О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 502
гр. София, 09.12.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 2250 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 7965 от 18.12.2018г. по гр. д. № 6216/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 06.10.2016г. по гр.д. № 46015/2013г. на Софийски районен съд в обжалваната част, а именно в частта за отхвърляне на предявения от Ю. С. И. против Д. С. Г. иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху пространството над втория етаж и под покрива в сградата на [улица] [населено място], включително на намиращите се в това пространство обекти и помещения, както и в частта за отхвърляне иска против Столична община за установяване, че ищците са собственици на общите части от пространството над втория етаж и под покрива, и на находящите се в това пространство обекти и помещения от същата сграда.
Касационната жалба е подадена от Ю. С. И. чрез пълномощника й адв. К.. Поддържа, че решението е неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване са формулирани множество правни въпроси, които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изложени са и съображения за очевидна неправилност на атакувания акт.
Ответницата Д. С. Г. взема становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответникът Столична община не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск за собственост и негаторен иск против Д. Г. и по установителен иск против Столична община, предявени от ищците К. С. К., Н. С. К. и Ю. С. И.. Предмет на ревандикационната претенция е подпокривното пространство на сградата на [улица] терена, върху който е построена – УПИ ** в кв. 432, местн. „Ц.”. Предмет на негаторния иск е премахването на малката къща в двора, а предмет на установителния иск е установяване, че ищците притежават общи части от подпокривното пространство на сградата. Исковете са отхвърлени с първоинстанционното решение и то е влязло в сила спрямо ищците К. С. К. и Н. С. К.. Въззивна жалба е подадена само от ищцата Ю. И.. От нея изхожда и касационната жалба.
Въззивният съд е установил, че през 2004г. ответницата Д. Г. е закупила мансарден етаж /трети тавански етаж/, състоящ се от четири стаи, кухня, баня, вестибюл и килер, от триетажната сграда в [населено място], [улица], с площ 145 кв.м. Нейни праводатели по договора са Р. Б. П., Е. Б. Ш. и М. Б. В..
Ищците се легитимират като собственици на втория /междинен/ етаж от същата сграда, който техните праводатели са купили от Държавата през 1988г. по реда на НДИ.
Според приложения нотариален акт от 25.02.1937г. Е. Р. П. купува триетажна сграда с площ 145 кв.м., състояща се от партер, първи и втори /мандарден/ етаж, всички с еднакво разпределение – четири стаи, кухня, баня, вестибюл килер. Сградата е била предмет на отчуждаване по ЗОЕГПНС през 1949г. като в описа към отчуждителната преписка отчуждените жилища на партера и мансардния етаж са описани по същия начин. По силата на ЗВСОНИ в полза на наследниците на Е. Р. П. е възстановена собствеността върху процесния тавански етаж.
С влязло в сила решение от 08.07.2015г. по гр.д.3403/14г. на Софийски апелативен съд е отхвърлен иск по чл. 26, ал.2 ЗЗД на Столична община против ответницата Д. Г. за нищожност на сключения от нея през 2004г. договор за покупко-продажба поради невъзможен предмет; отхвърлен е и предявения против нея иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху процесния тавански мансарден етаж. Със същото решение е признато за установено по иска на Столична Община против Р. Б. П., Е. Б. Ш. и М. Б. В. /праводателите на ответницата/, че те не са наследници по закон или завещание на Е. Р. П., починала през 1952г. В мотивите за отхвърляне на иска по чл.26, ал.2 ЗЗД е прието, че имотът представлява самостоятелен обект, а не обща част от триетажната сграда, защото като такъв е описан в документите за собственост, отчуждителната преписка, заповедта за възстановяване на собствеността и акта за общинска собственост, без значение доколко извършените преустройства са без строителни книжа.
Преценявайки писмените доказателства и техническата експертиза, решаващият съд по настоящия спор е достигнал до същите изводи. В цялата документация за сградата, датираща от 1937г., е видно, че тя е триетажна и третият, мансарден или тавански етаж съответства по описание и разпределение на останалите два етажа. Техническата експертиза сочи, че представеният по делото архитектурен проект не е за тази сграда, а за съседна такава. Независимо от това, установено е почти еднакво разпределение на помещенията на отделните етажи, като е изтъкнато, че обичайно мансардният апартамент е по-малък спрямо основните етажи. Констатирано е, че по-голямата част от процесния етаж разполага с достатъчна височина на таваните над 2,50 м.; освен това на етажа винаги е имало прозорци, а не капандури; стълбищна площадка, входна врата и канализационни тръби. Въз основа на това съдът е приел, че процесният етаж съответства на останалите етажи от сградата по площ, брой, разположение и вид на помещенията; разполага с отделен санитарен възел и необходимата светла височина на по-голямата част от таваните, поради което е функционално обособен и съществува самостоятелно. Затова етажът не представлява конструктивна обща част по естество или предназначение по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, а има самостоятелно юридическо съществуване съобразно чл.37 ЗС и разясненията на т.1 от Тълкувателно решение № 34/1983г. на ОСГК на ВС. Сградата може да съществува без тази част и поради това, че до пространството има достъп чрез редовна стълба, използваемо е и не служи само за изолация между последната етажна плоча и покрива, или за излаз към него. Съдът е изтъкнал, че определящо за статута на тавана като самостоятелен обект на правото на собственост или като обща част, е предназначението, което му е придадено към момента на учредяване на етажната собственост. А когато това става преди възникването й, меродавно е предназначението, дадено от едноличния собственик на сградата. В случая, Е. Р. П. е придобила цялата триетажна сграда и в договора процесният мансарден етаж е индивидуализиран като самостоятелен жилищен, а не с обслужващо значение спрямо останалите два. Това предназначение е запазено както към момента на одържавяването, така и след това. Етажът е предоставен на СП „Софжилфонд“, което го е отдавало под наем. Като самостоятелен обект етажът е деактуван при настъпилата реституция съгласно чл.1 ЗВСОНИ и е предмет на разпоредителната сделка по нотариален акт № 105/2004г. в полза на ответницата Д. Г.. Затова към момента на възникване на етажната собственост през 1988г. /когато Държавата продава междинния етаж на праводателите на ищците/, разположеният над него процесен мансарден етаж запазва самостоятелното си функционално предназначение и характеристики.
На следващо място съдът е намерил за правноирелевантно доколко преустройствата на този самостоятелен обект са извършвани в съответствие със строителните правила и норми, действащи към сегашен или минал момент, както и дали са издавани необходимите строителни книжа. Допълнил е, че страничните скосявания на таваните не са изпълнени при съществено отклонение от строителните норми, действащи около 1930г.; а и те, както и останалите подобрения, нямат значение за статута на етажа.
При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното:
Касаторът се поставя правни въпроси, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Първият въпрос е: настъпил ли е транслативно-вещния ефект на договор за продажба на тавански етаж в сграда, ако той първоначално е бил отчужден по ЗОЕГПНС, собствеността е възстановена по ЗВСОНИ, но прехвърлителят не е низходящ на отчуждения собственик, а е низходящ на починалия съпруг на отчуждения собственик. Той се свежда по-общо до това дали прехвърля правото на собственост договор, сключен с лице, което не се легитимира като собственик на имота. Този въпрос не е изрично разрешен от въззивния съд, а и не е определящ за изхода на спора. Искът за собственост на ищците се гради на тезата, че третият/тавански/ етаж не представлява самостоятелен обект на собственост, а е обща част на сградата и те като притежатели на жилище в етажната собственост, притежават и съответна част от общите части на сградата, вкл. от тавана. Съдът е отрекъл това разбиране като подробно е мотивирал защо намира, че този етаж е отделно жилище и като такова може да е обект на прехвърлителна сделка. Въпросът дали праводателите на ответницата Д. Г. са били собственици на прехвърления етаж няма отношение към настоящия спор, доколкото отричането на правото им по никакъв начин няма да рефлектира в патримониума на ищците, като собственици на друг самостоятелен обект в сградата. Поради това този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Втората група въпроси, повдигнати от касатора, е свързана с извода на съда, че изградените на таванския етаж помещения имат нужната височина, площ и обем за самостоятелен обект, поради което етажът не представлява конструктивна обща част по естество или по предназначение по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС. Този извод има значение за изхода на спора. Формулирани са пет подвъпроса: а/когато подпокривното пространство /таван/ няма нужната височина, площ и обем, може ли предназначението му да се променя от собственика на сградата преди възникване на етажната собственост; б/ необходимо ли е съгласието на всички етажни собственици за извършване на сделки с тавански етаж в сграда – етажна собственост, без да е налице одобрен проект за обособяването му в самостоятелен обект; в/ необходимо ли е видът, функционалната характеристика, строителните и битови елементи на помещенията в подпокривното пространство да отговарят на първоначално одобрения за сградата инвестиционен проект, за да се приеме, че таванският етаж е самостоятелен обект на правото на собственост; г/ когато не може да се установи предходното, допустимо ли е посредством експертиза да се установява дали помещенията съответстват на строителните норми и към кой момент следва да се прецени това съответствие – към построяване на сградата, към възникване на етажната собственост или към момента на разпореждането; д/ съществува ли непреодолима правна пречка да бъде осъществено обособяване на подпокривното пространство в самостоятелно жилище, ако минималната височина на скосяванията е под нормативно установената към момента на построяване на сградата. Така поставените въпроси не кореспондират напълно с приетата от съда фактическа обстановка и следващите от нея изводи. Преценката на съда за вида и положението на таванския етаж към момента на придобиване на собствеността от Е. Р. П. през 1937г. е базирана не на архитектурен /или друг/ проект, каквито не са представени, а на описанието в самия нотариален акт и на следващото такова, направено при одържавяването. Една част от въпросите изхожда от тезата на жалбоподателката, че първоначално етажът не е бил самостоятелен и по-късно, с някакви преустройства, е направен такъв. Тази теза не се подкрепя от писмените и гласни доказателства, отречена е и от експертизата по делото. Затова изводът на съда е, че таванският етаж съществува като самостоятелен още от 1937г., такъв е и при възникване на етажната собственост през 1988г., и понастоящем. По въпроса за минималната височина на скосяванията вещото лице е дало отговор, че част от тях са под нормативните изисквания към момента, но са били в този вид още при изграждането на сградата, както и че помещенията в апартамента с височина над 2,50м., са 52% от жилището, което съответства на съвременните изисквания. Липсва соченото от касатора противоречие на изводите на съда с Тълкувателно решение № 34/1983г. на ОСГК, което касае статута на подпокривно пространство /таван/, който не е изграден като жилище, ателие или стаи за творческа дейност. А в настоящия случай таванският етаж е изграден изначало като жилище и поради това не представлява подпокривно пространство. Останалите посочени решения на Върховния касационен съд са постановени при твърде различна фактическа обстановка и не съдържат разрешения, които да са в разрез с приетото от въззивния съд в обжалвания акт.
По същите правни въпроси касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че в съдебната практика липсва единство към кой момент следва да се преценява дали видът, функционалната характеристика, строителните и битови елементи на помещенията в подпокривното пространство съответстват на строителните норми – към момента на изграждане на сградата или към момента на обособяването му като самостоятелен обект. В решението си Софийски градски съд е счел, че от значение за статута на тавана като самостоятелен обект или като обща част е предназначението, което му е придадено към момента на възникване на етажната собственост; а когато това е станало преди учредяването й, то меродавно е предназначението, придадено по волята на едноличния собственик на сградата. Позовал се е на практиката по Решение № 280 от 18.03.2014г. по гр.д. № 1718/2013г. на І г.о. В същия смисъл е и Решение №40 от 25.03.2016г. по гр.д. № 4994/2015 г. на II г.о. Именно този е въпросът, релевантен за изхода на спора, той има разрешение в практиката и по него не се установява основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Следващите поставени въпроси са процесуални. Първият от тях е: задължен ли е въззивният съд да изложи ясни и убедителни мотиви по оплакването в жалбата, че прехвърлителят по оспорена сделка не е придобил собствеността върху имота по силата на реституция по ЗВСОНИ, тъй като липсва наследствено правоприемство. Както бе посочено по-горе /при мотивировката спрямо първия въпрос/ въпросът дали праводателите на ответницата са били собственици на прехвърления й етаж, е ирелевантен за изхода на спора, защото не се отразява на правата на ищците – те не претендират собственост върху етажа като самостоятелен обект, а като подпокривно пространство – обща част. Затова липсата на конкретни мотиви в тази насока не съставлява процесуално нарушение и не предполага допускане на касационно обжалване.
Вторият процесуален въпрос е: ако с въззивната жалба е направено оплакване, че таванският етаж не представлява самостоятелно жилище, а е обща част на сградата, трябва ли съдът да допусне експертиза, която да установи дали помещенията в подпокривното пространство съответстват на строителните правила и норми към момента на построяване на сградата. Въпросът е обоснован с разрешението в Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т. 3, според което при оплакване във въззивната жалба, че даден факт е погрешно установен, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт, а съдът е длъжен служебно да назначи експертиза и да определи задачата й. Соченото разрешение не е приложимо в настоящия случай. Във въззивната жалба на Ю. И. е изразено несъгласие с изводите на съда, че таванският етаж представлява самостоятелен обект, като е извършено позоваване на установеното от експертизата. Липсва оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с установяване на правнорелевантни факти, за изясняването на които са нужни специални знания, в какъвто случай за въззивния съд възниква задължение, според указанията в тълкувателния акт, да предприеме действия по назначаване на експертиза. Освен това, в съдебното заседание пред въззивния съд искане за експертиза от страна на въззивника е направено и то е оставено от съда без уважение по съображения, че касае правни въпроси и такива, на които вещото лице вече е дало отговор.
Не могат да бъдат споделени съображенията на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на два от изводите на съда. Първият – че ответницата е придобила правото на собственост върху таванския етаж, въпреки че прехвърлителите по договора не са наследници на отчуждения собственик Е. Р. П.. Вярно е, че в мотивите на съда се съдържа съждение, че тя се легитимира като собственик по силата на правновалидна сделка, породила вещнотранслативен ефект. Както вече бе изтъкнато, отричането на правата на прехвърлителите й, не рефлектира в патримониума на ищците. Затова горният извод, като невлияещ върху изхода на спора, не обуславя достъп до касационен контрол. Вторият извод, сочен за очевидно неправилен е, че таванският етаж има нужната височина, поради което не представлява конструктивна обща част на сградата. За да достигне до този извод съдът се е позовал на заключението на вещото лице по делото, което е възприел и интерпретирал по посочен в решението начин. Жалбоподателката интерпретира същото заключение по друг начин. Тези различаващи се трактовки на експертното мнение не съставляват очевидна неправилност. Последната предполага порок на съдебния акт, установим пряко от съдържанието му, без съобразяване на събраните доказателства и тяхната преценка.
Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивния акт.
Ответницата по жалбата Д. С. Г. има право на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които възлизат на 3000лв. според приложения договор за правна помощ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7965 от 18.12.2018г. по гр. д. № 6216/2017г. на Софийски градски съд, ІV-а състав по касационната жалба на Ю. С. И..
ОСЪЖДА Ю. С. И. ЕГН [ЕГН] да заплати на Д. С. Г. ЕГН [ЕГН] сумата 3000/три хиляди/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: