О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№198
София, 20.11.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като изслуша докладваното от съдия Маринова ч.гр.д. № 3953 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 5575 от 12.08.2019 г., подадена от В. П. Р. чрез пълномощника й адвокат Севдалина Иванова против определение № 596 от 23.07.2019 г. по ч.гр.д № 406 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено определение № 68 от 8.04.2019 г. по гр.д. № 596 от 2017 г. на Районен съд-Луковит за връщане на исковата молба на В. П. Р. против „Технометал“ ЕООД, гр. София и Общинска служба „Земеделие“ [населено място] и е прекратено производството по делото..
Общинска служба „Земеделие“ [населено място] е подала отговор по реда и срока на чл.276, ал.1 ГПК, в който оспорва основателност на частната жалба, но не изразява становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да прецени наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Окръжен съд-Ловеч е констатирал, че съдът е сезиран с искова молба постъпила от В. П. Р. против „Технометал”ЕООД и против Общинска служба „Земеделие” – Л. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, да се признае по отношение на ответниците, че земеделските земи по Решение № 65 от 20.06.2011г. по гр.д.№ 101 по описа за 2009 г. на Районен съд-Луковит, които са собствени на наследодателя й Т. П. Н., като единствен наследник на П. Д. Г., починал на 23.09.1983г., а именно: нива от 3.000 дка, четвърта категория в м.”В.”; Нива от 1.250 дка четвърта категория в м.”В.” и нива от 3.000 дка в м.”В.” върху които е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници с Решение № 00009/15.07.1996 г. по преписка с вх.№ 02871/1991 г. на ОСЗ – Л., ведно с построената в него сграда за сезонно ползване, са имоти с проектни номера, които подробно са описани. Районен съд-Луковит при извършената служебна проверка по допустимостта на иска приел, че предявеният установителен иск срещу „Технометал”ЕООД е недопустим, тъй като процесните имоти индивидуализирани с проектни номера представляващи част от имоти с идентификатор *** и идентификатор *** са били предмет на покупко-продажба с Нотариален акт № *, том *, рег.№ *, дело * от * г. на Нотариус с рег.№ * с район на действие РС-Л., която сделка е осъществена на 13.10.2017 г., а настоящия иск е предявен на 12.11.2017 година. Предявеният иск срещу ОСЗ – Л. също е процесуално недопустим, тъй като този ответник не може да бъде активно легитимиран да отговаря по иск за спор за материално право.
Въззивният съд е приел, че от изложените в исковата молба твърдения, въз основа на които ищцата основава своето искане се установява, че с Решение № 65 от 20.06.2011 г. по гр.д.№ 101 по описа за 2009 г. на Районен съд-Луковит е признато за установено по отношение на „Технометал”ЕООД,831520206 и Общинска служба „Земеделие” – Л., че Т. П. Н., като единствен законен наследник на П. Д. Г., б.ж. на [населено място], починал на 23.09.1983 г., е собственик на следните земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], а именно: 1. нива от 3,00 дка, ІV категория в м.”В.”, 2.нива от 1,250 дка, ІV категория в м.”В.” и 3. нива от 3,00 дка в м.”В.”, върху които е възстановено правото на собственост на наследниците на П. Д. Г. в съществуващи възстановими /стари реални граници/ с решение № 00009/15.07.1996 г. по пр.вх.№ 02871/1991 г. на ОСЗ [населено място], като „Технометал” ЕООД гр. София е осъдено да отстъпи собствеността и предаде владението върху посочените земеделски имоти на Т. П. Н..
С Решение № 95 от 05.12.2012 г. по реда на чл.250 от ГПК Районен съд-Луковит е допълнил диспозитива на решение № 65/20.06.2011 г. като на л.101 от делото, стр.8 от решението, на ред 24-и, отгоре надолу, след думата „имоти” се добави „ведно с построената в него сграда за сезонно ползване с две помещения на първия етаж и с таванско помещение с тераса”, допуснал и допълване на диспозитива на решението, а именно: на л.101 от делото, стр.8 от решението, на 18-я ред, отгоре надолу, след думите „по пр.вх.№ 02871/1991 г. на ОСЗ [населено място]” да се добави: „съставляващи имот с проектен номер ** по КВС в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ 44327, [община], с обща площ 7,432 кв.м., начин на трайно ползване нива, ІV категория, при описаните в решението граници, съгласно скица-проект № Ф */*** г., издадена от ОСЗГ [населено място], който имот е разположен между цифри 1,2 и 3 и по проектни координати, съгласно комбинирана скица към гр.д.№ 101/2009 г. на Л., изготвена от вещото лице инж.К.К.”.
С Решение № 77 от 09.04.2013 г. по в.гр.д.№ 75 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Ловеч е обезсилено Решение № 95 от 05.12.2012 г. по реда на чл.250 от ГПК Районен съд-Луковит частта, с която е допълнен постановения съдебен акт, като е индивидуализирал спорния имот с конкретни белези, при изложен от въззивната инстанция мотив, че в случая се касае за пропуск да се индивидуализира имота по скицата-проект и заключението на вещото лице, но само чрез уточняване на процесния имот по реда на чл.214 ГПК, а в случая такова уточнение не е било направено в съдебно заседание от процесуалния представител на ищцата, при което е недопустимо по реда на чл.250 ГПК да се иска от съда да допълни решението си по искане, с което не е бил сезиран.
С оглед на тези констатации въззивният съд е направил извод, че спорът, предмет на настоящото производство е разрешен между същите страни с влязло в сила решение по чл.108 ЗС, който иск имплицитно съдържа в себе си положителен установителен иск, по отношение на същите имоти, които да се индивидуализират с проектни номера. Счел е и, че за ищцата липсва правен интерес от завеждането на настоящия иск, тъй като видно от Нотариален акт № *, том *, рег.№ *, дело * от * г. на Нотариус с рег.№ * с район на действие РС-Л. ответникът „Технометал” ЕООД на 13.10.2017 г. е продал процесните имоти на трето лице. Исковата молба е предявена на 20.11.2017 г., при което дори искът да се приеме за допустим и основателен, то ищцата не би получила търсената правна защита – по отношение на третото лице-купувач няма да бъде зачетена силата на присъдено нещо, тъй като не се касае за хипотеза по чл.298, ал.2 ГПК.
Отбелязано е и, че иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта, като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим дори да не е проведена административна процедура по чл.53, ал.1, т.1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, с предявяване на иск по реда на чл.54, ал.2 от ЗКИР /т.4 от Тълкувателно решение №8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк.д.№8/2014 г. ОСГК/.
По отношение на ответника „Общинска служба „Земеделие” е счетено, че не е надлежна страна в процеса.
Преповтаряйки доводите в частната касационна жалба жалбоподателката счита, че атакуваното определение е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК с цел проверка дали някой от изводите на въззивния съд не е очевидно неправилен.
При условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК жалбоподателката поставя въпросите:
1) допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд да преценява правен интерес по установителен иск с оглед настъпило прехвърляне на имота преди завеждане на иска, ако обстоятелствата, предмет на иска са описани към минал момент;
2) въз основа на какви юридически фактио и обстоятелства се определя пасивната легитимация на ответната страна по установителен иск, целящ установяване индивидуализацията на недвижим имот към минал момент и има ли значение определянето на пасивната легитимация в такава хипотеза от последващо прехвърляне на собствеността на имота на трето лице;
3) в хода на разглеждане на частна жалба срещу прекратително определение, длъжен ли е въззивният съд при преценка на правния интерес от предявяване на установителен иск да обсъди характера и съдържанието на търсената с него защита, момента от време, в който се търси установяване на обстоятелствата, предмет на иска и с оглед на същите да състави изводи за наличие, респективно липса на правен интерес;
4) доколкото не е предявен иск за собственост, а установителен иск за допълване индивидуализацията на недвижим имот, относимо обстоятелство ли е към преценката на правния интерес от завеждане на установителния иск, фактът, че имотът е прехвърлен на трето лице и длъжен ли е въззивният съд в хода на служебната проверка за правен интерес да отчете всички правни възможности на ищеца от последваща съдебна защита, която би се основала на евентуално уважително установителния иск решение;
5) длъжен ли е въззивният съд да съобрази обстоятелството, че в хода на закритото производство по преценка допустимостта на иска, ищецът не е бил уведомен за прехвърлянето на имота на трето лице и не му е дадена възможност да обоснове правен интерес от завеждане на иска и при действието на това нововъзникнало обстоятелство;
6) какви са пределите на допустимост на служебна проверка относно наличието на правен интерес в случаите, които тази проверка се основава на въпрос по съществото на спора, а именно установяването на идентичност между имотите, предмет на върнатия установителен иск и тези, прехвърлени на трето лице.
Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
От една страна същите са предпоставени от тезата на жалбоподателката, че не е предявила установителен иск за собственост, а предявения иск е за установяване индивидуализацията на недвижим имот към минал момент. Такъв иск би бил недопустим на основание чл.124, ал.4, изр.второ ГПК като касаещ факт с правно значение за установяването на който законът не предвижда иск. В случая съдът е квалифицирал иска по чл.124, ал.1 ГПК и поставените въпроси са неотносими към така възприетата правна квалификация, въз основа на която са и изводите на съда.
От друга страна поставените въпроси касаят само допълнително изложеното от съда съображение за липса на правен интерес, но не и основния мотив, поради който иска е приет за недопустим – наличието на сила на пресъдено нещо на решението по чл.108 ЗС.
С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 596 от 23.07.2019 г. по ч.гр.д № 406 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Ловеч.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ