ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№516
гр. София, 19.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 1946 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Х. В. против Решение № 2702/ 22.12.2017 г. по в.гр.д. № 4351/2017 г. на Софийския апелативен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 967/ 15.02.2017 г. по гр.д. № 13509/2014 г. на Софийски градски съд, с което: уважен е предявеният от В. Х. В. и Р. В. В. срещу касатора иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците, на основание договор за покупко-продажба от 20.06.2001 г. и наследяване, при квоти ? ид.ч. за първия и ? ид.ч. за втория от тях, по отношение на недвижим имот в [населено място], [улица], вх.Б, ет.5, представляващ апартамент № 17, самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.402.68.1.29 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-45/ 09.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, заедно с принадлежащия му таван от 8,88 кв.м. и с 0,417% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и осъждане на ответника да им предаде владението на имота; отхвърлен е предявеният от ответника насрещен положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото му на собственост върху описания имот на основание придобивна давност за времето от 2001 г. до 22.01.2015 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което първоначалният иск срещу касатора по чл.108 ЗС бъде отхвърлен и бъде уважен предявеният от него насрещен установителен иск за собственост, със законните последици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване е посочено, че от обуславящо значение за изхода на спора е следният материалноправен въпрос, поставен в основата на правните изводи на въззивния съд, а именно: Кои са елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС и конкретно включва ли същия изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца. Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивната инстанция по този въпрос е в отклонение от практиката на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Заедно с това е посочено, че въззивното решение обективира произнасяне и по друг материалноправен въпрос, по отношение на който е налице основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който въпрос, уточнен и конкретизиран съобразно указанията на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, се свежда до преценката, необходимо ли е да се разграничи хипотезата, при които владелецът свои изцяло чужд имот, от тази, при която владелецът е съсобственик, който свои идеалната част на другия участник в общността, от гледна точка на необходимостта от нарочно манифестиране пред собственика на намерението за своене. Въпросът е поставен в контекста на поддържаното от касатора, че когато се владее чужд имот, е достатъчно владелецът да докаже упражняваната от него фактическа власт върху имота в продължение на 10 години, без да е необходимо нарочно да установява, че е довел до знанието на собственика намерението си да придобие собствеността, след като собственикът очевидно се е дезинтересирал от правото си.
Ответниците по касационната жалба- В. Х. В. и Р. В. В. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените за това предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови решението си, с което е разрешил спора за собственост върху процесния недвижим имот в [населено място] в полза на ищците по първоначалния иск и съответно е отхвърлил предявения от ответника насрещен иск за собственост на основание придобивна давност, въззивният съд е приел, че процесният имот е собственост на ищците на основание договор за покупко-продажба от 20.06.2001 г., обективиран в Н..акт № 70, том І, рег.№ 1688, дело № 65/ 2001 г. на нотариус В. М.. Купувач по договора, сключен с продавача Х. Р. В. /представляван като малолетен от своя баща и законен представител в лицето на ответника Р. Х. В./, е бил ищеца В. В., като договорът е бил сключен по време на брака му с М. Д. В.. Въззивният съд е изложил мотиви, според което на това основание върху имота е възникнала СИО, прекратена със смъртта на съпругата на 12.12.2011 г., с оглед на което на основание чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН върху имота е възникнала съсобственост между ищеца, в качеството му на участник в прекратената СИО и наследник по закон, и ищцата Р. В. В., при квоти: ? ид.ч. за първия и ? ид.ч. за втория от тях. За да се произнесе по обективираното в насрещната искова молба твърдение за придобиване на имота по давност от ответника, въззивният съд е взел предвид, че според събраните по делото доказателства след сключване на договора за покупко-продажба от 20.06.2001 г. купувачите са предоставили ползването на апартамента на майката на ищеца Р. В. /която и до този момент е обитавала жилището/, като това ползване със съгласието на собствениците продължило до нейната смърт през 2013 г. Прието е за установено, че ответникът Р. В. /брат на ищеца В. В./ също е ползвал имота в периода от 29.10.2007 г. /когато на адреса му е била връчена нотариална покана от М. В. да заплаща обезщетение за ползване и да предаде владението на имота на собствениците/ до предявяване на иска /12.06.2014 г./, т.е. за период, по-малък от предвидения в закона /чл.79, ал.1 ЗС/ като предпоставка за придобиване на собствеността по давност. Заедно с това са изложени мотиви, според които, доколкото ответникът, като законен представител на продавача на процесния имот по покупко-продажбата от 20.06.2011 г., е заявил воля за прехвърляне собствеността на купувачите, след сделката той е имал качеството на държател за новите собственици, при което установяването на собствено владение предпоставя довеждането до знанието на собствениците на промяната в намерението му. В този смисъл е прието, че данните по делото не са в състояние да опровергаят презумпцията на чл.69 ЗС и ответникът не е имал качеството на владелец до 2013 г. /когато е възпрепятствал достъпа на ищците до апартамента и поставил С., което мотивирало ищеца В. В. да подаде сигнал до СРП/, поради което и доколкото придобивната давност е била прекъсната с предявяване на иска по чл.108 ЗС срещу него на 12.06.2014 г. /чл.116, б.”б” ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС/, не са налице предпоставките на материалния закон за придобиване по давност на правото на собственост.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В контекста на посочените по-горе факти от значение за спора, обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос е свързан с преценката, налице ли е владение, когато фактическата власт върху имота е установена на основание, което признава правата на собственика. Както правилно е приел въззивния съд, в конкретния случай фактическата власт на ответника върху процесното жилище, началният момент на която е не по-рано от 31.10.2007 г., е била именно такава- не само предвид волеизявлението му като законен представител на продавача по договора за покупко-продажба от 20.06.2001 г., по силата на който на ищците е прехвърлена собствеността и предадено владението на имота, но и доколкото в последващия период ответникът е бил допуснат в апартамента от майка си, която със сигурност е имала качеството на държател, упражняващ фактическата власт за новите собственици, с чието съгласие е живяла в имота. При тези данни законосъобразно въззивният съд е приложил задължителните указания на ТР № 1/ 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ОСГК, според които поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Следователно, след като основанието, на което е придобита фактическата власт върху имота, признава правата на собственика, презумпцията на чл.69 ЗС е оборена. В такъв случай, за да придобие по давност правото на собственост, упражняващият фактическата власт следва да превърне с едностранни действия държането си във владение, като извърши действия, с които по явен и недвусмислен начин отрече владението на собственика и доведе същите до знанието му. Противно на поддържаното от касатора, тези указания не се отнасят само до хипотезите на владение на идеална част от съсобственик, а изобщо до придобиване на собствеността върху чужд имот посредством владение, в който смисъл е и установената практика на ВКС /Решение № 291 от 09.08.2010 г.- по гр.д.№ 859/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/ 2013 г. на ІІ г.о., Решение № 115 от 28.06.2016 г. по гр.д.№ 977/ 2016 г. на ІІ г.о. и др./. Това е така, доколкото общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато поради неведение засегнатият собственик не е могъл да се брани.
С оглед гореизложеното, произнасянето на въззивния съд по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос се явява изцяло съобразено със задължителната и казуалната практика на ВКС, като същевременно формулираните от касатора правни въпроси са неотносими, доколкото не са съобразени с фактическата обстановка по делото /установяване на фактическа власт на ответника върху процесния имот на основание, което признава собствеността на ищците/, поради което не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на С. апелитевен съд.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация В. Х. В. направените от последния разноски в производството, а именно сумата от 500 лв. за адвокатско възнаграждение. На ответницата по касация Р. В. В. разноски не се дължат поради липса на представени доказателства за действително извършени такива.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2702/ 22.12.2017 г. по в.гр.д. № 4351/2017 г. на Софийския апелативен съд, по касационната жалба на Р. Х. В..
ОСЪЖДА Р. Х. В. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на В. Х. В. сумата 500 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: