О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№502
София, 11.10.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1846 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. М. и А. М. М. чрез пълномощника им адвокат В. К. против решение № 1 от 6.02.2018 г., постановено по гр.д. № 306 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Разград, с което е потвърдено решение № 341 от 24.10.2017 г. по гр.д. № 66/2017 г. на Районен съд-Исперих за уважаване на предявения от Б. К., К. М. Р. /Х. К./ и К. М. Р. /К. К./ срещу Е. С. М. и А. М. М. ревандикационен иск по отношение на поземлен имот пл. № 13, за който е отреден УПИ VII-12, 13 и УПИ VIII-13 с площ от 1851 кв.м., находящ се в [населено място], област Р., [улица], ведно с построените в имота жилищна сграда на 100 кв.м., жилищна сграда на 21 кв.м., второстепенна построена на 58 кв.м. и жилищна сграда на 48 кв.м. с прилежащо мазе на 48 кв.м. и ответниците са осъдени да заплатят на ищците обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода 27.10.2015 г. – 15.12.2015 г.
Б. К. и К. М. Р. /К. К./ са подали чрез пълномощника си адвокат М. М. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените по повод касационната жалба разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
При постановяване на решението си въззивният съд е отчел като безспорно между страните, че ищците са наследници на И. М. Х. /И. Х./, който е придобил собствеността на имотите с нотариален акт от 1961 г., а ответникът Е. М. е негов племенник и приживе със съгласието му се е установил да живее в спорните имоти през 1990 г. По отношение заявеното от ответниците възражение за придобивна давност, окръжният съд е приел, че събраните гласни доказателства не установяват при пълно и главно доказване твърдението за наличието на устна уговорка с наследодателя на ищците за предаване на владението с намерението да ги надари. Счел е, че показанията на свидетеля Р.К., че ответникът е бил скаран с брат си и нямал къде да живее, поради което покойният И. М. Х.-свекър на свидетелката, преди да се изсели за Турция, през 1990 г. му оставил ключовете за имота. Имотът бил предоставен на ответниците от наследодателя на ищците, за да живеят в него, без да заплащат наем, наглеждат, стопанисват и поддържат с рентата от земите на наследодателя на ищците. Установява се от свидетелските показания на тази свидетелка, че през 1979 г., 1983 г. и 1984 г., както и през 2003 г. ищците са се връщали в България и посещавали имота, като по време на престоя си са ползвали къщата като собственици в присъствието на ответниците, които не са оспорвали правото им на собственост. Съдът е изложил съображения, че показанията на тази свидетелка са детайлни и последователни, като се подкрепят от показанията на свидетелите Е.А. и А.Ш., депозирани при първоначалното разглеждане на делото от РС-Исперих. Свидетелят Е. А. в показанията си пред първостепенния съд безпротиворечиво поддържа, че наследодателят на ищците се е изселил за Турция през 1990 г.-1991 г., като е оставил къщата на ответника, за да я наглежда и стопанисва, като ползва имота, без да заплаща наем. Посочва, че дядо И. е имал 30 декара земя и е оставил рентата от тях на ответника, за да поддържа къщата. При повторното разглеждане на делото този свидетел допълва, че ответникът е искал за закупи къщата от ищците. Свидетелят А.Ш., в депозираните от него показания пред РС-Исперих при първоначалното разглеждане на делото, обяснява, че Е. М. веднага се е нанесъл в имота след заминаването на чичо си, за да го стопанисва. От показания, които съдът е счел за взаимно свързани и допълващи се, е приел за безспорно установено по делото, че имотът е бил предоставен на ответниците в заем за послужване, без да заплащат наем, от покойния И. Х.. Изложил е съображения, че доколкото по делото не се твърди, нито е ангажиран от ответниците договор за дарение, сключен в изискуемата от закона нотариална форма, не се разколебава горният извод от показанията на свидетелите М. Х. и Н. А., които изнасят данни, че дядо И. приживе е възнамерявал да дари къщата на ответника, нито от обстоятелството, че ответниците след 1990 година са извършвали различни ремонтни дейности в имота.
При така възприетите факти въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК и е направил извод, че ответниците са били държатели на имота на основание сключен договор за заем за послужване със собственика И. Х., поради което презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана и не са установили завладяване чрез демонстриране на промяната в намерението, тъй като през годините ответниците не са отричали правото на собственост на ищците, когато са си идвали в Б. и са отсядали в дома на праводателя си, а плащане на местни данъци и такси, извършването на ремонтни дейности в имота, както и воденето на партидите за ток и вода на името на ответниците, не доказват реално упражнявана фактическа власт с намерение за своене.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.11 и чл.235, ал.2 ГПК относно недопустимостта съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство /решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г., IV г.о./. Твърдяното противоречие е обосновано с довода на касаторите, че съдът е следвало да постанови решението си само върху доказателствата събрани в първоинстанционното гр.д. № 66/2017 г. на Районен съд-Исперих, а не и на тези при предходното разглеждане на спора по гр.д. № 985/2015 г. на Районен съд-Исперих, решението по което е било обезсилено.
Соченото противоречие не е налице, тъй като тълкуването на ВКС е, че спорните факти следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на гражданското дело и независимо дали по отношение на тези факти са събрани доказателства в хода на досъдебно, респ. наказателно производство. В случая въззивният съд е формирал изводите си в съответствие с тази практика на ВКС, тъй като е обсъдил събраните в гражданското производство /част от което са и двете дела, по които спорът е разгледан от районния съд/ доказателства.
Касаторите поддържат и противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС относно задължението на съда да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, като процесуално нарушение съставлява и непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда /решение № 249 от 3.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о./. Твърдението е обосновано с довод, че съдът не е обсъдил данъчната декларация от 25.05.1998 г., с която ответниците са декларирали имота на свое име, като по този начин явно и недвусмислено са демонстрирали намерението, че владеят имота като свой пред органите на местната и държавната власт и пред всички останали трети лица.
От една страна това твърдение не отговаря на данните по делото, тъй като съдът е изложил изрични мотиви, че плащането на данъци не съставлява действие, което установява наличието на владение. От друга страна изводът, че чрез данъчно деклариране не може да се демонстрира завладяване на имота е в съответствие с практиката на ВКС, че действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика или сънаследника да владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите съсобственици, респ. собственика и да бъдат демонстрирани именно спрямо него /решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о. и др./
В обобщение не е налице основание по чл.280 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Ответниците по касационната жалба не са представили доказателства за направени в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да им се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 от 6.02.2018 г., постановено по гр.д. № 306 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Разград.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: