О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№521
София, 22.10.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1995 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. Р., действащ като [фирма], [населено място], област Д. чрез пълномощника му адвокат Я. Я. против решение № 22 от 12.02.2018 г., постановено по гр.д. № 478 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено решение № 61, том I, стр.717 от 15.06.2017 г. по гр.д. № 443/2016 г. на Районен съд-Тервел за уважаване на предявения от П. И. И. срещу [фирма], [населено място], област Д. ревандикационен иск по отношение на нива от 24.999 дка, съставляваща имот № 005005 по КВС на [населено място], [община], област Д., като ищцата е призната за собственик на ? ид.ч. от имота и ответникът е осъден да предаде владението му, отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за собственост по давност на същия имот № 82, т. II, рег. № 835, дело № 138/2015 г. на нотариус рег. № 854 и е отемнено допълнително решение № 86 от 21.07.2017 г. и първинстанционното решение е допълнено като ответника е осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 358.06 лв. и са присъдени разноски на ищцата за въззивното производство в размер на 770.57 лв.
П. И. И. е подала чрез пълномощника си адвокат Г. С. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените по повод касационната жалба разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищцата е основала претендираното право на собственост на наследствено правоприемство от баща си И. С. С. и извършена в негова полза реституция по реда на ЗСПЗЗ с решение на ПК-гр.Т. от 07.07.1994 г., като е твърдяла и, че след смъртта му наследниците многократно се опитали да си потърсят земята, като посещавали ПК-Т., но информация за горната реституция не получили и едва през ноември 2016 г. при посещение в ОСЗ-Т. ищцата научила за съществуването на цитираното възстановително решение, но също и за последващото снабдяване на ответника-ЕТ с констативен нотариален акт за собственост върху нивата по давност. В отговора на исковата молба ответникът-ЕТ е навел на първо място доводи за частична недопустимост на предявения първоначално установителен иск за собственост, впоследствие ревандикационен. Същият счита, че ищцата може да реализира защита само на своите права по наследяване върху имота, а именно на правото си на собственост върху 1/4 ид.ч. от нивата, но не и върху цялата нива, като в останалата част /досежно останалите 3/4 ид.ч./ се упражняват чужди права, което е недопустимо. Оспорена е и претендираната от ищцата собственост – липсвали доказателства за собственост върху нивата в полза на нейния наследодател И. С. С.; оспорва се възстановяване на имота в полза на наследодателя по реда на ЗСПЗЗ. Заявено е възражение за придобивна давност през периода 18.11.1997 г. – 18.11.2007 г., като ответникът се опитал да открие кой е собственик на имота, като извършил проверка в Община-Т. дали е общински или държавен, а също така търсил и евентуални физически лица-собственици, но не открил такива и тъй като не установил кой е собственик на имота, го завладял и третирал като свой от 1996 г.
Въззивният съд е приел, че предявеният ревандикационен иск е допустим и основателен. Изложил е съображения, че макар по делото да не е представено от ищцата на хартиен носител решение на ПК-гр.Т. за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост на нейния наследодател И. С. С. върху процесната нива и такова решение не й е предоставено от ОСЗ-гр.Т. въпреки снабдяването на страната от въззивния съд със съдебно удостоверение за тази цел /в тази насока определение № 949/18.10.2017 г. по в.гр.д.№ 478/2017 г. на Д./., то от писма изх.№ ПО-04-1076/21.11.2016 г. /на лист 7 от делото на Т./,изх.№ ПО-02-1015/31.10.2017 г. /на лист 53 от делото на Д./ и изх.№ АР-22-1132/30.11.2017 г. /на лист 63 от делото на Д./, изготвени и изпратени от ОСЗ-гр.Т., става ясно, че в регистъра на службата се води процесният имот – нива № 005005 по КВС на землището на [населено място] – като реституиран по реда на ЗСПЗЗ в полза на И. С. С., като именно наследодателят на ищцата е посочен в пълната история на имота като негов бивш собственик.Така в пълна история на имота /лист 8 от делото на Т./, за който е открита партида в регистъра по чл.16 ЗСПЗЗ на ОСЗ-Т. /тогава ПК-Т./ още на 06.06.1996 г., е отразено, че първоначален собственик на процесната нива е наследодателят на ищцата И. С. С., на когото е възстановено правото на собственост с план за земеразделяне по силата на конститутивно по своето действие решение № 6/07.07.1994 г. на ПК-Т.. Въз основа на това решение наследодателят е регистриран като собственик, като регистрацията датира от 06.06.1996 г. От писмото на ОСЗ-Т. на лист 63 от делото на Д. обаче става ясно, че оригинал на горното решение № 6/07.07.1994 г., издадено по преписка № 5494/01.06.1992 г. на ПК-Т., не се съхранява в службата на хартиен носител, а понастоящем цялата информация от архива по възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ може да се извлече единствено от цифрова база данни, съхранявана от ОСЗ като специализиран софтуер /информационна система „Ферма ІІІ”/. Обяснено е от ОСЗ-Т., че при разпечатване на решение от горната система същото не се материализира в оригиналния си вид и съдържание, като се получава разминаване в датата на издаване на решението, както и в състава на комисията, взел това решение /като състав на комисията се разпечатва настоящият състав на ОСЗ, а не съставът на бившата ПК, взел решението/. Съдът е приел, че оригиналът на решението на хартиен носител не е съхранен от ОСЗ-Т., т.е. е унищожен не по вина на ищцата по делото, поради което непредставянето на такова решение по делото не може да се тълкува в ущърб на страната. Разпоредбата на чл.165 ал.1 ГПК позволява установяване на факти, за чието удостоверяване законът по правило изисква писмен документ, да се извърши чрез разпит на свидетели, ако бъде доказано,че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Щом в такава хипотеза, каквато е и настоящата, процесуалният закон допуска свидетелски показания като годно доказателствено средство, на още по-голямо основание доказване съществуването на цитираното възстановително решение в полза на наследодателя на ищцата е допустимо чрез други писмени доказателства, обективиращи издаването на това решение и неговото съдържание. В случая ищцата разполага единствено с електронни документи предвид ноторноизвестния факт, че всички постановени от бившите ПК в страната решения по ЗСПЗЗ се съхраняват единствено на електронен носител. По делото са представени два годни електронни документа, възпроизведени на хартиен носител, изхождащи от оторизиран държавен орган, изготвени в рамките на правомощията му, сочещи на съществуването на решение № 6/07.07.1994 г., издадено по преписка № 5494/01.06.1992 г. на ПК-Т., за реституция по реда на ЗСПЗЗ на процесната нива в полза на И. С. С.. Касае се за пълната история на имот № 005005 в землището на [населено място], общ.Т. /лист 8 от делото на Т. и лист 54 от делото на Д./, разпечатана от регистъра на ОСЗ-Т. по чл.16 ЗСПЗЗ, който отразява достоверно съществуването на подадено заявление от И. С. С. под посочения номер от 1992 г., както и постановяването на цитираното по повод на заявлението решение. Документ с посочения характер е и разпечатката на самото възстановително решение под № 6, но от друга дата – 23.05.1995 г., на ПК-Т., с което е реституирана процесната нива в полза на И. С. С. /лист 64 от делото на Д./. Тази разпечатка /препис от електронен документ на хартиен носител/ е официален документ, издаден от оторизирания държавен орган-ОСЗ, подписан и подпечатан от служител на службата, като е изготвен въз основа на официални електронни регистри на службата. Този документ отразява несъвършенствата на компютърната система на ОСЗ, констатирани за цялата страна, доколкото се ползва единен софтуерен продукт, водещи до промяна в датата на издаване на решението, посочване на друг орган-издател /ОЗС вместо ПК/, както и изписване имената на настоящите служители на ОСЗ вместо имената на членовете на ПК, взели решението. Въпреки яснотата на горните несъвършенства на системата ответникът-ЕТ е оспорил в съдебно заседание на 15.01.2018 г. пред Д. автентичността на възстановителното решение на ПК /неговото авторство/, както и верността му /неговото съдържание/, като е заявил, че решението не изхожда и не е подписано от лицата, визирани в представения препис като членове на комисията, нито вярно отразява реституция в полза на И. С. С.. Оспореното възстановително решение на ПК е официален документ и по правилото на чл.193, ал.3, изр.1 ГПК тежестта за доказване на неистинността му се носи от оспорващата страна, т.е. от ответника. Доколкото електронният документ, възпроизведен на хартиен носител, не е оригиналният документ, това обрича оспорването на неуспех. Както вече бе посочено, оригиналното решение на ПК на хартиен носител е унищожено не по вина на ищцовата страна, т.е. то вече не съществува, поради което и в случая се оспорва автентичността и верността на унищожен документ. Истинността на несъществуващ документ няма как да бъде опровергана чрез пряко изследване на оригиналния документ /изследване състава и подписите на издателите му, респ. съдържанието му/. В този случай оспорващият може да се позове само на косвени данни, но тези данни по делото сочат точно на обратното, а именно, че издаденото от ПК решение е било автентично и вярно. За горното се съди от отразяването на съдържанието му в официалния регистър на ОСЗ по чл.16 ЗСПЗЗ, както и от официално изнесения от ОСЗ-Т. в писмото на лист 63 от делото на Д. факт, обективиран и в регистъра на службата в пълна история на имота, че оригиналното възстановително решение е издадено от състава на ПК-Т., действал към момента на издаването му, както и че то има именно възпроизведеното в електронната система съдържание за реституция на имота в полза на наследодателя на ищцата. За да опровергае горното отразяване в електронния регистър, ответникът е следвало да докаже изначална невярност на информацията, въведена от оторизирания държавен орган в електронната му система, но такова доказване не е проведено. Следва да се презюмира, че държавният орган с оглед законоустановените му функции добросъвестно е изпълнил задълженията си по въвеждане в регистъра на вярна информация относно подадените заявления за реституция и постановените по тях решения и ако се твърди обратното, в тежест на оспорващия е да го докаже. В случая оспорващият ответник не го е сторил.
По посочените съображения въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата И. С. С. се е легитимирал преди смъртта си като собственик на процесната нива по силата на конститутивното действие на решение № 6/07.07.1994 г. по заявление вх.№ 5494/01.06.1992 г. на ПК-Т..Наследодателят С. е починал на 13.02.1998 г. и по силата на наследяването ищцата /една от четиримата низходящи на починалия/ е придобила правото на собственост върху 1/4 ид.ч. нивата.
Добричкият окръжен съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че е придобил процесната нива по давност, за което се е снабдил с констативен нотариален акт на 17.04.2015 г. Разпитаните свидетели Г. С. Г., Н. Д. В. и К. Т. С., тримата работници/служители на ЕТ, са категорични, че още от 1996 г. без прекъсване до настоящия момент процесната нива е обработвана от ЕТ, който като арендатор стопанисвал земи в землището на [населено място]. Същите твърдят, че никой не се е противопоставял на обработването на имота и никой не е изявявал претенции спрямо него. Самата ищца сочи в исковата си молба, че нито нейният наследодател, нито наследниците му след смъртта му през 1998 г. са имали данни за реституирания имот, дори не са знаели за него, което означава, че и не са сключвали договори за отдаването му под наем или аренда. Имотът поради горната причина винаги е бил третиран при сключване на споразумения по чл.37в ЗСПЗЗ между арендаторите/ползвателите за ползване на землището като „бяло петно”, т.е. като земеделска земя, за която собствениците не са подавали декларация и данни за сключени договори за обработката й съобразно изискванията на чл.37б ал.1 и 2 ЗСПЗЗ. Видно от споразумението по чл.37в ЗСПЗЗ за стопанската 2014/2015 г. и приложението към него /на листи 86-100 от делото на Т./, което споразумение е подписано от ЕТ, последният е имал включени в масивите си и т.нар.”бели петна”-площи по чл.37в ал.3 т.2 ЗСПЗЗ в размер на 27,468 дка. През стопанската 2014/2015 г. ответникът ЕТ е бил наясно, че в тази площ се включва и процесната нива-чужда собственост, която е посочена и в приложението към споразумението като собственост на И. С. С., обработвана от горния ЕТ /лист 97 от делото на Т./. Процесната нива като собственост на И. С. С. фигурира и в регистъра на „белите петна” за стопанската 2014/2015 г. /лист 101 от делото на Т./, представен по делото от ОСЗ-гр.Т.. В последния регистър, както и в приложението към подписаното от ЕТ споразумение, е отбелязано обстоятелството,че ЕТ е само ползвател на тази нива при дължимо „рентно плащане” в полза на собственика от 839,31 лв. Касае се за дължимото плащане на суми по чл.37в ал.7 ЗСПЗЗ, които според редакцията на посочената разпоредба към датата на сключване на споразумението са се внасяли от ползвателите на „бели петна” по банкова сметка за чужди средства на общината и са в размер на средното годишно рентно плащане за съответното землище. Тези суми общината впоследствие изплаща на правоимащите собственици на „бели петна” въз основа на заповед на директора на Областна дирекция „Земеделие”. Видно от платежното нареждане от 03.10.2014 г. на лист 102 от делото на Т., във връзка с цитираното споразумение за стопанската 2014/2015 г. ЕТ е внесъл по сметка на Община-Т. за имот № 005005 от 24,980 дка и за друг имот в землището на [населено място] сума от 922,93 лв. като дължимо плащане по чл.37в ал.7 ЗСПЗЗ. С подписване на споразумението за стопанската 2014/2015 г. и внасянето на горната сума като плащане по чл.37в ал.7 ЗСПЗЗ в полза на правоимащия собственик за процесната нива ЕТ към есента на 2014 г. е демонстрирал субективното си отношение към нивата не като към свой, а като към чужд имот. Същият очевидно през всичките години на обработване на нивата е имал съзнанието за чужд имот и като такъв е третирал процесния имот в отношенията си с останалите ползватели в землището на [населено място]. Едва през стопанските 2015/2016 и 2016/2017 г. ЕТ е демонстрирал собственическо отношение към имота и го е декларирал като свой след снабдяването му с констативния нотариален акт /в тази насока декларации на листи 104 и 106 от делото на Т./. Поведението на ЕТ през есента на 2014 г. по сключване на споразумението за ползване и по заплащане от същия на дължимата сума по чл.37в ал.7 ЗСПЗЗ в полза на действителния собственик И. С. С., респ. в полза на наследниците му, сочи на липса на субективно отношение на ЕТ към процесния имот като към свой. Заплащането на дължимата сума за ползването на имота по сметка на Община-Т. в полза на действителния собственик не е демонстрация на своене на вещта, нито действие по отблъсване владението на действителния собственик, а напротив е поведение по зачитане правата на действителния собственик. Щом към 2014 г. ЕТ не е имал субективно отношение към имота като към свой, то логично той не е имал такова отношение към него и през целия предходен период от 1996 г. до 2014 г. Следователно същият е бил само негов държател, но не и владелец. Дори и да се приеме,че е упражнявано владение от ответния ЕТ, за да стане собственик по давност, владението му трябва да е несъмнително. Намерението да се държи вещта като своя трябва да се изрази по ясен и недвусмислен начин, като владелецът трябва да отрича и отблъсква чуждата власт върху вещта и в частност следва да манифестира своето намерение да свой вещта пред нейния собственик – в случая пред И. С. С. и наследниците му след неговата смърт. Неговото намерение обаче не е достигнало до знанието на последните. Самият той признава в отговора на исковата молба, че не е имал контакти с горните лица през годините, защото „не знаел кой е собственик на имота”. Доказателства И. Сл.С. или наследниците му да са узнали през периода 1996 г.-2016 г. за действията на ЕТ спрямо техния имот и при такова знание да не са се противопоставили на тези действия липсват по делото. Ищцата твърди в исковата молба, че е научила за реституцията на нивата и за снабдяването на ЕТ с нотариален акт за собственост непосредствено преди предявяване на исковете през ноември 2016 г. В тежест на ответника-ЕТ е да докаже,че намеренията му за своене на процесната нива са били надлежно манифестирани пред наследници на И. Сл.С. и са стигнали до знанието им. В тази насока доказателства не са събрани.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като ищцата твърди, че е един от наследниците на И. С. С., а предявява иск за целия имот, а следователно предявява от свое име и чужди права. С оглед посочената обосновка не е налице основание за допускане на касационно обжалване за проверка допустимостта на атакуваното решение, тъй като искът по чл.108 ЗС е иск на обикновено управление и всеки от съсобствениците може да иска предаване на имота от всяко трето лице – решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д. № 148/2009 г., IV г.о.
Касаторът поставя и следните въпроси:
1) може ли въззивният съд да указва да представи конкретно доказателство, на страната която се ползва от това доказателство, след като са изтекли преклузивните срокове за представяне на доказателства и в случай, че това доказателство не от доказателствата, които следва да се събират служебно от съда;
2) може ли съдът да приеме, че е налице възстановяване на право на собственост на основание ЗСПЗЗ на земеделска земя само въз основа на разпечатка от инфорационна система на общинска служба по земеделие
3) може ли съдът да приеме, че е доказано възстановяване на правото на собственост въз основа на косвени данни от информационна система за наличие на две различни решения за реституиране на един и същ имот;
4) следва ли при оспорване на истинността на документ съдът да открие производство по проверка на документа и следва ли в този случай съдът да разпредели доказателсвената тежест между страните съгласно чл.193 и чл.194 ГПК;
5) лице, което упражнява фактическа власт върху чужд имот за срока по чл.79 ЗС, което след изтичането му подписва споразумение за една стопанска година по чл.37в ЗСПЗЗ и внася сума като плащане по чл.37в, ал.7 ЗСПЗЗ, а след това се снабдява за този имот с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение, следва ли да бъде счетено само като негов държател, а не владелец и следвало ли да уведоми за немеренията си за своене на имота ищеца, при положение, че самият той твърди, че не е знаел за възстановеното право на собственост на наследодателя си.
По първия въпрос липсва твърдяното противоречие с т.3 та Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, нито въпросът попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Напротив въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, и след като е констатирал нередовност на исковата молба, поради наличие на противоречиви твърдения, че процесния имот не е бил реституиран и че е налице решение за възстановяване на собствеността, е предприел действия по отстраняване нередовността на исковата молба и е дал възможност на ищцата да ангажира доказателства във връзка с твърдяното придобивно основание. След като исковата молба е била нередовна, то и не е настъпила преклузия за събиране на доказателства, които са можели да бъдат представени в първоинстанционното производство.
По втория и третия въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 151 от 29.10.2015 г. по гр.д. № 2271/2015 г., I г.о., с което е дадено тълкуване, че „принципно е положението, че преписи от документи се издават само въз основа на оригинала. След като няма оригинално решение като административен акт не е възможно и да се издаде заверен препис от него като се има предвид, че издаването на препис от постановено вече решение на ПК е различно от първоначално издаване на решение по чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ. Следва да се има предвид, че актовете на ПК (респективно ОСЗ) са само такива волеизявления, обективирани на хартиен носител и постановени по определения за това законов ред, надлежно подписани от членовете на службата и подпечатани с печата й. По делото са представени компютърни разпечатки на посочените две решения, които не представляват административен акт. Реституционното производство е многофазно и е недопустимо без наличието на постановен акт на съответния етап, да се преминава към следващия. В случая става дума за административни актове, издадени от колективен орган, чиято воля се удостоверява с подписите на членовете му, т.е. наличието на подписи е основен елемент за формата на акта, от значение за неговата валидност, респ. нямат доказателствена стойност поради липса на установените реквизити за официален документ. Или по процесуалноправния въпрос за електронния носител на информация съдът приема, че по ГПК от 1952 год.(отменен) такъв носител се приобщава към доказателствата по делото по реда, предвиден за веществени доказателства, а информацията на електронния носител представлява документ дотолкова, доколкото може да бъде възпроизведена като буквени знаци.“
Това тълкуване обаче е дадено при различна фактическа обстановка – уважен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, но без да е проведена задължителната допълнителна административна процедура по чл.14, ал.7 и ал.7а ЗСПЗЗ и е свързано с непредставяне на оригинал на приети като доказателство копия от решения, т.е. с приложението на чл.101 ГПК-отм. /чл.183 от действащия ГПК/. По настоящото дело е установено, че оригинали на хартиен носител на решенията на ПК-гр.Т. не се съхраняват, а информацията по преписката е в електронен вид. Следователно липсва противоречие на въззивното решение с посоченото от касатора решение на ВКС.
По същество вторият и третият въпрос са свързани с въпроса може ли доказване на възстановяването на правото на собственост да се извърши с косвени доказателства. В практиката на ВКС /например решение № 11 от 3.02.2017 г. по т.д. № 50424/2016 г., III г.о., решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г., IV г.о. и др./, е дадено тълкуване, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл.235 и чл.12“. Именно в съответствие с тази практика на ВКС е процедирал Окръжен съд-Добрич, отчитайки и грешките, които компютърната система дава при разпечатване на информацията.
Четвъртият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. В съдебното заседание на 15.01.2018 г. касаторът е оспорил доказателственото значение на представената разпечатка и годността й на документ, тъй като няма подписи, няма авторство, като е установено, че лицата, посочени като негови автори, не са такива; оспорил е съществуването на решение от 1994 г., евентуално подписите и съдържанието му, наличието на материално правни предпоставки за реституцията, евентуално довършена реституционна процедура /издаване на скица и въвод във владение/, съответно наличие на влязло в сила решение. Следователно в случая по същество оспорването касае документ, чийто оригинал не се съхранява и не е представен по делото /решението на ПК от 7.07.1994 г./, поради което съдът не е имало как да открие производство по чл.193 по отношение на този документ. Представената разпечатка на съхранената електронна информация е разгледана не като обективираща решението на ПК-гр.Т., а като носеща данни за съществуването на такова решение, като наведените доводи относно доказателственото й значение са обсъдени от съда.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по петия поставен въпрос. Същият е свързан с тезата на касатора, че е придобил собствеността с изтичане на десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ГПК, а съответно подписването на споразумението след изтичането на този срок е без значение, а правото си на собственост е защитил чрез снабдяването с констативен нотариален акт. Посочената теза не съответства на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, при постановяването на което е изходено от виждането, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост, а при наличие на позоваване правните последици се зачитат към момента на изтичане на законно определения срок. В случая в съответствие с даденото от ВКС тълкуване, въззивният съд е приел, че с подписването на споразумението по чл.37в ЗСПЗЗ ясно показва, че към този момент касаторът не е имал воля да свои имота /респ. дори да е имал такава в предходния момент, се е отказал от изтеклата давност/, правейки волеизявление, че само ще ползва имота срещу заплащане на собственика. Такова изявление, макар и в предвидена в закон процедура, в която обаче лицето участва по собствена воля, е несъвместимо с владението по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът е постановена при различна фактическа обстановка, поради което изводите на въззивния съд не й противоречат.
В обобщение не е налице основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на П. И. И. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 600.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Г. С..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22 от 12.02.2018 г., постановено по гр.д. № 478 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Добрич.
ОСЪЖДА Р. М. Р., действащ като [фирма], ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление: [населено място], [община], съдебен адрес: [населено място], [улица], офис 1, адвокат Я. Я. да заплати на П. И. И., [населено място], [улица], вх.В, ет.3, ап.5, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, стая 302, адвокат Г. С. разноски по повод касационната жалба в размер на 600.00 /шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: