О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№46
гр. София, 04.02.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 2943 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 61 от 18.04.2019г. по гр.д. № 54/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 326 от 05.10.2017г., поправено с решение от 03.01.2019г. по гр.д.№ 112/2017г. на Хасковски окръжен съд и вместо това е постановено отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС предявен от Професионална гимназия по механоелектротехника “Стойчо и Кица Марчеви” гр. Хасково, като процесуален субституент по чл.14 и сл. ЗДС, против [община] и Спортно училище ”С. К.”-гр. Х. за установяване, че на ищеца е предоставено от Държавата право на управление върху две сгради – публична държавна собственост, а именно: сграда с идентификатор **** с площ * кв.м., едноетажна, с предназначение – хангар, депо, гараж и сграда с идентификатор **** с площ * кв.м., едноетажна, с предназначение – сграда за образование, двете находящи се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], и за осъждането на ответниците да предадат на ищеца владението и ползването на сградите.
Касационната жалба е подадена от Професионална гимназия по механоелектроника “Стойчо и Кица Марчеви”, представлявано от директора Г. С., чрез пълномощника адв. Гинев. Твърди се неправилност на съдебния акт. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и поради очевидна неправилност. Поставени са следните правни въпроси: 1/ Държавата като собственик на сграда може ли да предоставя части от нея за ползване и оперативно управление по чл. 14 и сл. ЗДС на различни лица, независимо дали тези части имат самостоятелен статут или не; 2/ може ли лицето, на което е предоставено право на оперативно управление и ползване по чл. 14 и сл. ЗДС, да се позовава на приращение и присъединяване и да отказва да изпълни волята на Държавата-собственик за връщане на вещите, които не са изрично упоменати в акта за предоставяне; 3/ каква е доказателствената сила на официалните документи – скица на поземлен имот и схема на сграда, издадени от АГКК и скица за проектиране, издадена от Общината; длъжен ли е съдът да игнорира тази доказателствена сила, ако приетата техническа експертиза я оспорва; 4/ допустимо ли е оспорването на кадастралната карта по отношение на отразените в нея данни за наличие на сгради в поземлен имот чрез възражение в исков процес или това може да стане само чрез иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР в отделно или в същото производство. Спрямо първите два въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а по вторите два – по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Очевидната неправилност е обоснована с твърдението, че решението отрича правото на Държавата като собственик да предоставя на трети лица правото на оперативно управление на основание чл. 14 и сл. ЗДС като обвързва това предоставяне с условието сградите да имат самостоятелен статут.
Ответникът [община] в писмения си отговор счита, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответникът Спортно училище”С. К.” също излага съображения за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Искът е предявен от Професионална гимназия по механоелектротехника “Стойчо и Кица Марчеви” като юридическо лице на бюджетна издръжка, комуто е предоставено от Държавата правото на управление върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], заедно с построените в него девет сгради, съставляващи публична държавна собственост; твърди се, че две от тези сгради – №* и №* се владеят и ползват от ответниците без основание и не по предназначението им.
Установено е, че дворното място със сградите е актувано като държавна собственост с Акт № * от *г. на ОбНС-Х.; в него е отразено, че в имота се намират две учебни сгради и * броя работилници, които са предоставени за оперативно управление на три училища: на СПТУ „М. гвардия” първи етаж от сградата с площ * кв.м., на Средно спортно училище – втори и трети етаж от същата сграда, на Механотехникум „Т. Х.” – другата учебна сграда с площ от * кв.м. и шестте работилници с обща площ * кв.м. През * г. е съставен акт за общинска собственост на основание §7, т.6 ЗМСМА, като описанието на сградите и ползването им е запазено същото. През *г. е съставен акт за държавна собственост, в който са описани терен и седем сгради – две учебни сгради, една учебна работилница, физкултурен салон, актова зала, топла връзка, складове и гаражи. Посочено е че правата върху тях са предоставени на Министерство на образованието за нуждите на Техникум по механотехника, както и че учебната сграда с площ * кв.м. се предоставя безвъзмездно за ползване на [община] за нуждите на ССУ „С. К.”. Между двете училища е съставен споразумителен протокол от 19.06.2003 г. за ползването и поддържането на терена. След изработване на кадастралната карта е съставен акт за държавна собственост от ***г., в който сградите са посочени с техните идентификатори, отразено е предназначението им, площите, годината на построяване; видно, че сградите са девет на брой; процесните такива с идентификатори №* и №* са описани съответно като хангар, гараж със застроена площ * кв.м., изграден *г. и столова, застроена на * кв.м. през *г. Относно правото на управление записът е като в предходните актове – на спортното училище е предоставена сграда № *.
Приетата техническа експертиза установява, че сграда № * по кадастралната карта представлява пространство под навеса по източната фасада, оформено след изпълнена топла връзка на ниво втори етаж между двете учебни сгради №* и №*. Пространството под този навес се ползва според споразумителния протокол от ответника и то е приобщено към ученическия стол в сградата на ответника; служи като подход за зареждане на стола; това е заснетият самостоятелен обект – сграда с идентификатор ****. Според вещото лице това пространство не е самостоятелен обект, а е пристройка, функционално свързана с ученическия стол на учебната сграда на спортното училище – сграда с идентификатор № ****. По отношение на сграда с идентификатор № **** вещото лице установява, че тя представлява пространство под козирката на южната фасада на учебната сграда на ответника; това пространство е заградено с частичен тухлен зид и дограма и е приобщено също към ученическия стол на първото ниво на сградата на ответника; служи за разширение на стола. Това пространство според експерта също не е самостоятелен обект, а е функционално свързано със стола в учебната сграда на ответника.Тези обекти са заснети като сгради за пръв път с изготвянето на кадастралната карта. Според показанията на свидетеля Х., който е работил в ответното училище, и двете козирки са били преградени за нуждите на ученическия стол през 80-те години и не е имало претенции от страна на механотехникума, тъй като заградените пространства от терена под козирките и дотогава са ползвани от спортното училище.
С постановеното първо въззивно решение Пловдивски апелативен съд е обезсилил първоинстанционния акт поради произнасяне по непредявен иск с оглед на неправилна квалификация и при нередовна искова молба. С Решение № 193 от 18.12.2018 г.по гр.д. № 1494/2018 г. на ВКС, I г.о. въззивно решение е отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прието е, че исковата молба не страда от нередовности, искът е по чл.108 от ЗС, предявен от ищеца в качеството му на процесуален субституент на Държавата с предоставено право на управление по чл. 14 и сл. ЗДС.
При новото разглеждане въззивният съд е приел, че спор за собственост между държавата и общината няма, няма спор и относно предоставеното на въззиваемото спортно училище управление и ползване на сграда №*. Спорът е дали на ищеца принадлежи правото на управление върху процесните две сгради според описанието им в кадастралната карта и в последния акт за държавна собственост. Съдът е приел, че по отношение тези две сгради № * и № * оспорването на принадлежността на правото на управление и ползване за ищеца е успешно проведено. Това са сгради, възникнали през 80-те години като пристройки към предоставената на ответното училище сграда № * и те са функционално свързани с нея, по-точно с ученическия стол, с цел разширяването му. Тези сгради са заснети в кадастралната карта със самостоятелни идентификатори, но всъщност не са отделни, самостоятелни обекти на правото на собственост. Приетата експертиза е категорична, че тези две сгради нямат самостоятелно съществуване, не са годни обекти на право на собственост и съответно на право на управление. Като приращения към сграда № * те следват статута на тази сграда, а не на дворното място, както счита ищеца. Съдът е намерил за неоснователно възражението, че е недопустимо оспорването на кадастралната карта в настоящия процес чрез възражение, а е необходимо предявяване на иск по чл.54 ал. 2 от ЗКИР в отделно или в същото исково производство.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият правен въпрос е дали Държавата, като собственик на сграда, може да предоставя части от нея за ползване и оперативно управление на различни лица, независимо дали тези части имат самостоятелен статут. Въпросът не е релевантен за спора. Държавата не е предоставила части от сграда на различни лица; напротив, предоставени са отделни сгради на различни лица – двете училища. Както е установено, проблемът е възникнал с одобряването на кадастралната карта, тъй като при нейното изработване са допуснати грешки, в резултат на които пристроени пространства са заснети като самостоятелни обекти и именно тези грешки са предизвикали спора по делото. Следователно, поставеният от касатора въпрос не кореспондира с фактите по делото и не може да е основание за допускане на касационен контрол.
Вторият въпрос е: може ли лицето, на което е предоставено право на оперативно управление и ползване по чл.14 и сл. ЗДС, да се позовава на приращение и присъединяване и да отказва да изпълни волята на Държавата-собственик за връщане на вещите, които не са изрично упоменати в акта за предоставяне. Макар и не съвсем коректно формулиран, въпросът има отношение към изводите на съда. За да разреши възникналия спор на кое от двете училища принадлежи правото да ползва сградите, предмет на иска, съдът е обсъдил доказателствата какви сгради има в имота, откога е разделното им ползване, кои обекти обхваща то и налице ли е промяна в тези обекти във времето. Установил е, че съществуващите в имота сгради са едни и същи от момента на изграждането им; от тях сграда №* е предоставената на спортното училище /за което страните не спорят/, а процесните сгради са описани за първи път при изработването на кадастралната карта. На тази база и след обсъждане на събраните доказателства за предназначението им, е направил извода си, че двете спорни сгради нямат характер на самостоятелни обекти на собственост, а са пристройки, присъединени към сградата, ползвана от ответното училище. С оглед на това е заключил, че сграда №* е предоставена на ответника като цяло, заедно с пристройките, неразривно свързани с нея, поради което искът за ревандикация на двете несамостоятелни сгради е неоснователен. Тези изводи съответстват на правилата на Закона за собствеността за режима на пристроеното, което не отговаря на изискванията за самостоятелен обект. Поради това не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не се налага допускане на касационно обжалване.
На трето място се повдига проблема с доказателствената сила на официалните документи – скица на поземлен имот и схема на сграда, издадени от АГКК, и скица за проектиране, издадена от Общината; длъжен ли е съдът да игнорира тази доказателствена сила, ако приетата техническа експертиза я оборва. В случая не е допуснато твърдяното от касатора игнориране на скиците, а съдът е извършил съвкупна преценка на доказателствата, при което е счел, че отразяването на двете сгради в скиците като самостоятелни обекти не съответства на действителното им положение. Поради това не е допуснато противоречие с посочените от жалбоподателя решения на Върховния касационен съд – Решение № 378 от 15.01.2016г по гр.д. № 1629/2015г. на ІV г.о. и Решение № 115 от 02.06.2014г. по гр.д. № 163/2014г. на І г.о. И в двете решения се подчертава, че съдът не е длъжен да възприема безкритично заключението на вещото лице, а преценява съответствието му с останалите доказателства. Така е постъпил и въззивния съд в обжалвания акт – не е възприел безкритично отразяването на двете сгради като отделни обекти в приложените скици, а позовавайки се на установеното от експерта след оглед на място, е достигнал до извод, че те не са самостоятелни сгради.
Четвъртият правен въпрос е: допустимо ли е оспорването на кадастралната карта по отношение на отразените в нея данни за наличните сгради в един поземлен имот чрез възражение или за това е нужно предявяване на иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР в отделно или в същото производство. Въпросът има значение за спора, но даденото от въззивния съд разрешение съответства на практиката на Върховния касационен съд, изразена в Тълкувателно решение №8/2014г. на ОСГК, т.4 и 5. Приема се в тълкувателния акт, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие; законът предполага, че имотите са правилно и вярно нанесени в кадастралната карта и регистри/чл.5, ал.2 ЗКИР/, но ако е допусната грешка или непълнота, тя не засяга съществуването на вещното право. Дали един обект представлява самостоятелен недвижим имот не се определя от заснемането му в кадастралната карта с отделен идентификатор, а от неговите конкретни характеристики. Затова, щом в производството по иск за собственост се навежда възражение, че отразеното в кадастралната карта не съответства на действителното положение на правото на собственост /в случая че заснетият имот не е обособен обект на вещно право/, то съдът е длъжен да изследва дали е налице такава грешка в одобрената кадастрална карта. Само след изясняване на действителния статут на имота, без оглед начина на отразяването му в кадастралната карта, съдът би могъл да разреши правилно спора за собственост, с който е сезиран. Именно по този начин е действал и въззивния съд, като е извършил преценка на правото на собственост върху двата спорни обекта, изхождайки от техния несамостоятелен статут на пристроени части, обслужващи основната учебна сграда, предоставена на ответното училище. Поради това не е налице противоречие с горепосоченото тълкувателно решение, както счита касатора.
На последно място касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивния акт, която обосновава с твърдението, че решението отрича правото на Държавата като собственик да предоставя на трети лица правото на оперативно управление на основание чл.14 и сл. ЗДС върху държавни имоти, като го обвързва с условието сградите да имат самостоятелен статут. Такава очевидна неправилност липсва. Приетото от съда, че имотите, които Държавата предоставя за ползване и управление следва да отговарят на изискванията за обекти на вещни права, не съставлява никакво ограничение, а е напълно логична последица от съждението, че право на собственост може да съществува само върху отделна самостоятелно обособена вещ.
По изложените съображения следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
В полза на ответника Спортно училище”С. К.” следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено за отговора на касационната жалба, в размер на 700 лв. видно от приложения договор за правна защита.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 18.04.2019г. по гр.д. № 54/2019г. на Пловдивски апелативен съд по касационната жалба на Професионална гимназия по механоелектротехника “Стойчо и Кица Марчеви”- гр. Хасково.
ОСЪЖДА Професионална гимназия по механоелектротехника “Стойчо и Кица Марчеви”-гр.Хасково, ЕИК 126004462, да заплати на Спортно училище ”С. К.”- [населено място], Булстат[ЕИК], сумата 700/седемстотин/ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: