О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№148
София, 22.03.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3596 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 18888 от 29.06.2017 г. на М. Г. Х., Г. И. Г. и К. И. Г. чрез пълномощника им адвокат М. Й. против решение № 858 от 2.06.2017 г., постановено по гр.д. № 571 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Варна, с което е отменено решение № 91 от 11.01.2017 г. по гр.д. № 7090/2016 г. на Районен съд-Варна и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от М. Г. Х., Г. И. Г. и К. И. Г. против [община] отрицателен установителен иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор 10135.5401.887 с площ от 1119 кв.м.
[община] не е подала отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на иска с твърдението, че владеят имота от 1983 г., застроили са го и са го придобили по давност още през 1993 г., а правния спор възникнал, тъй като ответната община съставила акт за частна общинска собственост.
При постановяване на решението си Окръжен съд-Варна е приел, че между страните липсва спор, че владеният от ищците имот с идентификатор №10135.5401.887 по КК на [населено място], СО „Б.-север“ е идентичен с актувания от [община] с АЧОС имот и в тежест на ответната община е да установи твърдението си за придобиване на собствеността в хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ /на която се позовава в отговора на исковата молба/, тъй като цитираната в акта за частна общинска собственост разпоредба на чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС не установява конкретен придобивен способ. Изложил е съображения, че в приложното поле на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване /т. е., земи, попадащи в обхвата на чл.10 ЗСПЗЗ/, но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на § 4а и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ и частна хипотеза на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл.19 ЗСПЗЗ, като придобиването на собствеността е по силата на закона. Процесният имот е в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, т.е. в територия, стопанисвана и обработвана от ТКЗС, респ., ДЗС, т. е., земята е била обобществена, който извод се налага и от обстоятелството, че с актовете, изброени в § 63 ПЗР ППЗСПЗЗ са се предоставяли за ползване на граждани само земи, които са били обобществени – земи на ТКЗС, ДЗС или на други образувани въз основа на тях селскостопански организации, както и такива от Д.. В случая процесният имот е предоставен за ползване през 1983 г. на наследодателя на ищците И. Х. по реда Постановление № 11/02.03.1982 г. на МС /което е сред изрично посочените в § 63ПЗР ППЗСПЗЗ/, но не е бил изкупен от него. Така възприетите от съда факти са обусловили извода, че към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният имот е имал характера на земеделска земя по см. на чл.2 от същия закон и е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ.
В регистъра на имотите по § 4 за землището на В., м. „Б.-север”, за имот с пл. № 887 е посочено, че е с неидентифициран собственик. До 01.06.1996 г. за имота не са съставяни актове за държавна собственост, респ. същите не са били предмет на отчуждаване и възстановяване по реда на ЗВСВОНИ по З., ЗПНМИ и др., според удостовереното в удостоверение № АУ 088130ВН/30.11.2015г. на [община]. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на имотите, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ /т. е., по отношение на имоти, включени в обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ/ изтеклата до 21.11.1997 г. придобивна давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, т. е., от 22.11.1997 г. Предвид обстоятелството, че имот с пл. № 887 по ПНИ на СО „Б.-север” е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ, за него не са подавани заявления за възстановяването му в предвидените в ЗСПЗЗ и Правилника за прилагането му срокове, както и с оглед липсата на доказателства имотът да е придобит по реда и при условията на § 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, съдът е направил извод, че по отношение на този имот е налице хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ. Същият е общинска собственост и по отношение на него е приложим въведения с § 1 на ЗС, последна редакция ДВ, бр.107/2014 год. мораториум, съгласно който за периода от 01.06.2006 год. до 31.12.2017 г. давността спира да тече. Следователно ищците не са придобили имот с пл. № 887 площ от 1119 кв. м. по ПНИ на СО „Б.-север” в [населено място], идентичен с имот с идентификатор идентификатор №10135.5401.887 по КК на [населено място], СО „Б.-север“ на основание давностно владение с начало на владението от 1983 год. до предявяване на исковете на 21.06.2016 год. Давност в тяхна полза е започнала да тече от 22.11.1997 год. /чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ/, но е спряна да тече до 31.12.2017 год., поради което и до 21.06.2016 год. не е изтекъл предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:
1) представлява ли самостоятелно придобивно основание позоваването на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ;
2) правилно ли е извършена преценката от въззивната инстанция по отношение заявеното придобивно основание от ответника – чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ;
3) могат ли да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, не са изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено кооперативно земеползване;
4) следва ли съдът да обсъди в мотивите си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществени и трябва ли да бъдат обсъдени всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото;
5) относно придобиване правото на собственост по давност върху имоти, за които има данни, че са в територия по § 4 ЗСПЗЗ;
6) съставлява ли приемането на план за новообразуваните имоти доказателство, че имотът включен в него непременно е бил стопанисван и обработван от ТКЗС, респ.ДЗС, т.е. че земята е била обобществена или съдът следва да извършва самостоятелна преценка за всеки конкретен имот;
7) съставлява ли отказ от право на собственост когато общината, в процедура за заверка на молба-декларация за снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, приеме декларация по чл.14 ЗМДТ за имота и събере дължимите данъци от молителите за 5 години назад;
8) допустимо ли е позоваването на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ като самостоятелно придобивно основание от общините в частност когато се касае до имот, който не отговаря на условията на чл.2 ЗСПЗЗ.
По първите четири въпроса касаторите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 /в редакцията преди измененията от ДВ бр.86/2017 г./ ГПК. С оглед данните по делото въззивното решение не противоречи на сочената практика на ВКС или съдебна практика. Съдът е изследвал осъществен ли е фактическия състав на чл.19 ЗСПЗЗ, под който следва да се клалифицират фактическите твърдения на общината в отговора на исковата молба /че имотът е бил предоставен за ползване на наследодателя на ищците, но не е изкупен по реда на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ и че не е заявен за възстановяване/, като е посочил, че това е частен случай в приложното поле на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ и в този смисъл практиката, че нормата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ не урежда самостоятелно придобивно основание е неотносима, а следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване по първия и втория въпрос, а по същите съображения не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по осмия въпрос.
По третия въпрос липсва противоречие на въззивното решение с решение № 109/25.05.2016 г. по гр.д. № 356/2016 г. на ВКС, I г.о., с което е дадено тълкуване, че имоти в строителните граници на населеното място дори да са за селскостопанско ползване е могло да се запази собствеността им съобразно Примерните устави на ТКЗС от 1958 г. и 1968 г. и съгласно чл.12 ЗСГ от 1973 г. и такива имоти, за които нормативно е предвидена възможност и реално е запазено владението върху тях, не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. От една страна ищците твърдят, че са установили владение върху имота от 1983 г., без да излагат твърдения за статута на имота към момента на обобществяването, който е релевантен при преценка приложимостта на ЗСПЗЗ, а от друга страна по делото е установено, че имотът е предоставен на наследодателя им за ползване по акт по § 63 ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за ИД ППЗСПЗЗ, т.е. същите не извеждат владението си от лице, което е владяло имота към момента на обобществяването и е запазило владението си в реални граници.
Липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по четвъртия въпрос, обоснован с твърдението на касаторите, че съдът не е обсъдил експертното заключение, че имотът попада в урбанизирана територия, т.е. няма земеделски характер. Дали имот подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ се преценява според характера му да е предназначен за земеделско производство към момента на включването на имота в ТКЗС, ДЗС и др. или фактическото му отнемане /а не към настоящия момент/, а констатациите на експертизата са по действащите понастоящем планове.
Неотносими към спора съобразно данните по делото се явяват петия и шестия въпроси, тъй като от една страна съдът е приел, че ищците не могат да придобият имота по давност с оглед действието на § 1 ДР ЗС, а от друга страна самите ищци не се позовават на свои или на техен праводател права към момента на обобществяването, нито са навели твърдения за статута на имота към този момент и за последващото запазване на реалните му граници, а напротив в исковата молба поддържат завладяване с едностранни действия.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване по седмия въпрос, доколкото нормата на чл.100 ЗС въвежда изискване за форма на изявлението за отказ от право на собственост и съответно не е налице неяснота, която да изисква тълкуване възможен ли е отказ от право на собственост с конклудентни действия.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 858 от 2.06.2017 г., постановено по гр.д. № 571 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: