактическите и правни изводи на районния съд.
Смолянски окръжен съд е приел, че искът е процесуално допустим, като се е позовал на ТР № 8/27.11.2013 г. по т. дело № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което изрично се приема, че интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, като ищецът има правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права и когато разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право /съответно в случая положителен установителен иск/.
За неоснователни е счел доводите на ответника, че не е пасивно легитимиран по предявения иск, тъй като музеите в България не притежават недвижима собственост. Изложил е съображения, че държавата, съответно общините, предоставят на музеите за стопанисване и управление сграден фонд. Музеите имат право да набират средства за своята дейност, както и да получават дарения, в това число и недвижима собственост, а в настоящия случай е налице завещание от физическо лице.
Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е споделил фактическите и правни изводи на районния съд. Приел е, че е установено от писмените и гласни доказателства и съдебно-техническата експертиза, че процесният имот е част от двуетажна жилищна сграда. Вторият етаж, с площ от 88 кв.м., представлява жилище и се ползва за жилищни нужди, като не се спори, че ищцата е придобила собствеността му по силата на покупко-продажба. На първи етаж, на нивото на улицата, се намират две помещения, свързани помежду си, всяко от тях с голяма врата към улицата. Тези помещения са с площ от 46,26 кв.м. и с височина 3,90 м. и са били ползвани от АПК и „Р.“ като складови помещения – за продажба на фураж. За процесната част от имота се влиза от стълбище на южната фасада на сградата, отстрани на улицата. Тази част, сочена от вещото лице като „полуетаж“, се състои от коридор, кухня, стая и санитарен възел, като в него има и вътрешно дървено стълбище, посредством което стълбище се достига до втория жилищен етаж.
Цялата сграда с идентификатор ***** е била собственост на Н. А. К. /починал през 1972 г./, видно от Нотариален акт № */* г. Със саморъчно завещание от 18.11.1969 г. Н. К. завещава на „отдел Култура и респективно Музеите в България или Окръжен народен съвет – Окръжен музей – за Музей [населено място], първи етаж от къщата, която да бъде музей в памет на основоположника на [населено място] „В. – В.“, който за вера и народност е избегал – напуснал Вълканово – сега К.“. Съдът е приел, че завещанието е действително, тъй като заветникът е определяем. Ясна е волята на завещателя – завещания имот да бъде музей /с местно значение/. Въпреки изреждането в завещанието на няколко органа и институции, с оглед посоченото в завещанието имота да се ползва за музей, следва, че заветника е определяем. Дейността на бившия Окръжен исторически музей [населено място] към настоящия момент се осъществява от Регионален исторически музей „С. Ш.“, [населено място], чийто териториален обхват включва бившия С. окръг, сега съответно цялата С. област, видно и от измененията на ПМС № 153/2000 г. с Постановление № 80/2006 г. Направен е извод, че в случая завещателят К. е посочил качество на заветника, което прави заветника определяем и следователно завещанието е валидно. В случая без съмнение посочените в завещанието признаци – имота да бъде използван за музей, правят разпознаваемо облагодетелстваното от завещанието лице.
Съдът е приел въз основа на съдебно-техническата експертиза, свидетелските показания и от извършения оглед на място от въззивната инстанция, че процесният имот не е част от първия етаж, който е завещан за музей. Заключението установява, че процесния имот функционално е свързан с втория жилищен етаж, винаги се е ползвал като жилище и част от втория етаж и никога не е бил част от двете търговски помещения на първия етаж или прилежаща част към тях. Дал е вяра на показанията на свидетеля Р. К. /който заедно със семейството си е живял под наем в имота от 1969 г. до 1980 г./, които установяват, че процесният имот се е ползвал като жилище, заедно с втория етаж, а търговската част се е ползвала отделено за продажба на фураж, както и че между процесния имот и търговските помещения не е имало функционална връзка, а е имало преградна измазана стена без врата към склада и от тази стена е стълбището към втори етаж /което описание съвпада с констатациите на съда при извършения оглед, при който е установено и, че нивото на търговското помещение е на едно ниво с улицата, а нивото на „полуетажа“ е по-високо с повече от 1 м. – пода на това полу-ниво е по-високо от пода на търговското помещение/. В СТЕ се сочи, че височината на търговските помещения е 3.90 м., таваните на търговските помещения и на полуетажа са на едно ниво, а височината в полуетажа е по-ниска от тази в търговските помещения.
Свидетелят П. потвърждава показанията на свидетеля К. относно разположението на полуетажа, както и че полуетажа и част от втория етаж е даван под наем на семейството на К.. Този свидетел установява също така, че за втория етаж единствения достъп е през полуетажа. Твърдението му, че полуетажа трябва да е към първия етаж, защото „е само малко по-високо от първия етаж“ изразява само неговото мнение и предположение. В същото време свидетелят П., който е бил близък на завещателя К. дава показания, че разбрал, че „предните големи помещения от къщата се дадоха на музей, а по-нататък сочи, че К. казал, че е „приписал по-голямото помещение отдолу на музея. Този свидетел също установява, че за склада не може да се влезе от „междинната част“ /полуетажа/, че няма врата и никога не е имало функционална връзка между двете, както и че след като ищцата закупила втория етаж, тя ползва и полуетажа, както и посочва всички ремонтни дейности, извършени от ищцата както на покрива, така и на втория етаж и на полуетажа, а и на цялата фасада на сградата.
Свидетелят П. не установява факти относно разположението на процесния имот и другите помещения в сградата и тяхното ползване, както и не установява Окръжен исторически. музей [населено място] да е установил владение както на търговските помещения, така и на процесния имот. Свидетелят сочи, че около 1992 г. е разговарял с бившия директор на музея, който споделил, че в предните помещения може да стане експозиционна зала, а другата обособена част да служи за канцелария или хранилище на артефакти.
Въззивният съд е счел, че показанията на К. и П. кореспондират с установеното от заключението на съдебно-техническата експертиза, която не е оспорена от страните по делото и следва да се кредитира като обективно и компетентно изготвена. Вещото лице сочи, че сграда с идентификатор **** е двуетажана, с таван и изби, като на първо ниво има полуетаж /процесния имот/. За търговските помещения с вход от изток /от към улицата/ вещото лице сочи, че са свързани помежду си, като им две големи врати и представляват самостоятелен обект. За процесния имот вещото лице сочи, че от южната фасада има стълбище и вход, от който се влиза на полуетажа; полуетажът се състои от коридор, кухня, стая, санитарен възел и дървено стълбище за втория етаж; полуетажът е с отделен електромер. Полуетажът е отделен от самостоятелния обект на първо ниво посредством зид. Вещото лице сочи, че сградата е на гредоред, с дебели каменни стени, като е строена преди повече от сто години.
При така възприетите за установени от гласните доказателства и експертното заключение факти и въз основа обясненията на вещото лице в съдебно заседание и тези при огледа, съдът е приел за неоснователни доводите на ответната страна, че е била налице функционална връзка между търговските помещения и полуетажа, която връзка се е осъществявала чрез избеното помещение, находящо се под кухнята на полуетажа и зад стената /в лявата част/ на търговските помещения. Установява се, че на тази стена има зазидан отвор с размери 1/1,10 м., през който е имало достъп до западното избено помещение, а в това западно помещение има достъп от кухнята на полуетажа. Този достъп от кухнята към избата се осъществява, като на дъсчения под на кухнята има дървен капак, с размери, позволяващи на един човек да слезе по стръмна стълба. При огледа вещото лице сочи, че това е стар зид, представлява суха зидария, малко замазана. Не са налице доказателства кога е извършено зазиждането на отвора от търговското помещение към западната част – дали преди обособяването на търговските помещения или в друг момент. Но по никакъв начин ответната страна, по повод направените от нея възражения, не е установила, че заедно с търговските помещения се е ползвало и западното избено помещение, и още повече, посредством това западно избено помещение да се е ползвал и полуетажа. Свидетели сочат за ползване единствено на търговските помещения за продажба на фураж, но не и ползвателите на тези помещения да се ползвали и западната изба или от там да са осъществявали и достъп до полуетажа. Съдът е изложил съображения, че ответната страна, чиято е доказателствената тежест с оглед въведените от нея възражения и предвид, че е предявен отрицателен установителен иск, не установява, че този отвор е съществувал към момента на изготвяне на завещанието, чрез него да се е осъществявал достъп през западното мазе до полуетажа и по този начин полуетажа и търговските помещения са били ползвани като един обект. Счел е, че от всички доказателства се опровергава това възражение на ответната страна и се установява, че полуетажа и към момента на завещанието и до настоящия момент се ползва като жилище заедно с втория жилищен етаж. По този начин ответната страна не установява не само обективните елементи за принадлежност на полуетажа към търговските помещения, но и не установява завещателят да е възприемал полуетажа като част от първия етаж и с това съзнание да е завещал и полуетажа като част от първия етаж за музей.
Изводът относно обособяването на полуетажа като жилищен е обусловил и извода на съда, че той не е бил предмет на завещанието и поради това и не е могъл да стане държавна собственост, за да се обсъждат възраженията за забрана на придобиването му по давностно владение. Категорични са доказателствата за осъществено давностно владение повече от 10 години от страна на ищцата с начало 1981 г. – датата на покупката от ищцата и съпругът й на втория жилищен етаж. Бракът между тях е прекратен през 1984 г., поради което процесният имот не е станал СИО за тях по силата на давностно владение. Не са въведени твърдения относно владение съвместно с ищцата от втория й съпруг, съответно и доказателства, поради което евентуално възникване на СИО спрямо процесния имот не би могло да се обсъжда. Допълнително съдът е изложил съображения, че тъй като е предявен отрицателен установителен иск, не е налице необходимо другарство за ищцовата страна.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, очевидно неправилно, респ. постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1) върху коя страна лежи доказателствената тежест за установяване на благоприятен за нея факт – тази която твърди положителния или оспорващата, която твърди отрицателния и върху кого се разпростират последиците от недоказването;
2) от какви критерии следва да се ръководи съдът при тълкуване волята на завещателя относно това кой е завещаният имот и включват ли те целта на завещанието, характеристика на завещания имот, обичаите и практиката, добросъвестността, правилата на формалната и житейската логика;
3) при преценка на статута на завещания недвижим имот, посочен като първи етаж от жилищна сграда, следва ли при тълкуване на дейсвителната воля на завещателя какво се включва в това описание, освен другите приети от съдебната практика критерии, да се съобразят и съответните строителни правила и норми, определящи изискванията на които следва да отговаря етаж от жилищна сграда, които са били в сила към момента на изграждането и респ. към момента на завещанието, с оглед неговата обособеност;
4) задължена ли е въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи;
5) въззивният съд дължи ли изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към прецесуалната им легитимация – било то активна или пасивна;
6) може ли при тълкуване и/или позоваването на тълкувателното решение, въззивнит съд да не изложи коя хипотеза, обосноваваща правния интерес от предявяване на иска, приема, че е доказана от ищеца.
7) подлежи ли на прекратяване производството по предявен отрицателен установителен иск при недоказване от ищеца на фактите, обуславящи правния му интерес, приложими в хипотезата, при която този интерес произтича от твърдението на ищеца, че е титуляр на спорното право заедно със своя съпруг, който не е участник по делото и имота се притежава в режим на обикновена съсобственост, т.е. допустимо ли е съдът да се произнесе с решение о съществото на спора, когато преценката за правния интерес по същество е идентична с тази за материалноправната легитимация на страните собственици на имота;
8) какво е другарството на съсобственици по предявени от тях отрицателен установителен иск за имот, който се твърди, че е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена още преди предявяване на иска – факултативно или задължително и участието и на двамата съпрузи по делото предпоставка ли е за допустимост на процеса и за валидност на съдебния акт.
Първият въпрос е свързан с извода на съда, че „ответната страна, чиято е доказателствената тежест с оглед въведените от нея възражения и предвид, че е предявен отрицателен установителен иск, не установява, че този отвор е съществувал към момента на изготвяне на завещанието, чрез него да се е осъществявал достъп през западното мазе до полуетажа и по този начин полуетажа и търговските помещения са били ползвани като един обект“, докато в исковата молба не е въвеждано твърдение, свързано с този отвор и зазиждането му. Касаторът счита, че ищцата е следвало да докаже твърдението си, че преградната стена /зид/ винаги е съществувала от построяването на сградата, затова виждането на съда, че ответникът не е доказал несъществуването на зида /отрицателен факт/ е направен без да му е указвана доказателствена тежест и в противоречие с практиката на ВКС.
С оглед посочената обосновка липсва основание да се приеме, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на посочената от касатора практика на ВКС. Твърдението на ищцата, че процесната реална част от първия етаж е обособена от обекта на ответника с преградна стена /зид/ и има отделен вход още от построяването на сградата, е заявено още в исковата молба, като в първото съдебно заседание е уточнено, че в тази част се намира и единственото стълбище за жилището на втори етаж. В първото съдебно заседание ответникът е уточнил, че процесната реална част в годините назад е била част от първия етаж, който е имал два входа – единия от към улицата, а другия от към двора, като това междинно ниво е играело обслужващо предназначение спрямо останалата част от етажа, която е била и понастоящем е с търговско предназначение; има разделителна стена, но това не означава, че функционално спорната част не е свързана с останалата част от първия етаж, като в годините назад се е използвал за склад. Посочил е, че с ангажираните свидетели ще установи тези факти и обстоятелства. Именно спрямо тези фактически твърдения на страните съдът е формирал изводите си относно фактите, които е счел за установени от свидетелските показания, експертизата и извършения оглед, а съответно мотивът, че ответникът не е установил, че този отвор е съществувал към момента на изготвяне на завещанието, чрез него да се е осъществявал достъп през западното мазе до полуетажа и по този начин полуетажа и търговските помещения са били ползвани като един обект, касае именно твърдението му, че процесната реална част е ползвана като склад на търговския обект на първия етаж;
Вторият и третият въпрос са обосновани с твърдението, че съдът при тълкуване волята на завещателя е изходил единствено от критерия функционална свързаност, като само въз основа на този критерий е изградил решаващия си извод, че полуетажа не е бил предмет на завещанието. Не е приложил критериите цел на завещанието /с оглед волята на завещателя не е възможно да функционира музей само с две търговски помещения, трябват и тоалетна с течаща вода, канцелания за деловодство, склад-архив, а в полуетажа според свидетелите е имало тоалетна и килер, така и стая и килер, стая и санитарен възел. До същия извод се стига и при прилагане на критериите обичаите в практиката и добросъвестността, както и характеристика на завещания имот /според които трябва да се прецени може ли да има музей само от двете помещения с наличните им характеристики – без тоалетна и канализация, която минава през полуетажа/. Според правилата на формалната и житейската логика не е логично жилището на втория етаж, в което по това време е живеел завещателят и полуетажа да са били функционални свързани като един обект, т.е. едно жилище с две тоалетни, две кухни, две складови помещения, две изби и е съществувал втори търговски обект без тоалетна, канцелария и складово помещение.
По тези въпроси не се констатира противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която когато възникне спор кой е завещания имот, волята на завещателя следва да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и взаимната връзка на отделните клаузи една с друга и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, но и от характеристиките на самия имот, като се отчитат и други факти, които са от значение за изясняване на истинската му воля, прилагат се и правилата на формалната и житейска логика. Съдът е приложил посочените критерии, като е изходил от функционалната връзка на процесния полуетаж с жилището на втория етаж, доколкото именно през процесната реална част е входа и единственото стълбище до втория етаж, същата е отделена от търговските помещения със стена и липсват данни някога да е била използвана като склад към тях. Доводите на касатора относно индивидуализацията на завещания имот са свързани не с посочените в практиката на ВКС критерии, а са изведени от наложената със завещанието тежест /завещания имот да се ползва за музей/. Тълкуване, основано само във връзка с наложената в завещанието тежест, би противоречило на посочената от касатора практика на ВКС.
Четвъртият и петият въпроси не са обосновани, а само бланкетно е наведен довод, че съдът не е обсъдил и съобразил всички оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на иска. Съдът е изложил съображения по наведените доводи /че ищцата е съсобственик, че е придобила собствеността в режим на съпружеска имуществена общност и че ответникът не е легитимиран, тъй като се касае до държавен имот/. Други доводи относно допустимостта на предявения иск касационният съд не констатира да са заявени от ответника по спора.
Шестият, седмият и осмият въпроси са свързани с довода на касатора, че след като ищцата се позовава на давностно владение, то имотът е станал съпружеска имуществена общност между нея и съпругът й Е. С.. С Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС е дадено тълкуване, че другарството на съпрузите по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Тълкуването е приложимо и в хипотеза на предявен отрицателен установителен иск, по който правния интерес на ищеца е обоснован с твърдението, че е носител на вещно право, придобито в режим на съпружеска имуществена общност.
По отношение другарството на съсобственици е трайна практиката на ВКС /включително и посочената в отговора на касационната жалба/, че предявяването на иск за собственост /положителен, отрицателен или ревандикационен/ е действие на обикновено управление, поради което липсва необходимо другарство между съсобствениците.
Следвателно по обсъжданите шести, седми и осми въпроси въззивното решение съответства на практиката на ВКС.
Основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК е обосновано с твърдението, че съдът е приложил несъществуваща правна норма към момента на завещанието по отношение правосубектността на ответника по делото в качеството му на правоприемник на дейността на споменатия в завещанието бивш Окръжен исторически музей-С.. Доводите касаят изводите на съда по възражението на ответника, че по силата на завещанието имотът е станал държавна собственост, тъй като музеите са станали юридически лица едва след изменението на Закона за паметниците на културата от ДВ бр.112/1995 г.
Тезата, с която е обосновано основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК е в подкрепа основателността на иска /доколкото самия ответник твърди, че не е собственик/, но не може да бъде свързана с твърдението, че не е пасивно легитимиран, тъй като независимо, че в процеса се поддържа посочената теза, извънсъдебно ответникът претендира отричаното от ищцата право, като е оспорил искането й за поправка на кадастралната карта по административен ред с твърдението, че е собственик на целия първи етаж, вкл. и процесната част.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови направените от С. С. Г. разноски по повод касационната жалба в размер на 800.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Т. Д. за подаване на отговор на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 29 от 21.01.2019 г., постановено по гр.д. № 397 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Смолян.
ОСЪЖДА Регионален исторически музей „Стою Шишков“, БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат И. С. и [населено място], [улица], адвокат С. М. да заплати на С. С. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адвокат Т. Д. разноски по повод касационната жалба в размер на 800.00 /осемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: