О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№378
гр. София, 02.07.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 4934 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1857 от 27.07.2017г. по гр.д. № 617/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 21.02.2013г. по гр.д. № 3497/2008г. на Софийски градски съд и вместо това е постановено следното: 1/ признато е за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А. са собственици на недвижим имот, представляващ стар поземлен имот с площ 7 107 кв.м. в [населено място], СО-район В., кв.Б., съставляващ ПИ пл. № 9 в кв.15 по кадастралния и регулационен план на местн. „Панорамния път-К.-Б.” от 1942г., който по действащия регулационен план е идентичен с реални части от УПИ І, от УПИ ІІ-2 в кв. 10 и от ПИ с пл. № 690 в кв. 9 и 10, подробно описани и означени на скици, неразделна част от решението; 2/ уважен е иск по чл.108 ЗС на същите ищци против Н. К. М. относно поземлен имот с идентификатор № 68134.1936.815, целият с площ от 996 м2, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], обозначен на скица № 1 на л. 1136 от гр.д. № 3497/2009г. на СГС, по точки 11-10-15-16-11; 3/ уважен е иск по чл.108 ЗС между същите страни относно поземлен имот с идентификатор № 68134.1936.814, целият с площ от 499 м2, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], обозначен на същата скица по точки 12-11-16-17-12; 4/ уважен е иск по чл.108 ЗС против И. П. С. относно реална част с площ от 1155 м2 от поземлен имот с идентификатор № 68134.1936.1156, целият с площ от 1333 м2, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], обозначен на горепосочената скица по точки 37-12-17-34-37; 5/ уважен е иск по чл.108 ЗС против Н. К. М. и Д. Х. П. относно реална част с площ 3490 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 68134.1936.813, целият с площ от 3631 м2, находящ се в [населено място], район „В.“, обозначен на скицата по точки 34-17-16-15-14-18-21-22-23-24-28-29-30-31-32-33-34; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 169/29.05.1997 г., т.9, съставен по н.д. № 1800/1997 г. от нотариус при Нотариална служба на СРС.
Срещу решението са подадени три касационни жалби.
Жалбоподателите Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С., чрез пълномощниците им адв. Х. Т. и адв. С. Н. намират решението за неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение се иска допускане на касационно обжалване по въпроса дали ищецът следва да докаже всички предпоставки за възстановяването на собствеността върху имотите, включително дали е получено обезщетение при отчуждаването им. Изтъква се противоречие със съществуващата до момента практика на Върховния касационен съд относно доказателствената тежест при доказване на всички предпоставки, на които страната основава своето право.
Жалбоподателят Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областния управител на област С., чрез процесуалния му представител П. С., обжалва решението в отменената му част като недопустимо спрямо нея. Недопустимостта е обоснована с довод, че съдът е разгледал процесните положителни установителни искове при липса на правен интерес за ищците, тъй като Държавата преди окончателното прецизиране на исковите претенции /13.05.2009г./ се е разпоредила с процесните имоти, чрез правни сделки – договори за замяна, сключени на 27.02.2009г. и тези имоти към датата на предявяване на исковата претенция не са били нейна собственост. На второ място се изтъква, че в нарушение на закона въззивният съд е игнорирал факта, че ищците не са установили правния си интерес да водят положителния установителен иск за собственост срещу Държавата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали въззивният съд е длъжен да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните. Прилага практика на ВКС.
Жалбоподателят-подпомагаща страна [фирма], чрез пълномощниците адв. С. и адв. М. поддържа, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения, които са се отразили на крайния резултат по спорното материално право. Изложени са съображения за необоснованост на въззивното решение. В приложеното към касационната жалба изложение касаторът релевира допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК като формулира осем правни въпроса, свързани с наследственото правоотношение, документирано с чуждестранни официални документи; преценяването им по реда на чл. 31 и чл. 43 КМЧП; определяне правилно предмета на спора и подлежащите на доказване обстоятелства; обсъждане на доказателствата; доказване на първата предпоставка по чл.1 ЗВСОНИ – отчуждаването на имота и неговата идентичност, които ще бъдат посочени и обсъдени по-долу.
Ответниците по касационните жалби В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А., чрез пълномощниците им адв.П., адв.А. и адв.Х., вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване и по трите касационни жалби. Претендират присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявени са положителен установителен и ревандикационни искове, предявени от В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А. срещу Държавата, срещу Н. К. М., И. П. С. и Д. Х. П.. Кота подпомажаща страна на Държавата е конституирано дружеството [фирма], придобило имота в хода на делото.
Производството пред касационната инстанция се развива за втори път след като с Решение № 162/02.02.2017 г. по гр. д. № 2357/2015 г. на ВКС, II г.о. предходното въззивно решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. Дадени са указания съдът да разгледа спора по същество, в т.ч. и предявения срещу държавата положителен установителен иск, съобразно молбата за изменение и уточнение от 13.05.2009г. Указано е също така съдът да съобрази Тълкувателно решение №1/1994г. на ОСГК относно наличието на всички предпоставки за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ и за обсъждане на всички доводи на страните, както и за съобразяване на Тълкувателно решение №1/2014г. на ОСГК по иска по чл. 108 ЗС с постановяване на установителен диспозитив.
При новото разглеждане, в изпълнение на дадените указания, е постановено сега обжалваното решение на въззивния съд, с което исковете са уважени. Съдът, при съвкупната преценка обстоятелствата, удостоверени с представени по делото официални свидетелстващи документи, е установил, че лицето, от което е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС имотът, описан в акт за завземане № 2787/22.09.1949 г., а именно инж. А. /А./ И. А., е наследодателят на ищците. Намерил е за неоснователен доводът на ответниците, че е останало неустановено наследственото правоприемство между ищците и лицето, от което е отчужден имота по ЗОЕГПНС.
Ответниците физически лица черпят правата си върху владяните от тях части от имота от прехвърлителни правни сделки, като при проследяване веригата на правоприемствата е видно, че първоначалният праводател В. К. Д. се е легитимирал като собственик на парцел І-9 с площ 4500 кв.м. и на северозападната 1/2 реална част от парцел ІІ-9 с площ 2200 кв.м. в кв. 15 по плана на м. „Панорамен път”, С., Б., с констативен нотариален акт № 21, т. 89, по нот. д. № 17258/1975г. Този акт е признат за неистински /неавтентичен документ/ с решение № 7618 от 14.11.2013г. на първоинстанционния съд и в тази част решението е влязло в сила. Въз основа на това съдът е счел, че сключените от ответниците физически лица договори за придобиване на собственост, нямат транслативно-вещен ефект.
С акт за държавна собственост № 6990 от 17.02.2009 г. /л. 562/ и акт за държавна собственост № 06993 от 17.02.2009 г. /л. 564/ като частна държавна собственост са актувани: 1/ реална част от УПИ I, с площ от 5464 м2, при площ на цялото УПИ – 6 008 м2, находящ се в кв. 10 по ПУП на [населено място], м. „Панорамен път-Специални нужди-Б. път” и 2/ реална част от УПИ II, с площ от 968 м2, находящ се в кв. 10 по ПУП на [населено място], м. „Панорамен път-Специални нужди-Б. път”. В тези два акта е удостоверено, че бивш собственик на имотите е А. И. А., както е посочено и в първоначалния акт № 4726 от 22.09.1949г. Описаните имоти са обект на Договор за замяна, сключен на 27.02.2009г. /след предявяване на исковата молба/, по силата на който Държавата, чрез областния управител на Област С., е прехвърлила правото на собственост на третото лице-помагач [фирма], срещу насрещна престация – прехвърляне в полза на държавата апартаменти, подробно описани в договора за замяна.
Въз основа на приетите три единични и две тройни технически експертизи, съдът е намерил за безспорно установено, че спорните имоти са идентични с трите ниви, притежавани от наследодателя на ищците А. /А./ И. А., до одържавяването им по ЗОЕГПНС, описани в акта за завземане като една нива в землището на [населено място], м.„Ширината” от 7935 кв.м. Съдът е възприел подробните констатации на експертизите, които са взели предвид всички данни за имота, черпени от плановете и от документите за собственост от 1914г. насам, съпоставили са съседите и са стигнали до категоричен извод за идентичност.
Съдът е приел за доказана и втората материална предпоставка за реституция, а именно имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Техническите експертизи сочат, че както към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, така и към настоящия момент, не е налице застрояване, а мероприятието, за което е бил предвиден новообразуваният парцел І-за нужди на МВР-за културен дом и ресторант не е осъществено. Не е реализирана на място и предвидената по регулационния план от 1962г., изменен през 1997г., [улица] по действащия ПУП на [населено място], м. „Панорамен път-Специални нужди-Б. път”.
Решаващият съд е счел за налична и последната материална предпоставка, включена във фактическия състав на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, а именно, че не е установено държавата да е обезщетила бившия собственик за отчуждения имот. Според Софийски апелативен съд, незаконосъобразен е правният извод на първата инстанция, че ищците следва да установят поддържания от тях отрицателен факт, че наследодателят им не е бил равностойно обезщетен от държавата. Въззивният съд е приел, че ответниците са тези, които следва да установят положителния факт на обезщетяване на собственика при отчуждаването па ЗОЕГПНС.
Накрая съдът е намерил за установена и последната материална предпоставка, обуславяща възникването на притезателното право за предаване владението върху процесните имоти от ответниците-физически лица, а именно че те упражняват фактическо господство върху имотите, предмет на съответния ревандикационен иск, предявен срещу всеки един от тях. Относно факта на владението е постановено определение в съдебно заседание на 16.05.2017г., с което той е обявен за безспорен и ненуждаещ се от доказване.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира следното:
І. По жалбата на Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С..
Повдигнатият в нея правен въпрос е за тежестта за доказване, дали за отчуждения по ЗОЕГПНС имот е получено обезщетение, като отрицателна предпоставка за реституцията по ЗВСОНИ. Обжалваното решение е постановено в съответствие със създадената практика по реституционните закони, че ищецът следва да докаже фактите, обуславящи настъпването на реституцията. За възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ е необходимо да се установи, че имотът е бил собственост на ищеца или негов наследодател преди отчуждаването; че е отнет от собственика по някой от законите, посочени в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ; че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ се намира в патримониума на държавата или на община, обществени организации или на техни фирми, или еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ; че съществува реално до размера, в който е отчужден; и на последно място, че за него не е получено обезщетение в пари или друг имот. Тъй като последната предпоставка /по чл. 4 ЗВСОНИ/ е свързана не с настъпването на даден факт, а с неговото ненастъпване, то ищецът не носи доказателствената тежест за доказване на ненастъпването на този факт; а в тежест на насрещната страна е, ако твърди, че такова обезщетение е било получено /тоест, че се е осъществил такъв факт/, да представи доказателства за това. В този смисъл е посоченото от въззивния съд Решение № 171 от 10.04.2012г. по гр.д. № 1328/2010г. на І г.о. Сочената от касаторите практика не разглежда този конкретен въпрос, а се отнася общо до тежестта за доказване на положителните факти, от които страната се ползва. Наред с това, следва да се отбележи, че според преписката за отчуждаване е определено обезщетение в облигации, които няма данни да са издадени, а според чл.4, ал.,пр.2 ЗВСОНИ получаването на облигации не се смята за обезщетяване.
Поради изложеното допускането на касационно обжалване по тази жалба следва да бъде отказано.
ІІ. По жалбата на Държавата.
Поддържаният в нея довод за недопустимост на иска спрямо Държавата е несъстоятелен. Основанията за недопустимост поради предприетото изменение на исковете са разгледани в първото касационно решение и са отхвърлени, поради което доводите не могат да се поставят и преразглеждат отново. Не е налице недопустимост и поради извършеното от Държавата разпореждане с имотите, предвид разрешението в т.3Б на Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГК. С него се приема, че е налице правен интерес от водене на иск за собственост и срещу лице, което се е разпоредило с имота. Соченото от касатора решение № 11 от 11.02.2014г. по гр.д. № 545/2012г. на ІІ г.о., с което е приет за недопустим иск на Държавата срещу подпомагащата страна [фирма] за един от спорните имоти, е постановено преди приемането на посочения тълкувателен акт и противоречието с него не може да обуслови достъп до касационен контрол.
Поставеният в изложението процесуален въпрос за задължението на съда да изложи мотиви по твърденията и възраженията на страните, е формулиран твърде общо и не е подкрепен с никакви конкретни оплаквания в касационната жалба. Поради това и спрямо него не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
ІІІ. По жалбата на подпомагащата страна [фирма]. Поставените в нея правни въпроси са осем и могат да бъдат разделени в четири групи.
Първата група касае доказването на наследственото правоприемство между ищците и лицето, от което са одържавени имотите, през призмата на конкретния спор, в който за удостоверяване на наследствената връзка, имената на наследниците и на наследодателя, се представят чуждестранни официални документи. Поради това се поставят въпроси за приложението на чл. 31 и 43 КМЧП, както и за доказателствената сила на удостоверение за наследници, издадено въз основа на клетвена декларация на неизвестно лице, когато наследниците не фигурират в регистрите на населението.
В обжалвания акт съдът е посочил всички представени доказателства в тази насока, приел е, че те са официални свидетелстващи документи и от съвкупната им преценка е направил своя извод, че лицето, от което е завзет имота, е наследодателят на ищците. Съображения във връзка с приложението на горепосочените норми на КМЧП съдът не е излагал, защото такива доводи и оспорвания до момента не са правени. След първоначалното възражение, че документите от Б. и У. са представени само в превод, оригиналите са били приложени и повече оспорвания не са повдигани. Различията в имената на наследодателя и неговата съпруга са изяснени, както с удостоверението от посланика в М. и с удостоверението на нотариус от М., така и от приложените актове за раждане, от които се виждат имената на родителите. Издадените удостоверения от уругвайски нотариус са надлежно легализирани и не възниква съмнение за тяхната истинност, нито за компетентността на издалото ги лице. Що се отнася до удостоверението за наследници на И. А. А., издадено в България, фактът на издаването от му въз основа на декларация, не го опорочава. Този ред е изрично предвиден в Наредбата за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, приета на основание чл. 24, ал.2 ЗГР. При издаване на удостоверение за наследници заявителят попълва искане по образец и в него вписва известните му данни за наследодателя и неговите наследници; за определяне на наследниците длъжностното лице прави пълна проверка в регистъра на населението /чл. 11 от Наредбата/.
Втората група въпроси е за определянето на предмета на спора: допустимо ли е съдът сам да определи спорното материално право в отклонение от това посочено в обстоятелствената част и петитума на исковата молба; длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Въпросите са обосновани с оплакването, че имотът не е отчужден от наследодателя А. И. А., а от неговия баща И. А. А., което било видно от решението на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС. Настоящият състав, в производството по чл. 288 ГПК, не може да се произнася по правилността на преценката на въззивния съд от кого е отчужден имота. Същевременно, може да се посочи, че решението не е постановено в отклонение на диспозитивното начало. Твърденията на ищците са, че имотът е одържавен от техния наследодател, който е бил собственик на имота, без значение, че декларацията по ЗОЕГПНС е подадена от неговия баща и обхваща имотите на членовете на семейството, каквото е изискването на чл. 10 ЗОЕГПНС. Съдът е разгледал именно тези твърдения и ги е намерил за подкрепени с доказателства.
Третата група въпроси засяга предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността и по-конкретно тази по чл. 4 ЗВСОНИ за липса на обезщетяване и тази по чл.1 ЗВСОНИ имотът да е в патримониума на държавата към влизане в сила на закона за реституцията.
Относно задължението за установяване липсата на обезщетение за отчуждения имот, важат съображенията, изложени по-горе по жалбата на физическите лица. Решението е съобразено със създадената практика на Върховния касационен съд.
Въпросът дали имотът съществува в патримониума на Държавата, ако с част от него е извършвана замяна по ЗТПС и дали е необходимо да се изследва застрояването и предпоставките по чл. 18з ППЗСПЗЗ, не е обуславящ за крайните изводи на съда. Съдът изрично е посочил, че ответниците не черпят права от тази замяна, така че съдът не изследва транслативното действие на този акт. Също така, по делото е безспорно, че Държавата не се е разпоредила с отчуждения имот до приемането на ЗВСОНИ. В допълнение може да се изтъкне, че тези възражения не са в интерес на обжалващата страна, тъй като биха довели до отпадане правата на праводателя й – Държавата.
На последно място /осмо/ е поставен въпроса за доказване на идентичността между отчуждения и възстановения имот; необходимостта съдът да обсъди противоречията в мотивите на вещите лица и да ги съпостави с другите доказателства. Възприетият от Софийски апелативен съд извод за идентичност е подкрепен с обсъждане на приетите експертизи, които са изследвали подробно всички планове от 1914г. до настоящия момент и са извършили съпоставка на съседите по разписни листове и по нотариални актове. Затова съдът е намерил, че идентичността е установена по несъмнен, безспорен и категоричен начин и е подчертал това. При тези мотиви не може да се приеме, че е налице противоречие със сочената от касатора практика, задължаваща съда да обсъди заключението на вещото лице наред с всички доказателства по делото и да изложи съображения защо го възприема или не. Това в случая е сторено от въззивния съд.
В обобщение, следва да се откаже достъп до касационно обжалване и по тази жалба.
При този изход ответниците по жалбите – ищци в процеса: В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А. от [населено място] имат право на направените разноски. Те са направили разноски за защита по всяка от трите касационни жалби в размер на по 8120 лв., които следва да им бъдат възстановени от трите групи касатори.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1857 от 27.07.2017г. постановено по гр.д. № 617/2017г. на Софийски апелативен съд по касационните жалби на Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С., по касационната жалба на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областния управител на Област С. и по касационната жалба на [фирма].
ОСЪЖДА Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С. от [населено място] да заплатят на В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А. [населено място] сумата 8120 /осем хиляди сто и двадесет/лева разноски по делото.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областния управител на Област С. да заплати В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А. [населено място] сумата 8120 /осем хиляди сто и двадесет/лева разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на В. А. М., И.-А. А. А. и А.-А. А. А. сумата 8120 /осем хиляди сто и двадесет/лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: