О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№548
гр. София, 08.11.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 1657 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 306 от 31.01.2018г. по гр.д. № 3532/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено от 15.05.2017г. по гр.д.№ 5842/2015г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по иск на националния съюз на ТПК, че Х. Д. Х. не е собственик на 6,16 % ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.401.82 в [населено място] на [улица] площ 1695 кв.м., заедно с построената в него осеметажна монолитна сграда – Централен комбинат за битови услуги, с идентификатор 68134.401.82.1, застроена на 1003 кв.м.
Касационната жалба е подадена от ответника Х. Д. Х. чрез пълномощника адв. М.; подадена е касационна жалба и лично от Х. Х., приподписана от адв. П.. Твърди се неправилност на решението на първо място поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В двете приложени изложения на основания за допускане на касационно обжалване са поставени следните правни въпроси: 1/ прилага ли се придобивният способ по чл.2, ал.3 ЗОбС и за сгради, които са построени от кооперации в тяхна собствена земя и може ли собственост върху такава сграда, възстановена по §1 ЗК от 1991г., да бъде придобита от кооперация на основание чл.2, ал.3 ЗОбС; 2/ може ли въззивният съд да разгледа довод, развит в писмените бележки, който е по съществото на спора и е свързан с тълкуване на закона, а не със съобразяване на фактите по делото, така че не е необходимо представяне на нови доказателства и доказване на допълнителни факти, от които се извежда това „възражение”; 3/ трябва ли въззивният съд да съобрази допуснати от първата инстанция непълноти и неточности в доклада, без въззивникът да се е позовал на тях в жалбата и по-конкретно да провери правната квалификация, да отдели спорното от безспорното и да съобрази правилата за разпределяне на доказателствената тежест; 4/ кой носи доказателствената тежест по оборване на признато с констативен нотариален акт право на собственост на ответника, ако ищецът също представя нотариален акт за права, които не са идентични с тези по акта за собственост на ответника. Поддържа се, че е налице противоречие с Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК, с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.1, както и с практика на Върховния касационен съд по конкретни казуси. Сочи се евентуално и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, както и се навежда очевидна неправилност на обжалвания акт.
Ответникът Национален съюз на Трудово-производителните кооперации /НС на ТПК/ представя писмен отговор чрез юрисконсулт В., в който излага подробни съображения за недопускане на касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по отрицателен установителен иск на Националния съюз на Трудово-производителните кооперации /НС на ТПК/ против Х. Д. Х. досежно собствеността върху 7,45% от поземлен имот и сграда в [населено място] на [улица]. Искът е предявен първоначално като инцидентен установителен в рамките на иск по чл. 30, ал.3 ЗС, предявен от Х. Х. против НС на ТПК и след това е отделен в самостоятелно производство. Предмет на въззивното и касационно обжалване от страна на ответника е правото на собственост върху 6,16% от правото на собственост; за уважаването на иска за разликата над 6,16% до 7,45% първоинстанционното решение е влязло в сила.
Установено е, че с констативен нотариален акт от 1968г. шестнадесет трудово-производителни кооперации и ЦС на ТПК са признати за собственици на парцел VII, кв. 9, местност „Центъра“, [улица], с площ 1669 кв.м., като са посочени конкретните проценти от правото на собственост за всяка от тях. Относими към спора са дяловете на: ЦС на ТПК – 51,88%, ТПК „Г. Д.” – 1%, ТПК „Г. Д.”- 2,08%, ТПК„Девети септември” – 2,08% и ТПК „В. П.”- 1%. Не се спори, че върху този парцел е построена сграда – Централен комбинат за битови услуги, която по силата на приращението е собственост на собствениците на земята при същите дялове.
Касаторът Х. Х. е придобил 7,45% ид.ч. от поземления имот и от сградата с нотариален акт от 2012г., с който [фирма] му прехвърля посочените идеални части в изпълнение на дълга си по договор за заместване в дълг. Праводателят [фирма] се е легитимирал със съставен през 2003г. констативен нотариален акт за собственост на основание правоприемство и приращение върху посочените 7,45% от правото на собственост. Спорните към настоящия момент 6,16% от собствеността касаторът обосновава с правоприемството в правата на горепосочените четири кооперации: ТПК „Г. Д.” – 1%, ТПК „Г. Д.”- 2,08%, ТПК „Девети септември”- 2,08% и ТПК „В. П.” 1%.
Съдът е установил от писмените доказателства, че през 1969г. ТПК „9-ти септември“ е преименувана на ТПК „В. Р.“; през 1971г. са създадени Предприятия за услуги като клонове на Главна дирекция Комунално-битови услуги, местна и кооперативна промишленост, а именно: ПУ „В. Р.“ – на базата на ТПК „Г. Д.” и други кооперации, ПУ „С.” – на базата на ТПК „В. П.“ и други кооперации; през 1976г. към ПУ „В. Р.” се е вляло ТПК „Г. Д.”; създадено е ПУ „Лебед” на базата на ПУ „С.” и ТПК „Свобода”. През 1989г. с решения на СНС са учредени ОФ „В. Р.” на базата на ПУ „В. Р.”, ОФ „Лебед” на базата на ПУ „Лебед”; през 1993г. името на ОФ „В. Р.” е променена на ОФ „Шевро”; през 1998г. ОФ „Лебед” се е влива в ОФ „Шевро”, която през 1999г. се преобразува в ЕАД; през 2001г. в резултат на сключена приватизационна сделка се преобразува в [фирма]. В приложението, описващо имотите, включени в капитала на [фирма], не е посочен процесния имот. В изготвения правен анализ и доклад за приватизационна оценка на дружеството имотът също не е включен в дълготрайните материални активи на дружеството.
Съдът е приел, че със създаването на предприятията за услуги /ПУ/ през 1970г. е одържавена кооперативната собственост, като тези предприятия са образувани с имуществото на включените в тях кооперации. По делото няма преки доказателства процесният имот да е станал част от встъпителен баланс на новообразуваните държавни ПУ /предприятия за услуги/, но със създаването им е извършено одържавяване на съществуващото кооперативно имущество, което е предадено в оперативно управление на държавно стопанско предприятие. По силата на Закона за кооперациите от 1991г /отм./ правото на собственост върху такива имоти се възстановява на съответните кооперации. Съгласно реституционната норма на чл.2, ал.3 ЗОбС, до отмяната му с ДВ бр.101/16.11.2004г., не са общинска собственост сградите и постройките на кооперациите, чието строителство е извършено до 13.07.1991г. С тази норма са изключени по силата на закона посочените обекти от обхвата на общинската собственост, поради което последващата й отмяна не засяга правата, придобити от кооперациите. Според съда, в подкрепа на този извод е §26 ПЗР на ЗИДЗК, съгласно който кооперациите и кооперативните съюзи, изградили сгради и постройки със свои средства до 13.07.1991г, имат право да предявят искане за деактуване на сградите и прилежащите към тях терени пред държавата или общината, без да е предвидена специална процедура за придобиване, или признаване на собствеността. На база на изложеното е направен извод, че Общината не е могла при преобразуване на ОФ „В. Р.”/със сменено наименование ОФ „Шевро”/ в ЕАД да включи в капитала й одържавените идеални части от земята и процесната сграда.
Съдът е намерил за недоказано възражението в писмените бележки на въззивника, че кооперациите са били прекратени и не са били възстановени по реда на чл.52 ЗК от 1991г. или по чл.49 ЗК от 1999г., поради което реституционен ефект в тяхна полза не може да настъпи. Изтъкнал е, че въззивникът не оспорва, че кооперациите не са заличени от регистъра, а дали имуществото е собственост на конкретния ищец НС на ТПК не е въпрос на настоящето дело, тъй като съдът следва да се произнесе дали имуществото е собственост на ответника, а не на ищеца. Освен това, възражението за невъзможност на реституция на имотите, поради това, че кооперациите са прекратени, е наведено за разглеждане едва в писмената защита, поради което то не следва да се обсъжда и по него не са събирани доказателства. При проследяване на правоприемството между ТПК, предприятията за услуги, общинската фирма и имуществото им следва, че създаденото чрез приватизация [фирма] не е придобило правото на собственост върху процесния имот, а именно това дружество се явява праводател на ответника по настоящето дело и следователно не му е прехвърлило собственост. Поради това, правният извод на нотариуса за съществуването на това право, отразен в нотариален акт №192, том III, рег. №5284, н.д. №487/2003г., не е верен. След като е опровергано посоченото в акта придобивно основание, то отпада легитимиращото действие на акта. В тази връзка е ирелевантно дали в баланса на приватизираното предприятие и на акционерното дружество е заприходена идеалната част от сградата и земята.
По тези съображения въззивният съд е намерил предявения отрицателен установителен иск за основателен.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият формулиран правен въпрос касае приложимостта на придобивния способ по чл.2, ал.3 ЗОбС спрямо сгради, които са построени от кооперации върху тяхна собствена земя. Целта на нормата на чл. 2, ал.3 ЗОбС /редакция до изменението в ДВ бр. 101/2004г./ е да изключи от общинската собственост сградите и постройките на кооперативните организации, чието строителство е извършено от тях до 13 юли 1991 г., както и на прилежащият им терен. Очевидно се визират сгради, построени върху държавна, респ. общинска земя. В настоящия случай теренът е собственост на кооперации още към 1968г. и сградата е построена от тях, така че хипотезата е различна. Затова, извършеното от въззивния съд позоваване на „реституционната” норма на чл.2, ал.3 ЗОбС във вр. с §26 ПЗР ЗИДЗК, е непрецизно. Съдът вероятно е искал да посочи различните хипотези, при които се възстановява кооперативно имущество – по реда на Закона за кооперациите и ПМС 192 от 1991г. или по силата на изключването на чл.2, ал.3 ЗОбС, още повече, че последната разпоредба се сочи и от ищеца в исковата молба.
Погрешното позоваване на чл.2, ал.3 ЗОбС обаче не е определящо за изхода на спора и затова не дава основание за допускане на касационен контрол. Както правилно е посочил съда, предмет на отрицателния установителен иск е правото на собственост на ответника. Доколкото ответникът извежда своето право от правоприемство, то решаващият мотив за уважаване на иска е липсата на такова правоприемство спрямо имуществото на четирите ТПК – „Г. Д.”, „Г. Д.” , „Девети септември” и „В. П.” при проследяване на извършените преобразувания на предприятия за услуги, общински фирми, еднолични акционерни дружества и при извършената приватизация. Приложените доказателства не установяват категорично преминаване на имуществото на кооперациите към общинските предприятия за услуги; налице е преминаване на част от дейността, но доколко това е дало отражение върху имуществото и по-точно върху собствеността на конкретния имот, не е установено. Видно е, че никъде в баланси или описи на дълготрайни материални активи на предприятията за услуги и на общинските фирми не фигурира спорния имот, т.е. не е установено преминаването на имота в техния патримониум. Съответно поради това, имотът не е посочен и като част от активите при приватизацията на [фирма]. Именно горното е дало основание на съда да приеме в крайна сметка, че е в капитала на [фирма] не се е намирало правото на собственост върху претендираните идеални части, така че да бъде прехвърлено на ответника.
Вторият въпрос е процесуален и се отнася до отказа на съда да разгледа възражението на ответника, че кооперациите са прекратени и не са възстановени, тъй като е направено за първи път в писмената защита пред въззивната инстанция. Развити са от касатора съображения, че това не е същинско възражение, а довод по същество, свързан с тълкуване на закона, за който не се важи преклузията на чл. 143, ал.3 ГПК .
Вярно е, че въпросът дали четирите кооперации, сочени за праводатели ответника, са прекратени /фактически или юридически/ и дали са възстановени по предвидения в Закона за кооперациите ред, не е въведен като спорен между страните – по него няма нито твърдения, нито доказателства. Ищецът не обосновава правния си интерес с правата на тези кооперации, а със своето право, както и с твърдението, че собствеността върху имота като цяло е кооперативна и той не е бил нито общинска собственост, нито на общинските фирми, нито на приватизираното и приватизиращото дружество. Поради това и с оглед вида на иска – отрицателен установителен, не е в тежест на ищеца да доказва възстановяване на кооперациите. По делото са налице данни, че възстановила дейността си кооперация е ТПК „Свобода” и че е извършена реституция на имуществото й – 1,29% от процесния имот, но тази разлика над 6,16% до 7,45% от собствеността не е предмет на спора. Ответникът от своя страна, в становищата си до приключване на устните състезания пред въззивния съд, също не е заявил да черпи права от прекратяване на кооперациите, а от възстановяването им не би могъл. Той обосновава правата си с правоприемство /твърди, че дейността на тези кооперации е преминала към предприятията за услуги, а оттам и правото на собственост върху имуществото им/ и именно наличието на такова правоприемство подлежи на доказване в процеса. В писмената защита пред въззивния съд са развити като хипотези ред съждения за фактическо прекратяване на кооперациите; за придобиване на имуществото им от държавата като безстопанствено по чл.6, ал.2 ЗС/редакция до 1990г./; за възможностите за възстановяване на кооперациите, които не са реализирани; за придобиване имуществото на невъзстановените кооперации от общината на основание чл.2, ал.2, т.5 ЗОбС /след отмяната на чл.6, ал.2 ЗС/ и оттам за автоматично преминаване на това имущество върху правоприемниците – създадените през 1989г. общински фирми ”В.Р.” и „Лебед”. Тези съждения са хипотетични и не са свързани с фактическите твърдения на ответника, наведени за обосноваване на правата му. Вярно е, че преклузията по чл. 133 и чл. 143, ал.3 ГПК не важи за правни съображения по тълкуване и прилагане на закона, а за искания по доказателствата и за материалноправни възражения, свързани с твърдения на факти, от които страната черпи изгодни последици. Същевременно е безспорно, че с писмената защита не могат да се правят за първи път възражения за съществуването или несъществуването на материалното право, предмет на иска – Решение № 56 от 28.06.2016г. по т.д.№ 3591/2014г. на І т.о. Наведените от ответника по иска, в писмената му защита пред въззивния съд правни доводи произтичат от твърдения за факти, които не са въведени като спорни в процеса, за които не е разпределена доказателствената тежест и не са събирани доказателства.
Софийски апелативен съд от една страна е посочил, че възражението е несвоевременно предявено, но същевременно го е разгледал – посочил е, че прекратяването на кооперациите не е доказано, тъй като и самият въззивник не твърди да са заличени; също така е изтъкнал, че въпросът по делото е не дали имуществото е собственост ищеца НС на ТПК, а дали е собственост на ответника. При тези мотиви поставеният въпрос не може да обуслови достъп до касационен контрол.
Въпросът дали въззивният трябва съд да съобрази допуснати от първата инстанция непълноти и неточности в доклада /по отношение на правната квалификация, отделяне спорното от безспорното и правилата за разпределяне на доказателствената тежест/, без въззивникът да се е позовал на тях в жалбата, е поставен в контекста на оплакванията, че съдът е вменил в тежест на ответника да прави възражения и да представи доказателства за прекратяване и невъзстановяване на процесните кооперации, т.е. той се припокрива с предходния въпрос. Отделно, в мотивите съда липсва обосновка, че ответникът е бил длъжен, но не е направил възражение и не е представил доказателства за сочените обстоятелства.
Не е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК въпросът за доказателствената тежест при оборване на признато с констативен нотариален акт право на собственост на ответника, ако ищецът също представя нотариален акт, но за права, които не са идентични с тези по акта за собственост на ответника. Според тълкувателния акт, при насрещни, взаимно изключващи се претенции за собственост, всяка страна следва да докаже фактическия състав на своето придобивно основание. Същевременно, за отрицателния установителен иск, какъвто е настоящия, е приложимо Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК, че ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът доказва фактите от които произтича правото му, отричано от ищеца. С предявения иск ищецът НС на ТПК претендира да е собственик идеални части от имота, които не са конкуриращи се с претендираните от ответника, като всеки разполага с документ за собственост на своите права. Ищецът е установил своя интерес от водене на иска – той е собственик на 51,88 % ид.ч. от собствеността и срещу него е заведен иск по чл. 30, ал.3 ЗС от ответника, претендиращ да е негов съсобственик с 6,16% ид.ч. Ответникът е длъжен в настоящия процес по предявения отрицателен установителен иск да докаже своето право на собственост – фактическите основания, които го пораждат. Този подход при разпределение на доказателствената тежест е следвал и въззивния съд. Изводът му за уважаване на иска е формиран поради неуспешното доказване на претендираните от ответника права.
Липсва противоречие на обжалвания акт и със соченото в изложението към втората жалба Тълкувателно решение № 2/1995г. на ОСГК. То разглежда въпроси на връщането на одържавено кооперативно имущество по реда на ПМС 192 от 1991г. В настоящия казус съдът изобщо не е разглеждал предпоставките на посочения нормативен акт, а и този въпрос изобщо не е поставян за разрешаване.
В резултат на изложеното следва да се откаже допускането на касационен контрол. Ответникът не претендира разноски и съдът не присъжда такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 306 от 31.01.2018г. по гр.д. № 3532/2017г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на Х. Д. Х..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: