О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 02.10.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1090 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С. чрез пълномощника им адвокат Х. Т. против решение № 2577 от 11.12.2017 г., постановено по гр.д. № 3088 по описа за 2017 г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено решение от 24.02.2017 г. по гр.д. № 11617/2014 г. на Софийски градски съд, I-20 състав за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] против Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С. ревандикационен иск по отношение на УПИ II-2 с площ по графични данни 968 кв.м. в [населено място], район В., местност „“, кв.10 по плана на [населено място] и на реална част от УПИ I от 6008 кв.м., в [населено място], район В., местност „. път“, кв.10 по плана на [населено място].
[фирма], [населено място] е подала чрез пълномощника си адвокат А. М. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесните имоти с договор за замяна от 27.02.2009 г., вписан, сключен по реда на глава четвърта от Закона за държавната собственост. С него дружеството е придобило правото на собственост върху поземлени имоти – частна държавна собственост срещу преотстъпване на държавата на право на собственост върху два свои апартамента. Сделката е сключена при редакцията на чл.45 ЗДС след изменението от ДВ. бр.10/06.02.2009 г., с което се забранява извършване на замени, освен в хипотезите на ал.2 от закона. Новият ред обаче не е бил приложим, тъй като съгласно § 18 от ПЗР на ЗСПЗЗ, обн. ДВ бр.10/06.02.2009 г., започнатите до изменението производства по замяна се довършват по досегашния ред в срок до 1 март 2009 г., като за начало на производството по замяна се счита датата, на която заинтересованите лица са отправили писмено предложение за замяна до компетентните органи. Изменението на ЗДС от ДВ бр.10/2009 г. е в сила от 10.02.2009 г. Ищецът е отправил предложението за замяна на 09.02.2009 г. т.е. производството по замяна е било висящо към момента на влизане в сила на изменението на закона, поради което и се довършва по стария ред, без да е приложима забраната на чл.45 ЗДС. Към 09.02.2009 г. ищецът не е разполагал с титул за собственост за апартаментите, които е предложил в замяна на държавните имоти. Снабдил се е такъв на 17.02.2009 г. – в хода на висящата процедура, когато ги е купил с нотариален акт № 12/2009 и н.а.№ 13/2009 на нотариус Л.. Въззивният съд е счел, че това обстоятелство, противно на доводите на жалбоподателите, не опорочава законността на процедурата по замяна, тъй като законът не изисква заменителят да е собственик на имотите към момента, в който ги предлага за замяна. От значение е да е такъв при самата замяна, за да настъпи вещнотранслативния ефект от нея. Би могла да се възприеме за нарушение на законовата процедура хипотеза, при която в предложението за замяна имотите не са индивидуализирани или пък са посочени едни, а впоследствие са заменени други вещи. Тогава може да се допусне, че отправянето на предложение цели единствено избягване на бъдещата забрана за замяна, но казусът не е такъв – ищецът ясно е посочил двата имота, които предлага за замяна още на 09.02.2009 г., когато е отправил предложението за и именно това са апартаментите, които впоследствие са заменени. По каква причина са предложени за замяна имоти, които към момента на предложението все още не са били собственост на предложителя е ирелевантно за валидността на сделката. В случая няма нито нарушение на закона, нито заобикаляне на закона, тъй като и резултатът – придобиване право на собственост, и средствата за постигането му – административна процедура по замяна на имоти частна държавна собственост, са позволени от закона и са осъществени по действащите към момента на извършването им правила.
Апелативният съд е счел, че няма отношение към законосъобразността на процедурата и обстоятелството, че актовете за частна държавна собственост, с които Държавата се е легитимирала при замяната, са съставени на 17.02.2009 г. т.е. пак по време на висящата процедура по замяна. Актовете за държавна собственост нямат правопораждащ ефект, с тях се констатира съществуването на вече придобито право. Съставянето им в случая явно е целяло индивидуализиране на имотите съобразно актуалния им градоустройствен статут, тъй като съгласно него е следвало да бъдат описани в договора за замяна.
Приел е, че заменените имоти частна държавна собственост, описани в АЧДС № 06990 и №06993, са идентични с описания в А. №834/1949 г. имот, отчужден от А. А. по реда на ЗОЕГПНС. Позовал се е на заключението на в.л. Я. по приетата СТЕ, чийто извод е категоричен и обоснован – вещото лице е проследило регулационния статут на имотите от придобиването им през 1935 г. от А. и е направило напълно обоснован и в съответствие с всички други доказателства по делото /вкл. скици и становища по приложената отчуждителна преписка по ЗОЕГПНС / извод за идентичност. Вещото лице П., изготвил СТЕ от 04.02.2016 г., оспорена от ищеца, не е отговорило на въпроса за идентичност между имотите, заявявайки в с.з. на 06.06.2016 г., че не може да установи такава между имотите по А. от 1949 г. и АЧДС от 2009 г., а субективната невъзможност на експерта да даде отговор не е равнозначна на отговор. В тази връзка и като има предвид, че от една страна в.л.П. погрешно се е ръководил от предназначението на имотите, за да изследва идентичност, а от друга, реално е отказал да направи заключение с мотив, че към 1949 г. отчужденият от А. имот не е бил земеделска земя, а е бил в регулация, въззивният съд не е кредитирал заключението му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
1) може ли да се счита за законосъобразна процедура по замяна на имот частна собственост с имот частна държавна собственост, ако при започването на процедурата страните не са били собственици на имотите, които искат да заменят и в този случай не се ли касае за заобикаляне на закона и от там за нищожна сделка;
2) съдът длъжен ли е да обсъди всички депозирани по делото съдебно-технически експертизи, включително и разликата в техните крайни изводи относно идентичността на имот, отчужден през 1949 г. по ЗОЕГПНС като нива с определени граници и площ с имот, който през 1942 г. представлява урбанизирана територия с други граници и друга площ.
Първият въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване. От една страна касаторите не са мотивирали нито една от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК, а от друга страна липсва основание по чл.280, ал.2 ГПК. В практиката на ВКС е дадено еднозначно тълкуване, че за да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона, като страните извършват тези сделки не за да получат непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона, а същевременно действителността на договорите се преценява към момента на сключването им. Нормата на § 18 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ /ДВ бр.10/2009 г./ ясно посочва срока за сключване на сделките по започналите до въвеждане на забраната по чл.45 ЗДС процедури. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е очевидно неправилно.
Тълкуването по ППВС № 7/27.12.1965 г., на което се позовават касаторите е неотносимо към поставения втори въпрос. Същият е свързан с приложението на чл.202 и чл.235, ал.2 ГПК и по него въззивното решение съответства на практиката на ВКС /например решение № 103 от 4.07.2017 г. по гр.д. № 4405/2016 г., I г.о./, тъй като съдът е обсъдил заключението на вещото лице Я. заедно с други доказателства по делото и е изложил съображения защо не възприема заключението на вещото лице П..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2577 от 11.12.2017 г., постановено по гр.д. № 3088 по описа за 2017 г. на Апелативен съд-София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: